Текстът е препубликуван от . В рубриката По буквите Зорница

Текстът е препубликуван от. В рубриката " По буквите " Зорница Христова показва сборниците с разкази на Раймондо Варсано и Тодора Радева - " Крадецът на самотност " и " Едно допустимо начало ", както и класиката на Вилхелм Буш " Макс и Мориц "

" Крадецът на самотност " от Раймондо Варсано

илюстрации Кирил Златков, " Книгомания ", 2023

Разказите на Раймондо Варсано в началото основават чувството, че са откъслек от някакъв по-голям текст - може би разказ или новела. Темпото им като че ли е пригодено за по-дълъг преход и преди да го усетиш, сякаш търсиш продължение, процес. Действието в тях е на пръв взор нищожно по отношение на количеството елементи, които разказвачът деликатно записва и сервира под светлината. Виенското колело, което потъва в зеленината. Неудобната, килната на една страна поза на индивида на пейката. Студеното кафе, по което човек може да разбере, че жена му си е тръгнала. И по този начин нататък. Освен това фабулите съвсем не съдържат физически случки - в случай че някой тръгне да ги снима, актьорите ще стоят неподвижно на екрана.

Крадец на самотаС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка

Защото протичащото се в тези разкази се случва в езика, в разговорите сред героите.

Дори да са половин изтърсено изречение. Или не изтърсено, а по-скоро премисляно, сдържано и в някакъв миг недосдържано. Няколко думи, които могат да отворят зев в земята, да разпорят тъканта на привидното съгласие. Героите са премълчавали в името на това да бъдат дружно. В един къс миг стопират да го вършат.

Детето на цирковия актьор, сънуващо триумфа на татко си и наблюдаващо неговия следващ неуспех, го пита по кое време циркът ще си тръгне от града (с подразбирането, че не желае татко му да остане). Мъжът и дамата, които вървят подред при разведените си другари, с цел да се твърдят в здравината на връзката си след загуба на дете, ненадейно стартират да си крещят - чайки ли се чуват, или гарги. Смелият, който след години е събрал кураж да помоли приятеля си да го свърже с момиче, друго от напълнялата с годините брачна половинка, стартира да заобикаля същия този другар - с цел да не изяснява за какво не се е явил на срещата. Или възрастният занаятчия внезапно признава за какво постоянно е навъсен, и читателят внезапно обръща думите му към себе си, към целия си живот.

В по-силните разкази от сборника се случва точно това - реалокират се някакви атоми от думи и това трансформира всичко. Точно тази плашеща мощ на езика държи вниманието на читателя обострено, като че ли във въздуха край него са полетели саби и всеки миг ще се забият на сцената.

Има и една друга линия от разкази импресии без човешки персонажи (за кораба ресторант, за върха и облака и пр.), само че те стоят по-скоро декоративно, за задаване на темп на цялото. Същото бих споделила за описа с листата и камиона, макар че той пък е мотив за луксозна илюстрация, най-хубавата в сборника.

Впрочем особената захласнатост на персонажите в илюстрациите на Кирил Златков улавя едно друго значимо свойство на разказите - те са видени през пелената на времето, положени в едно минало, леко маркирано като 80-те и 90-те (камиона с " другарките ", уличните телефони, страшничкото шествие със знамената). Минало, което разказвачът помни неясно, само че все пак се връща към него - като че ли с цел да види къде всичко се е объркало.

Добрият апаш

" Едно допустимо начало " от Тодора Радева

дизайн Албена Лимони, ICU, 2023

Ако героите на Раймондо се интересуват от думата поврат, то героините на Тодора Радева от " Едно допустимо начало " имат потребност да изприказват, да споделят своята версия, своята история.

Едно допустимо началоС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка

Още в първата новела ме впечатли една фикция, която ми се видя огледална на еротичните описания на дамите в класическата литература - в случай че се доверим на версиите, че те утоляват на първо място вътрешното око на мъжа четец. В тази новела е изфантазиран копнежът на двама мъже по една жена оттатък физическото отдаване - изфантазирана е потребността им да я познават напълно, да познават нейната история, да вникнат в нея.

