Владимир Пенев е поредният ярък поп Кръстю на сцената
Тази Коледа настава в Народния спектакъл под знака на една съдбовна за драматургията ни несъстояла се литургия за Великден, на която никой от паството не идва да получи причестяване. Това е премного като „ жокер “: става дума за „ Великденско вино “ на Константин Илиев. Пиесата – пламенна дискусия за кривиците на българския народен темперамент, за историческата ни виновност да помитаме престижите и да предаваме на оскърбление и крах своите герои, неслучайно е определяна като най-хубавия роден сценичен текст на ХХ век. Създаден през 1979-а, първата му театрална реализация е година по-късно в спектакъл „ София “ с артиста Георги Миладинов в облика на поп Кръстю Никифоров под режисурата на Леон Даниел. През 1993-а Иван Добчев слага творбата в Народния спектакъл с великия в тази роля Велко Кънев – и неговото видоизменение в див, подигравателен ангел на покаянието е същинско признание за мнозина, привикнали да го виждат основно в комедийно амплоа. Шедьовърът на Константин Илиев в последните сезони е „ деен “ и в камерния спектакъл „ Възраждане “ в интерпретацията на младата режисьорка Весела Василева, с която Свежен Младенов се окичи с „ Аскеер 2017 “ за водеща мъжка роля. Сега, още веднъж в Народния, е магичният миг на още един от най-големите: обвиняванията против свещенодякон Игнатий Левски и ловешките труженици, отправени от Кръстю Тотев Никифоров в долнокрайската църква „ Света Богородица “ (както гласи подзаглавието на пиесата), този път са артикулирани от Владимир Пенев. Режисира го Явор Гърдев.
Поп Кръстю на Владо Пенев час и половина е като че ли непрестанно в краен афект: гласът му гръмовно громи невидимите му съперници, преминавайки тук-там във фалцет от разтърсващата страст. Той се гневи на съгражданите си, които оставят точно на празника храма празен, тъй като не желаят причестяване от ръката на обвинения за изменник на Апостола („ Не разбрахте ли, не съм аз! “, вика свещеникът по немия клисар Гечо, единствен очевидец на изповедта му); гневи се на цялата революционна еуфория, спихнала по български в плашливост, прагматизъм, обири, несръчност да решаваме историческата си орис независимо. Но най-вече се гневи като че ли на самия Левски, който назовава „ Обесения “, а не Дякона, и неведнъж упреква за убийството на ратайчето – евентуален изменник. Поп Кръстю на Владо Пенев има самочувствие, не му е непознато самохвалството – нали и той е бил комитетски човек, само че не крие и страха си от циганските клещи в конака, ориентирани към гениталиите, които могат да накарат всеки да се разприказва, или пък от възможна отрова в комката – наказване за измяната, което твърди, че не е извършил…
Постепенно настроението в изповедта на божия чиновник се модифицира и „ избистря “ – и ядната защита се трансформира във екстаз към непостижимата висота на Апостола, във зов на откровено смирение, в искрено вдишване на виновност: освен негова персонална, само че сливаща се с тази на народа, недръзнал да избави своя воин от двайсетина заптии по пътя към София. Докато ескалира в разтърсващото финално резюме „ Изядохме те, Игнатие, изпихме те! “.
Изпълнението на Владо Пенев е силово, помитащо и не оставя никой фен в залата апатичен, нищо че при тази мощност някои нюанси, загатнати в текста, се губят. В неговата компания „ вторият проект “ на Павлин Петрунов като Гечо немия е много бледен на полутъмната сцена, чието пространство е разчупено от декора на няколко равнища на именития ваятел Павел Койчев: в центъра му е поливалентна дървена структура – по едно и също време скеле, удържащо разрухата, камбанария, бесилка… Гечо е представител на оная човешка маса, която поп Кръстю громи, само че в същото време схваща и оправдава: несбъдналите се бунтари, предаващи блян и ближни, с цел да оцелеят.
Изобщо „ Великденско вино “ – тази проникновена и неумираща драма на българския темперамент, е ослепителен дебат сред двете философии на национално държание: безкомпромисното воюване за идеала, без оглед на рискове и жертви (Апостола), и компромисът да жертваш един, въпреки и величествен, с цел да запазиш стотици (поп Кръстю). Отсъстващият Васил Левски и Кръстю Никифоров са нещо като Моцарт и Салиери на националната гражданска война. Салиери в „ Амадеус “ на Питър Шафър приказва за Моцарт по този начин, както свещеникът на Константин Илиев за Дякона: и с злост, и с нескрита болежка, че той в никакъв случай няма да може да е като него. Каквито и режисьорски прочити да се раждат през годините, каквито и актьорски превъплъщения да обуславят те, горчивите констатации на огромния ни драматург за нефелния „ български модел “ очевидно още дълго ще са настоящи.
