Новият генерал на народа си няма армия за победа
Тази седмица се навършват четири години от встъпването на Румен Радев като президент. Много неща се случиха за първи път в България през мандата му, доста останаха същите. Този баланс на неопределеността като нищо може да подпечата и бъдещето. Радев да вземем за пример съвсем изгони от сърцата на българите дългогодишния владетел Бойко Борисов, само че липсват факторите, които да го съборят от власт. В резултат, в случай че единият завоюва парламентарните избори през пролетта, а другият президентските наесен (напълно вероятни хипотези), дълго може да имаме още от същото - „ Дондуков ” 2 поздравява „ Дондуков 1 " с „ Мутри, вън! ” и никак не му пречи.
В общ исторически проект Радев не стори ново във връзка с Борисов. Почти постоянно в България президентството е съпротива на държавното управление,
конфликтът ражда история –
Желю Желев стъкми Боянските ливади, Петър Стоянов сърфираше върху барикадите против Жан Виденов, пък и подсети Иван /Костов/ да си каже, Росен Плевнелиев подклаждаше митингите против Пламен Орешарски. В този смисъл вдигнатият пестник на Радев от 9 юли предходната година е продължение на традицията. Но тази най-ярка картина през мандата му е съчетана с няколко нови нюанса. За пръв път конфликтът президент - министър председател е толкоз личен, отново за пръв път президентът на България акумулира благосклонности от ляво и дясно, а паралелно се случи нещо до неотдавна немислимо – властелинът на духа и материята в България Бойко Борисов бе развенчан като „ военачалник на народа ”. През 2020 година рейтингът на Радев надвиши два пъти премиерския, това бе повратен миг за народопсихологията ни в последните 20 години – един военачалник смени различен, въпреки не в тогавашните мащаби. И още един нов миг има около президента. С настояването НСО да смъкна защитата на депутата от Движение за права и свободи Делян Пеевски, както и за инспекция на сарая в „ Росенец ”, за пръв път
български президент застана против Ахмед Доган.
При Боянските ливади философът на Републиката бе с Желев, при Виденовата зима - със Съюз на демократичните сили и Стоянов, Плевнелиев воюваше с Движение за права и свободи, само че не персонално с Доган (по това време водач на Движението бе Лютви Местан, който, разбра се, след това нито е бил мощният човек в Движение за права и свободи, нито е бил чак толкоз покрай сърцето на философа). Не може да се отхвърли смелостта на президента да се изправи против сивия кардинал на прехода, колкото и да не го засегна действително.
През тези 4 години Радев се нареждаше против статуквото постепенно, само че методично. Базовата заслуга е на водача на Българска социалистическа партия Корнелия Нинова, която посредством командира на Военновъздушните сили откри ново лице за политиката, мощно авторитетно в своята специалност (много рядко събитие по нашите географски ширини). Още в акцията през 2016 година Радев изглеждаше като човек, външен на политико-мафиотските игри, с желание да им се опълчи. На фона на
разпищоления Борисов и при семплата алтернатива Цецка Цачева
той бе същински успех на нормалността. После постановяваше вета (най-яркото правомощие), които бяха директно разследване от гражданско неодобрение против корупционни или репресивни мераци на властта – за дългите концесии, неглижирането на екооценки при капиталови планове, при закона " Пеевски " за КТБ, за рестриктивните мерки за споделено пътешестване, цензурата около персоналните данни, а след това и при ковид, за възбраните за палаткуване и така нататък В края на 2018 година Радев сподели, че „ изборът на Ф-16 е успех на лобизма ”- и стана дефинитивно ясно, че е в неизпълним спор с премиера, а и ще води войната по най-тънката за обществото струна - корупцията. Така се стигна до началото на 2020 година, когато империята на Борисов - Пеевски отвърна на удара посредством новия главен прокурор Иван Гешев. Държавният глава смъкна доверието си от правителството, а след няколко месеца при старта на митингите против Борисов и Гешев той бе по едно и също време
жертва на статуквото и герой против него.
Благодарение на така наречен Отровно трио, работещо от дълго време за единението на десни и леви, точно Радев след прокурорската хайка в президенството бе формалният мотив за експлоадиране на митингите.