Единият даже каталогизира болките ѝ, има в бележника си рубрика " болките на Рая " - фразата несъзнателно ми напомня началото на " Черна книга " на Орхан Памук ( " когато Рюя е тъжна, натъжи се и ти " ). И когато най-накрая излиза от ролята си на приятел/довереник, прави това единствено с цел да премине към проучване на физическото местонахождение на тези болки - къде тъкмо в тялото се намира сърцето.

Това, несъмнено, не е единствено женски блян - потребността да бъдем видени и чути в нашата целокупност е присъща на всички полове.

От една страна, става дума за главен механизъм на лечението, непознатият взор действа като зряла версия на огледалото, в което се образува Азът. Героините на Тодора Радева мечтаят за този взор, за това придаващо им целокупност чуване - и в това време му се съпротивляват, слагат спънки пред него. Историята им се разкрива за читателя, само че остава скрита за другите герои в книгата.

Причината от време на време е избрана социална спогодба - дали тази на недостъпната загадъчност (като инструмент за съблазън), или визията за възпитание (класическата фигура на битата жена, която след гибелта на брачна половинка си пияч влиза в общоприетия разказ на скръбната вдовица). Или несъмнено, заради естествената несводимост на човешкия опит до логически роман, заради естественото пренареждане на акцентите - вътрешните каденци на описа изваждат на показ едно и скриват друго, та в самото си говорене човек се проваля, остава недоизказан, прикрит зад лъжата на преди малко споделената истина. Нали в мига на шерването е престанала да бъде такава!

Толкова доста пропущам да споделя, в действителност съвсем всичко, което е значимо за мен. Но може би това е обикновено.

(Неволно се връщам към " Крадецът на самотност " на Раймондо и се пробвам да си спомня дали любовните завръзки в част от разказите включват такова увлечение към тайните на дамите. Комай не.)

Копнеещи да се разкрият, в никакъв случай недоразкриващи се, героините на Тодора Радева пишат писма, разкопчават ризите си, приказват - и въпреки всичко не споделят значимото. Затова след целия ентусиазъм към шерване последната глава се назовава " Какво в действителност се случи " и дава сякаш справедлив, непряк доклад на съответно смилащо физическо прекарване. Привидно истината е най-накрая споделена. Де факто обаче незабавно е погълната от своя преносен двойник. Ако заболяването е метафора, какво да кажем за раждането, за аборта? Езикът бърза да скрие това, което най-накрая е споделил.

" Едно допустимо начало " - разкази за счупените животи през 90-те

" Макс и Мориц ", текст и илюстрации Вилхелм Буш

превод Любомир Илиев, " Лист ", 2023

Следващите редове са критика не толкоз на една книга, колкото на нейния прочит - на историята на нейните тукашни прочити. " Макс и Мориц " е международна класика за деца, пристигнала у нас на вълната на своята изключителна известност.

Макс и Мориц. История за калпазани в седем пакостиС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка

Първият свободен превод, разбирайте преразказ, излиза още през 1911 година - под формата обаче на разкази. През 1928 година е публикуван свободен лиричен превод от Елин Пелин с подзаглавие " Лудориите на две деца в стихове и картинки ". Същата година, забележете, Ран Босилек разгласява свое дописване на същата история - " Сестрите на Макс и Мориц ", явно като лъх от новите времена, в които двата пола имат право на еднакъв достъп до пакости.

Впрочем неговите " Патиланци " също заемат нещичко от немската класика - римувани, звънки разкази за бели, които не остават ненаказани по-скоро поради хатъра на локалните поукотърсачи, в сравнение с тъй като създателят фактически счита белите за нещо неоправдателно. Че би ли ги измислял тогава? Е, несъмнено, патиланците постоянно вършат своите пакости несъзнателно, също като Емил от Льонеберя, само че тяхната непорочност сякаш единствено усилва комичния детайл. Ами да, ориста също прави пакости! Между другото, охлювите, полазили баба Цоцолана, наподобяват не толкоз отдалечен отзив от бръмбарите, които Макс и Мориц пъхат в леглото на своя чичо.

