Театърът, който прави Явор Гърдев, е безпогрешно разпознаваем – умен,

Театърът, който прави Явор Гърдев , е безпогрешно различим – интелигентен, запаметяващ се, хубав. И също по този начин с доста герои, непроменяемо с декорите на Никола Тороманов, със комплициран текст, с неуместни въпроси. Липсваха ми всички тези съставни елементи в последните му постановки, които по една или друга причина са в дефицит на някои от изброените съставки.

„ Наблюдателите (Хипотеза за отвъдното) “ е съвършеният „ гърдевски “ спектакъл – напълно нова пиеса на Константин Илиев, събрала в себе си ерудицията и мъдростта на може би най-големия жив български драматург, с доста близки до българите, само че в същото време всемирен тематики. Стратегически пиесата е сложена в камерната зала на Народния спектакъл, където Никола Тороманов е доближил пространството оптимално покрай публиката, а страстите на героите се усещат съвсем физически. Единственото стеснение е това, че заради дребния брой места, намирането на билети е съвсем невероятно.

Откриващото деяние е доста ефектно – в наши дни, в дребен град, гибелта застига съдията Станимир (Цветан Алексиев) в двора на къщата на хаджи Станьо (Христо Петков). Стопанинът, от дълго време мъртвец, ненадейно се появява персонално в парцела си и двамата мъже стартират комплициран и дълбокосмислен диалог за субстанцията на съществуващото и природата на положителното и злото. Съдията носи своите съмнения и грехове, които към този момент е късно да изкупи – всяка интервенция в действителния свят е неприемлива, всяко връщане обратно – невероятно. Решението е да се откри измерение, въпреки и отвъдно, в което да се примирим с направените приживе взаимни отстъпки. Задача, с която наподобява се борят хора надалеч по-велики от корумпирания арбитър и погрешен брачен партньор Станимир. Постепенно на сцената се появяват облици от българската и международна история, за които сме чели единствено в книгите. Всеки от тях също търси възмездие и носи виновността на решенията, взети приживе. Левски, Ботев, Достоевски и много други разпознаваеми и именити фигури описват за малко познати епизоди от живота си, без и за момент да звучат прекомерно подправено или патетично.



Не открих информация кой е гримьорът на представлението, само че наред с изразителните костюми на Свила Величкова, актьорите до един наподобяват съвсем плашещо безапелационни. Това се укрепва доста от прочувствената възвишеност на текста и напрежението във всички разговори и спорове, разиграващи се на сцената. И въпреки че при сходен сюжет е неизбежна известна плакатност и дидактичен звук, тук това е съвсем незабележимо и елементарно може да се елементарни.

Трудно е да се открои някой от актьорите, защото всички се сливат с облиците си – Ана Пападопулу, Благовест Благоев, Димитър Николов, Елена Телбис, Емил И. Марков, Илиана Коджабашева, Йосиф Шамли, Кире Гьоревски, Леарт Докле, Мартин Димитров, Ненчо Костов, Павлин Петрунов, Стефания Колева.

Театърът все по-рядко съумява да извърши своята благородна и висока задача – по едно и също време да образова и да вълнува. Този го прави чудесно.