Тази пиеса сякаш е написана лично за мен! Странно е,

Тази пиеса като че ли е написана персонално за мен! Странно е, че никой от четирите пъти, в които съм я гледала от първия ред, някой от персонажите не ми подаде ръка да се кача при тях на сцената, където ми е мястото. Това е историята на моето потомство, на съучениците и приятелите ми, които живяхме и живеем в толкоз комплициран, изменящ се и от време на време неприятелски свят, че се спасяваме от него като си сътворяваме собствен. Старите другарства, „ нашите “ места, изразите, които никой различен не разбира… Всичко това ни прави част от едно малко общество, в което сме обичани, незаменими, в което сме себе си. В пиесата си Яна Борисова ни пита – какъв брой надалеч сме подготвени да стигнем, с цел да запазим този свят? Бихме ли жертвали любовта, кариерата, персоналният триумф в името на старите и правилни другари? И кое е жертвата в действителност – да си отидеш или да останеш? Сигурна съм, че всеки един от актьорите има своя отговор и всеки от тях играе това, в което има вяра – най-малко по този начин наподобява от първия ред. Препоръчвам ви този театър!