Талантливата сестра на Гео Милев отдава целия си живот на

Талантливата сестра на Гео Милев отдава целия си живот на децата – работи като учителка в Американската детска градина, открита от мисионерката Елизабет Кларк, а през 1925 година отпътува за Съединени американски щати, където получава висше обучение по предучилищно образование и става първата българка с такава компетентност. „ Мечтаех да стана астроном, само че открих звездите тук, на земята – децата, тези чисти душици. Разбрах, че съм родена да правя това – да дисциплинирам деца и бъдещи персони ”, споделя приживе Пенка Касабова. 

(1901 ~ 2000)

♥ Чудните камбани

В една далечна страна, покрай един град, имало черква, фамозна със своите камбани.

Чудни били, тъй като биели единствено на Бъдни вечер и то в случай че някой донесе в църквата подарък от сърце.

Минали години и въпреки че доста хора носели дарове на Бъдни вечер, камбаните не биели.

– Ах, кой знае... – казвали си хората – кой знае дали ще чуем чудните камбани и тази година!

Дошла Бъдни вечер, всички се запътили към църквата. Всеки носел подарък. Отрано почнали да ги оставят на олтара.

Влязъл един селяндур с огромен вързоп жито – едро, жълто като злато, каквото никой до тогава не бил виждал. Всички се умълчали, мислели, че камбаните ще забият. Селянинът оставил снопа, само че камбаните мълчали.

След него пристигнало едно хубаво момиче с кошница сочни плодове, като че ли ей-сега набрани. Сложило плодовете на олтара, само че камбаните мълчали.

След момичето пристигнал един художник. Носел най-хубавата си картина, рисувана цяла година. Смълчали се хората, мислели, че в този момент към този момент камбаните ще запеят. Художникът оставил картината на олтара, само че камбаните... мълчали.

Пристигнали и други хубави дарове, само че камбаните останали безмълвни. Отчаяли се хората.

Наближавало среднощ, когато внезапно пристигнали царят и царицата. Хората се отдръпнали да им сторят път. Приближила се царицата до олтара и свалила скъпата си бисерна огърлица.

Толкова безшумно станало в църквата, че всички чули, когато царицата поставила огърлицата на мраморния олтар. Но... камбанен звън не се чул.

Тогава се доближил царят и бавно свалил златната си, обсипана със скъпоценни камъни, корона.

Всички затаили мирис в очакване... Има ли нещо по-скъпо от царската корона?! Но камбаните отново мълчали.

В това време по пътя за църквата бързало едно момченце. Стискало в ръка монета, извоювана с голям труд тази година. Когато наближило църквата, край пътя в тъмнината се чул печален глас. Спряло момченцето, ослушало се, чуло отново същия глас, а когато се навело, що да види – едно кученце със строшен крайник.

– Горкото кученце – си споделило момченцето – то ще измръзне, в случай че стои тук цяла нощ! Ще го занеса вкъщи, ще търча бързо!

Прегърнало кученцето и се затичало с всички сили обратно към града. Тичало, тичало, най-накрая стигнало у дома. Бързо превързало кученцето, поставило му топло млекце в паничка и го оставило покрай болната си майка – да го наглежда.

Затичало се отново момченцето назад към църквата, само че тъкмо когато стигнало средата на пътя, го спряла една бабичка с наръч дърва.

– Синко, – рекла тя – помогни ми да отнеса дървата у дома. Не мога крачка повече да направя.

– Бързам да ида в църквата, с цел да занеса своя подарък, бабо! – отговорило момченцето. – Само 10 минути остават до среднощ, боязън ме е, че ще закъснея, само че.... ще ти оказа помощ.

Грабнало момченцето вързопа с дървата и хукнало надолу към града. Намерило къщата на бабата, стоварило дървата и бързо се запътило назад към църквата.

Тичало, тичало, тичало и тъкмо когато стигнало до вратата, градският часовник почнал да отмерва дванадесет удара. Отчаяни, хората към този момент излизали от църквата.

– Моля ви, положителни хора, апелирам ви, направете ми път да мина! Пуснете ме да оставя своя подарък, има още две секунди – викало момченцето.

– Ах, ах – усмихвали се хората – какво от това, че ще оставиш подаръка си в точния момент? Какво може да даде едно дете?! Тази година такива скъпи дарове имаше, даже царят короната си остави и отново не забиха камбаните. Подаръкът на едно дете ли ще ги разлюлее?!

Но момченцето не желало да слуша. С всичка мощ си пробило път сред хората и тъкмо когато часовникът удрял последния час, момченцето поставило монетата на олтара.

– Бим-бам-бум, бим-бам-бум, бим-бам-бум! – се разнесла сладката ария на чудните камбани.

Всички замръзнали на местата си... най-сетне слушали песента на камбаните. Заплакали от наслада. Заплакала и болната майка на дребното момченце, заплакала и старицата, на която занесло дървата у дома.

– Кой, кой остави подарък, какъв е, че забиха камбаните? – попитал царят.

– Детето, детето! – завикали хората и вдигнали дребното момченце на ръце.

– Добро детенце, – казал царят – нито скъпите дарове, нито моята златна корона костват нещо пред твоето сърце. От толкоз години чакаме да чуем песента на камбаните! Ти стопли сърцата ни. Иди, вземи майка си и елате да живеете при мен в двореца! Ще радвате моя дом и семейство!

Снимка: Пенка Касабова (1901-2000);