Тази година беше интересна при цялото двусмислие на думата –

Тази година беше забавна при цялото двусмислие на думата – знаем какъв брой е тежко да живееш в забавни времена. Тя беше белязана от изненадващия за необятната аудитория и за част от политиците резултат от президентските избори в края на предходната година. Своят отпечатък оказаха и парламентарните избори, които се случиха напролет и дадоха опция на политическата класа да образува ново болшинство.

Някакви основни събития, от позиция на демократичния развой, има. Но за жалост не виждаме някакви трендове в политическия живот, които дават съображение на тези, които чакат някакви промени в дълго отлагани и отрицателно разрастващи се публични процеси. Така че продължи този застой, както аз го назовавам, който се бе обрисувал и при предходния мандат на ГЕРБ. Нито една сериозна иновация, нито един старт на амбициозна, с огромен залог промяна – виждаме, че най-очакваните интервенции в сфери, където е отрицателен трендът, не се случиха. Нито образованието не бележи никакъв позитив тази година – по-скоро не престават отрицателните процеси. Здравеопазването и във финала на годината по-скоро генерира кавги и напрежение и просветление за растяща неефективност на тази жизненоважна система. Съдебната система също не създаде нещо друго от обичайните кавги и политически баталии към конституирането на нов Висш съдебен съвет, изключителни съдилища и някакви законодателни промени.
]Политическите централи от дълго време не генерират хрумвания, има единствено ползи / БГНЕС
Аз имам чувството, че и това беше една пропусната година. То целият български преход е каскада от пропуснати благоприятни условия, което не вещае доста положителни развития в бъдещото. Да, имаше някакво възкръсване на стопанската система, изключително на експортно насочената. Но там няма хипотезата, че това се дължи на някакви положителни вътрешни трендове - то е реакция на съживяването на международната стопанска система /частично възкръсване и изключително тази в ЕС/.

По-скоро виждам продължаващи отрицателни трендове.

Постоянно ни убеждават, че от Брюксел ни дават позитивни оценки. Това са отчасти вътрешни обяснителни модели. Аз не знам някой в България да се интересува какви оценки ни дава някой /говоря за необятната публика/ - пък било то Брюксел, Вашингтон, Москва или примерно Анкара. Това, което демонстрираха резултатите в президентските избори еднопосочно, би трябвало да се интерпретира като предпочитание на българските жители България да се трансформира в център на дневния ред, в център на тактики на публично развиване, а не да разчитаме на някакви външни потупвания по рамото. Същият този Брюксел излъчи и доста съществени упреци, те също могат да бъдат регистрирани в медийното пространство. Това, че политиците избират да приказват за това, което е положително от тяхна позиция, не ни задължава и нас да мислим по същия метод. Обясняваме си го, само че не виждам никаква разтуха.

[b]Има няколко Българии, множеството българи живеят в забравеност[/b]

Кое вълнува българите? България е все по-малко нещо, което е хомогенно, едномерно. Даже като социолог го настоявам – все по-безполезна абстракция е да приказваме българското общество като такова. Има няколко Българии – в друга кондиция, друго себепреживяване, друг дневен ред и паники, очаквания. Едната България – това е София и няколко по-развити огромни градове, където общо взето има положителни трендове в стопанската система и в виталния стандарт в стопанската система, има някои позитиви и в средата, в която хората могат да се развиват. Има още една – втора България – това са по-богати относително развити общини, където съумяват да се крепят над водата и към момента няма белези на фрапиращ декаданс. Но огромна част от страната, респективно и популацията, което там живее, има чувството за забравеност. То е наказано на вегетация и там по-скоро протичат маргинализиращи тревожни трендове, които разрушават обществена тъкан, унищожават естествените предпоставки за почтено съществувание. Така че тези първите от София и по-развитите градове следват трендовете на глобализацията, на цифровата стопанска система и всички други определящи трендове в развития свят, те се интересуват от качество на живот, не просто витален стандарт, интересуват се от положение на околната среда, от положението и метода, по който работи правосъдната система, мощно чувствителни са към злоупотребата с власт, корупция и прочие Докато в „ третия свят “, България има „ трети свят “, и той за жал е преобладаващ отвън Околовръстното и автомагистралите. Там е битка оцеляване, битка за запазване на качеството на живот, което без да е доста високо, продължава да пада. Там и нивото на приходите е напълно друго, и достъпът до качествено обучение и опазване на здравето е трагично. Така че всеки българин е оставен в своя подтекст и малко ми е мъчно да сглобя систематизираната фигура на българина през днешния ден. Би било в действителност неефикасно упражнение, което единствено ще замаже нещата. Всички те естествено се интересуват да видят най-накрая някаква положителна наклонност в страната, която подсигурява и някаква необратимост, не просто да е добре едно лято или един сезон и още веднъж да се изпадне в зоната на неустановеност.
Вече няма възторг към думите, няма и водачество в страната, което продуцира първо групово мисловно изпитание / БГНЕС
Нищо от това, което създава като артикул политическата класа и управническият хайлайф, за жал, не се припознава като задоволително еднопосочна инвестиция в бъдещето на страната. Така че отново си господства отрицателната оценка, чувството за липса на път - на всички нас, самостоятелни пътища някои съумяват да изградят за себе си. Те доста постоянно значат и овакантяване на страната. Всяка година България губи население, само че и продължава да е донор на работна мощ за развития свят. В последните години дори се форсира процесът на депопулация в страната. По 50 000 губим на година. Това е един град като Враца.

