Текстът е част от рубриката От вас, читателите. Автор: Станислава

Текстът е част от рубриката " От вас, читателите ". Автор: Станислава Гикова

 

Когато станем на 17, забравяме какво е да си на 16. Когато отпразнуваме пълнолетието си, забравяме годините от раждането до момента. Мислим, че сме пораснали. Годините се нижат, а ние се усещаме толкоз тъжни, колкото когато сладоледът ни паднеше на земята и баба ни ни отхвърляше да купи различен с думите: " Парите не порастват по дърветата, научи се да внимаваш повече! ".

Преминали през няколко календарни години, забравяме какъв брой беше прелестно времето, когато бяхме деца. Излизахме на открито, без значение дали беше мъртвешка горещина или ескимоски мраз. Викахме се взаимно и не се притеснявахме, че ще обезпокоим някого в квартала. Щурмувахме из непознати дворове, беряхме цветя, с цел да зарадваме родителите си с прелестен букет. Прескачахме огради, тъй като това беше най-краткият път от точка А до точка Б. Прекарвахме времето си на дърветата, тъй като по този начин не можеха да ни открият. Вечер се молехме за още 5 минути, тъй като беше непростимо да не приключим играта си, и по този начин тези минути се превръщаха в часове. Така беше всеки ден, всеки сезон. Енергията в никакъв случай не ни напускаше и постоянно криехме най-малко по още един номер в ръкавите си. За жал, тези години прелетяха около нас, оставяйки ни да си мислим за по-сериозни неща: от " Как да си напиша домашното? "  до " Какво да върша с живота си? ".

Иронията е такава, че когато човек стане на избрана възраст, не помни да си спомня за тези години на цялостно благополучие и ги заключва в долап дълбоко в спомените си.

Вече пораснал и еднообразен, отива в лицей, по-късно се пробва да гради кариера, да получи по този начин мечтаното покачване, с цел да може да заведе фамилията си на отмора. И по този начин се губи в Бермудския триъгълник и най-лошото е, че не желае да се измъкне от него, тъй като се чувствал несъмнено.

Всеки от нас си споделя, че желае да се почувства същински благополучен и да стане нехаен като в детските си години. Има метод, единствено би трябвало да отключиш оня долап. Но те е боязън, нали?

Страхуваш се, че може да се натъкнеш на вкусните палачинки на баба, историите за детството на дядо ти, тъй като тях към този момент ги няма, а ти нищо не можеш да направиш и се чувстваш беззащитен, ненужен. Това не те ли караше да