През цялото това време стилът му бе много любопитен. Като външен за политиката човек той нямаше запас за подмолни игри. И не се опита да ги играе, а обществено и фронтално нападна Борисов - за самолетите, „ Апартаментгейт ”, тандема му с Пеевски, че и непосредствено Ердоган по отношение на тях... Като при същински пердах с мутри - от подмятания не схващат, здрав бой ги оправя. Тук обаче се състои и огромният му проблем. Той е самичък в тази война. Няма помощници с запас. Липсват публични натрупвания за смяна в страната като цяло. А преди време зад Желев бе освен Движение за права и свободи, само че и половината Съюз на демократичните сили, nо-късно Виденов бе безусловно изолиран, Плевнелиев пък бе аватар на легионите ГЕРБ, подкрепени от външни сили (пряко присъединяване на западните посланици против Орешарски). Сега на страната на Радев е преобладаващата част от обществото, само че това напълно не е задоволително. Протестите утихнаха, Българска социалистическа партия е раздирана от разпри, Борисов е комфортен и на Запада, и на безконечния фактор Движение за права и свободи. Радев
няма войска, с която да завоюва тази война.
В резултат край огромните му плюсове зейна и голям минус - на терена на действителната политика той наподобява на навирен велосипедист, който върти във въздуха педалите.
Радев няма виновност за общата неподходяща обстановка. Но и самичък позволи дразнещи неточности, които свиват платната му: текучество в екипа, прогресивно водещо до недостиг на качество (Иво Христов, Калоян Методиев), непремереност в офанзивите към кабинета при пандемията, отблъскваща умерени хора (директно неглижира здравния риск), фокусиране напълно върху ГЕРБ, комфортно замижвайки за идиотии в Българска социалистическа партия (един президент следва да следи за непорочност в целия публичен спектър). А с обстоятелството, че седна на една маса с Георги Гергов, въпреки и на женитба, и че извика Цветан Цветанов да съветва почтени избори, напряко се изложи.
Със сигурност предстоят още по-интересни и значими времена. През последните четири месеца (след наздравиците с Гергов) над Радев тегне загадка стои ли зад него Българска социалистическа партия. Колкото пъти бе питана ще поддържа ли президента за нов мандат, Нинова отвръщаше, че не се знае. Преди десетина дни при изборните съвещания двамата демонстрираха единение.
Но не Нинова поддържа Радев, а той - нея
(просто тя го принуди: „ Добър ден, господин президент, в обществото се приказва че... Кажете, има ли такова нещо! ” ). До през днешния ден Нинова не е подсигурила, че Радев ще е кандидат-президентът на Българска социалистическа партия. А без дисциплинирания социалистически електорат новият му мандат е под огромен въпрос, оттова и политическата кариера. Дилеми предстоят и за „ Демократична България ” с нейната дребна, само че имиджова поддръжка. И с ветата, и като зложелател на Гешев, Пеевски, Борисов, и посредством други политически претенции (например електронно и машинно гласуване), Радев покрива критериите на обединението. Ако „ достоверната десница ” го поддържа на първи или втори тур, ще имаме същински значима вест – за нова десница, оттова и за преформатиране на политическите оси у нас. ГЕРБ може да бъде победен единствено след общ брой на несъбираеми, а Радев един ден може да помогне за това.
В общ исторически проект Радев не стори ново във връзка с Борисов. Почти постоянно в България президентството е съпротива на държавното управление,
конфликтът ражда история –
Желю Желев стъкми Боянските ливади, Петър Стоянов сърфираше върху барикадите против Жан Виденов, пък и подсети Иван /Костов/ да си каже, Росен Плевнелиев подклаждаше митингите против Пламен Орешарски. В този смисъл вдигнатият пестник на Радев от 9 юли предходната година е продължение на традицията. Но тази най-ярка картина през мандата му е съчетана с няколко нови нюанса. За пръв път конфликтът президент - министър председател е толкоз личен, отново за пръв път президентът на България акумулира благосклонности от ляво и дясно, а паралелно се случи нещо до неотдавна немислимо – властелинът на духа и материята в България Бойко Борисов бе развенчан като „ военачалник на народа ”. През 2020 година рейтингът на Радев надвиши два пъти премиерския, това бе повратен миг за народопсихологията ни в последните 20 години – един военачалник смени различен, въпреки не в тогавашните мащаби. И още един нов миг има около президента. С настояването НСО да смъкна защитата на депутата от Движение за права и свободи Делян Пеевски, както и за инспекция на сарая в „ Росенец ”, за пръв път
български президент застана против Ахмед Доган.
При Боянските ливади философът на Републиката бе с Желев, при Виденовата зима - със Съюз на демократичните сили и Стоянов, Плевнелиев воюваше с Движение за права и свободи, само че не персонално с Доган (по това време водач на Движението бе Лютви Местан, който, разбра се, след това нито е бил мощният човек в Движение за права и свободи, нито е бил чак толкоз покрай сърцето на философа). Не може да се отхвърли смелостта на президента да се изправи против сивия кардинал на прехода, колкото и да не го засегна действително.