" Сестрите на Макс и Мориц " прочее са преиздавани неколкократно - през 1937-ма, през 1943-та и последно през 2019 година Самите " Макс и Мориц " излизат през 1929 година като " Комедия в 7 подиуми, за детски спектакъл нагласена от Ернст Зиверт ". През 1937 година (и 1943-та) ги срещаме в превод на Христо Радевски, през 1976 година (и 1983-та) в превод на Димитър Стоевски. Неговите преводи на Буш, допълнени с тези на Севдалина Малинова, са издадени от " Труд " през 2000 година През 1991 година пък е оповестен преводът на Марко Ганчев. През 2016 година излиза още веднъж преводът на Елин Пелин (дали повода не е в това, че за разлика от останалите, той е с изтекли заради отминалост авторски права?).

Макс и Мориц са навлезли даже в езика ни (само мога да допускам какво са създали с ежедневния немски).

Вържеш ли кърпата си по избран метод, огледалото наложително те посреща с " Ооо, вуйна Грета! ". С други думи, Вилхелм Буш към този момент повече от 100 години се радва на изключително дружелюбен банкет у нас - и е разумно огромният преводач на немска литература Любомир Илиев да се обърне към него.

Любопитна в тази ситуация е по-скоро смяната във времената. Ако погледнете какъв е приемът на Макс и Мориц в българското интернет пространство, ще попаднете на куп ядосани мнения - било че белите им са жестоки, било че краят им е неправдив - но по какъв начин по този начин са смлени и изядени от патките! А преди този момент един пекар се пробва да ги опече! Садистична приказка ли е това?

За да си отговорим, дано изгледаме един епизод на " Том и Джери " - или която и да е анимация с гонене, с погаждане на номера, с герои, които се сплескват при конфликт със стените, стават като звездички от хваналия ги ток, биват прегазени, разпъвани, усукани и какво ли не още - и секунди по-късно са си живи и здрави.

Буш се счита за един от бащите на комикса - значително анимационни животни (Бъгс Бъни например) наподобяват директни потомци на Плиш и Плюм (превеждани от Марко Ганчев като " Цоп и Цап ". А макар че в никакъв случай не е рисувал в ленти и не е слагал балончета с " Бам! " и " Прас! ", неговите истории са цялостни със звуци - и с въображаемия джангър на счупена посуда, счупен мост, вайкащи се лели, гърмящи лули и какво ли не още, и с фонетичната въртележка на самите стихове.

Всичко е в придвижване и нищо не е на съществено и завинаги; " опечените " Макс и Мориц се измъкват от хрупкавата коричка и не престават с белите, като че ли нищо не се е случило. А " поучителният " им край в действителност е толкоз необикновен, че едно продължение по никакъв начин не е изключено - щом може деца да се смелят в мелница и да се трансфорат в зрънца за домашни птици, затваряйки кръга с кокошките на вуйна Грета, за какво да не може след това да намерят чудодеен метод да се съберат още веднъж? (Няма да даваме хрумвания, да не разстроим някой възпитан читател).

Между другото, това безвредно за детската физика " изпичане " на двамата вагабонти е безусловно представено от Морис Сендак във " В нощната кухня " (превод Стефан Русинов), където то към този момент участва не като наказване, а като фикция - да бъдеш трансфорат в нещо меко, тестено, хрупкаво и уханно.

Впрочем Макс и Мориц също не се раждат от нищото - малко преди тях излиза Struwweipeter, 12 истории за деца, които вършат каквото не би трябвало и биват сполетени от разнообразни пресилени санкции. На пръв взор това са поучителни истории, които ни предизвестяват да си изяждаме супата, да си режем ноктите, да не си смучем палците и въобще да бъдем примерни дечица. На процедура обаче непослушанието е просто опрощение да разкажем малко страхотии - по този начин както Роалд Дал признава, че първо измисля задоволително ужасяващ персонаж, с цел да има опрощение да струпа върху него комични несгоди.

Знаем ли за какво такива истории притеглят? Те прекатурват разпоредбите, вършат страшното смешно, трансформират гибелта в смешен персонаж, увличат ни в дързостта си, в кикота. Е, може да не се харесваме изключително, когато изпитваме Schadenfreude, само че какво да се прави! И Вилхелм Буш желал да се прочуе с живописните си платна и по този начин и не изпитал изключително удовлетворение от колосалния триумф на своите " разкази в картинки ", само че...

Впрочем във връзка с трогателната ни, уязвима психика по-красноречив е фактът, че в супермаркетите се продава пастет " Макс и Мориц ".

" Макс и Мориц. История за калпазани в седем пакости " на Вилхлем Буш (откъс)