Спектакълът „ Великденско вино “ е дебют и в същото време лебедова ария на Явор Гърдев като щатен режисьор в Народния. Малко преди премиерата той подаде оставка в разгара на скандала сред основния режисьор Александър Морфов и завеждащата „ Връзки с обществеността “ в театъра Велислава Кръсетва, някогашен пиар на Движение за права и свободи, който стартира с една надраскана врата, а по какъв начин и по кое време ще приключи – никой не се наема да прогнозира…
Следващите представления са на 31 декември, 10 и 14 януари, 3 и 19 февруари.
Поп Кръстю на Владо Пенев час и половина е като че ли непрестанно в краен афект: гласът му гръмовно громи невидимите му съперници, преминавайки тук-там във фалцет от разтърсващата страст. Той се гневи на съгражданите си, които оставят точно на празника храма празен, тъй като не желаят причестяване от ръката на обвинения за изменник на Апостола („ Не разбрахте ли, не съм аз! “, вика свещеникът по немия клисар Гечо, единствен очевидец на изповедта му); гневи се на цялата революционна еуфория, спихнала по български в плашливост, прагматизъм, обири, несръчност да решаваме историческата си орис независимо. Но най-вече се гневи като че ли на самия Левски, който назовава „ Обесения “, а не Дякона, и неведнъж упреква за убийството на ратайчето – евентуален изменник. Поп Кръстю на Владо Пенев има самочувствие, не му е непознато самохвалството – нали и той е бил комитетски човек, само че не крие и страха си от циганските клещи в конака, ориентирани към гениталиите, които могат да накарат всеки да се разприказва, или пък от възможна отрова в комката – наказване за измяната, което твърди, че не е извършил…
Постепенно настроението в изповедта на божия чиновник се модифицира и „ избистря “ – и ядната защита се трансформира във екстаз към непостижимата висота на Апостола, във зов на откровено смирение, в искрено вдишване на виновност: освен негова персонална, само че сливаща се с тази на народа, недръзнал да избави своя воин от двайсетина заптии по пътя към София. Докато ескалира в разтърсващото финално резюме „ Изядохме те, Игнатие, изпихме те! “.
Изпълнението на Владо Пенев е силово, помитащо и не оставя никой фен в залата апатичен, нищо че при тази мощност някои нюанси, загатнати в текста, се губят. В неговата компания „ вторият проект “ на Павлин Петрунов като Гечо немия е много бледен на полутъмната сцена, чието пространство е разчупено от декора на няколко равнища на именития ваятел Павел Койчев: в центъра му е поливалентна дървена структура – по едно и също време скеле, удържащо разрухата, камбанария, бесилка… Гечо е представител на оная човешка маса, която поп Кръстю громи, само че в същото време схваща и оправдава: несбъдналите се бунтари, предаващи блян и ближни, с цел да оцелеят.
Изобщо „ Великденско вино “ – тази проникновена и неумираща драма на българския темперамент, е ослепителен дебат сред двете философии на национално държание: безкомпромисното воюване за идеала, без оглед на рискове и жертви (Апостола), и компромисът да жертваш един, въпреки и величествен, с цел да запазиш стотици (поп Кръстю). Отсъстващият Васил Левски и Кръстю Никифоров са нещо като Моцарт и Салиери на националната гражданска война. Салиери в „ Амадеус “ на Питър Шафър приказва за Моцарт по този начин, както свещеникът на Константин Илиев за Дякона: и с злост, и с нескрита болежка, че той в никакъв случай няма да може да е като него. Каквито и режисьорски прочити да се раждат през годините, каквито и актьорски превъплъщения да обуславят те, горчивите констатации на огромния ни драматург за нефелния „ български модел “ очевидно още дълго ще са настоящи.
Спектакълът „ Великденско вино “ е дебют и в същото време лебедова ария на Явор Гърдев като щатен режисьор в Народния. Малко преди премиерата той подаде оставка в разгара на скандала сред основния режисьор Александър Морфов и завеждащата „ Връзки с обществеността “ в театъра Велислава Кръсетва, някогашен пиар на Движение за права и свободи, който стартира с една надраскана врата, а по какъв начин и по кое време ще приключи – никой не се наема да прогнозира…
Следващите представления са на 31 декември, 10 и 14 януари, 3 и 19 февруари.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