И всичко е поради липса на районна политика – това е един от най-сериозните дефицити и то не е единствено по виновност на последното държавно управление, а на всички до в този момент. Без районна политика няма по какъв начин да осигурим кохезия в страната. Ние самите като страна, като общество, като страна, сме се хванали с възторг за всички кохезионни политики на Европейски Съюз, само че в самата страна няма такива. И когато нямаш районна политика, ти в действителност построяваш един свят, който няма по какъв начин да наподобява обективен. Растат и обществените, и районните разлики, което е изключително непростима за едно общество. Това обрича цялата външна страна отвън метрополисите, свързани с автомагистралите на вегетация. Всъщност неявният урок, в който неналичието на районна политика, а и на съответна обществена политика, преподава на българските жители е, че бедните би трябвало да са солидарни с богатите, бедните общини със София. Но извинете – солидарността нормално тече по противоположната линия – тази взаимност, която основава чувството за правдивост.

[b]Политическите централи от дълго време не генерират хрумвания, има единствено интереси[/b]

Кой и по какъв начин ръководи страната? У нас има властващ хайлайф и явно съумяват за част от заинтригуваната аудитория /не всички се интересуват/, да показват някакви частни ползи като всеобщи. Обаче по-точното дефиниране на обстановката е, че системата е изгубила своята управляемост. Нямам чувството, че процесите в страната се ръководят. По-скоро когато в някоя подсистема на обществото – опазване на здравето, обучение, национална сигурност или някъде възникне проблем, властващите се задействат пожарникарски и закърпват някакви пробойни в системата, само че тя си самодейства. А когато оставиш една обществена система да си самодейства, това, което там се случва, е, че тя стартира да работи за някои частни ползи, а не за всеобщия интерес. А последната й грижа е за крайния бенефициент на обществените услуги като опазване на здравето, обучение. Последна грижа е инвестиция в бъдеще на районите, бъдеще на младите и така нататък Не съм срещал някаква промислена инвестиция, която може да бъде обсъждана като инвестиция в бъдещето на страната. По-тревожното е, че не виждаме хрумвания. Не би било съществено да чакаме политиците да генерират всичките хрумвания. Няма и гражданско общество, което да генерира хрумвания, интелектуалният хайлайф на нацията /доколкото е оцелял/ и той е позагубил усет към това да основава визия и смислени хрумвания. Като че ли всички сме се предали. И разчитат единствено на нещо, което би могло да пристигна извън – било то вложения, било европейски напън, било то някакви европейски начинания, които да инжектират сила в страната.

Вече няма възторг към думите, няма и водачество в страната, което продуцира първо групово мисловно изпитание, а по-късно с политическа воля да генерира някакви действителни процеси. Политическата система доста ясно осъзнава, че единственият потенциал, който има, е сполучливо да организира нормалните политически игри в предизборна и следизборна обстановка. Ако има там някакъв интелектуален живот, той е концентриран на първо място върху технологиите в съответната битка с другите партии. Политическите централи от дълго време не са генератори на хрумвания, от дълго време не са генератори на политики. Именно те би трябвало да ги основават и по-късно, в случай че партията завоюва изборите и получи достъп до властта, да осъществя тези политики. Но извинете, някой да е чул, централата на ГЕРБ /а огромна част от българите не я знаят и къде е – в Банкя, на „ Дондуков “ или другаде/, какви политики е генерирала и вменила на своето парламентарно посланичество, на своите хора във властта да осъществят. Вече са и забравени предизборните платформи, макар, че изборите не бяха чак толкоз от дълго време. Не е по-добре и положението на другите партии. Опозицията в лицето на Българска социалистическа партия също се мъчи някакви политики да създаде, само че и там имат още да си пишат домашното. И те са мощно изкушени в пиара, във възползване от удобни обстановки – което са софтуерни аспекти от битието на една съпротива. И те към момента не са съумели да генерират някаква успяваща идея, която и тях ще ги направи по-силни, и на обществото ще даде опция най-малко малко да си помечтае и да привиди някакво общо бъдеще. Липсата на тактика, на национална визия, неналичието на цели, които съществуват освен на вербално ниво, е тревожна наклонност. Общото чувство е недостиг на хрумвания. Интереси има. Голяма част от ръководещите в годините на прехода добре се опитваха да преследват частни ползи /те не постоянно са персонални, те от време на време са и социалногрупови, и партийни, и пр./. Хубаво е когато то по някаква случайност съответствува и с общия интерес в някакъв исторически миг. Но по предписание е против него. Няма я освен измежду политиците, а и измежду жителите, че в действителност животоспасяващо за страната е това, което е написано над Народно събрание, че съединението прави силата, че дружно можем. Ако има тактики, които са оптимистични, те са частни – „ самичък може и да мога “, „ имам концепция “, „ имам воля “. Но всички дружно – това е невероятно. Което сковава интереса към груповите планове. /БГНЕС

---------------------------

Живко Георгиев, социолог.