През тези 4 години Радев се нареждаше против статуквото постепенно, само че методично. Базовата заслуга е на водача на Българска социалистическа партия Корнелия Нинова, която посредством командира на Военновъздушните сили откри ново лице за политиката, мощно авторитетно в своята специалност (много рядко събитие по нашите географски ширини). Още в акцията през 2016 година Радев изглеждаше като човек, външен на политико-мафиотските игри, с желание да им се опълчи. На фона на
разпищоления Борисов и при семплата алтернатива Цецка Цачева
той бе същински успех на нормалността. После постановяваше вета (най-яркото правомощие), които бяха директно разследване от гражданско неодобрение против корупционни или репресивни мераци на властта – за дългите концесии, неглижирането на екооценки при капиталови планове, при закона " Пеевски " за КТБ, за рестриктивните мерки за споделено пътешестване, цензурата около персоналните данни, а след това и при ковид, за възбраните за палаткуване и така нататък В края на 2018 година Радев сподели, че „ изборът на Ф-16 е успех на лобизма ”- и стана дефинитивно ясно, че е в неизпълним спор с премиера, а и ще води войната по най-тънката за обществото струна - корупцията. Така се стигна до началото на 2020 година, когато империята на Борисов - Пеевски отвърна на удара посредством новия главен прокурор Иван Гешев. Държавният глава смъкна доверието си от правителството, а след няколко месеца при старта на митингите против Борисов и Гешев той бе по едно и също време
жертва на статуквото и герой против него.
Благодарение на така наречен Отровно трио, работещо от дълго време за единението на десни и леви, точно Радев след прокурорската хайка в президенството бе формалният мотив за експлоадиране на митингите.
През цялото това време стилът му бе много любопитен. Като външен за политиката човек той нямаше запас за подмолни игри. И не се опита да ги играе, а обществено и фронтално нападна Борисов - за самолетите, „ Апартаментгейт ”, тандема му с Пеевски, че и непосредствено Ердоган по отношение на тях... Като при същински пердах с мутри - от подмятания не схващат, здрав бой ги оправя. Тук обаче се състои и огромният му проблем. Той е самичък в тази война. Няма помощници с запас. Липсват публични натрупвания за смяна в страната като цяло. А преди време зад Желев бе освен Движение за права и свободи, само че и половината Съюз на демократичните сили, nо-късно Виденов бе безусловно изолиран, Плевнелиев пък бе аватар на легионите ГЕРБ, подкрепени от външни сили (пряко присъединяване на западните посланици против Орешарски). Сега на страната на Радев е преобладаващата част от обществото, само че това напълно не е задоволително. Протестите утихнаха, Българска социалистическа партия е раздирана от разпри, Борисов е комфортен и на Запада, и на безконечния фактор Движение за права и свободи. Радев
няма войска, с която да завоюва тази война.
В резултат край огромните му плюсове зейна и голям минус - на терена на действителната политика той наподобява на навирен велосипедист, който върти във въздуха педалите.
Радев няма виновност за общата неподходяща обстановка. Но и самичък позволи дразнещи неточности, които свиват платната му: текучество в екипа, прогресивно водещо до недостиг на качество (Иво Христов, Калоян Методиев), непремереност в офанзивите към кабинета при пандемията, отблъскваща умерени хора (директно неглижира здравния риск), фокусиране напълно върху ГЕРБ, комфортно замижвайки за идиотии в Българска социалистическа партия (един президент следва да следи за непорочност в целия публичен спектър). А с обстоятелството, че седна на една маса с Георги Гергов, въпреки и на женитба, и че извика Цветан Цветанов да съветва почтени избори, напряко се изложи.
Със сигурност предстоят още по-интересни и значими времена. През последните четири месеца (след наздравиците с Гергов) над Радев тегне загадка стои ли зад него Българска социалистическа партия. Колкото пъти бе питана ще поддържа ли президента за нов мандат, Нинова отвръщаше, че не се знае. Преди десетина дни при изборните съвещания двамата демонстрираха единение.
Но не Нинова поддържа Радев, а той - нея
(просто тя го принуди: „ Добър ден, господин президент, в обществото се приказва че... Кажете, има ли такова нещо! ” ). До през днешния ден Нинова не е подсигурила, че Радев ще е кандидат-президентът на Българска социалистическа партия. А без дисциплинирания социалистически електорат новият му мандат е под огромен въпрос, оттова и политическата кариера. Дилеми предстоят и за „ Демократична България ” с нейната дребна, само че имиджова поддръжка. И с ветата, и като зложелател на Гешев, Пеевски, Борисов, и посредством други политически претенции (например електронно и машинно гласуване), Радев покрива критериите на обединението. Ако „ достоверната десница ” го поддържа на първи или втори тур, ще имаме същински значима вест – за нова десница, оттова и за преформатиране на политическите оси у нас. ГЕРБ може да бъде победен единствено след общ брой на несъбираеми, а Радев един ден може да помогне за това.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