Талантите на Владимир Свинтила са така ярки, че е трудно

Талантите на Владимир Свинтила са по този начин ярки, че е мъчно творчеството му да бъде сложено в рамка. Публицист, есеист, преводач, живописен и книжовен критик, историк на българската просвета, народопсихолог, социолог, стихотворец. На Свинтила българските читатели дължат блестящия превод на Шекспировите " Сонети ", омайните " Песни и поеми "  на Робърт Бърнс, поезията на Уолт Уитман. И до момента в който в поетичните си преводи Свинтила е галактически изтънчен, впускайки се в дълбоките глъбини на българската народопсихология, той се трансформира във движимост хирург, който търси и намира туморите на по този начин нареченото общество. За деградацията, духовната мизерия, служителите и просветата, определени фрагменти от есетата на Владимир Свинтила " Развратителното влияние на администрацията върху духа "  и " Генералната низост на българския живот ".

Стига се до такава степен, че да бъдеш интелектуалец в България е закононарушение. Вътрешният живот на интелектуалния вид съставлява мрачна орис дотам, че родители, близки и другари почват едно бдение върху младите да нямат въодушевление в интелектуалните специалности. Оттам българската концепция, че образованието би трябвало да основава единствено практични хора, homo faber, без теоретична мисъл, което е един цялостен парадокс: какъв доктор ще бъдеш, в случай че не знаеш биохимия? Разбира се, тези неща не са били толкоз неразбираеми на българите. Изразени са във вицове. Например, минават в пъкъла край казани с катран. От гърците се подава някой и вика нещо, от турците някой плава и гори, единствено при българите е умерено. Питат дявола за какво е по този начин. " Ами те се теглят надолу един различен ", дава отговор им той. Или когато се извърши някаква грамадна мърсотия, има едно умилно питане: " Ама за какво ний българите сме такива? " Тези работи се долавят не толкоз рационално, колкото с инстинкт. И междинният българин е еснафин, хитрец, шмекер, има цяла една гама от термини, които го отбелязват. Например –  " в мътна вода риба лови ", " знае къде зимуват раците ", " намерил е на баницата мекото ". Това са видове на обществено държание, на потребление на злото. И кое е злото? Организираното нищожество в битката му против личността. Ухилените физиономии на тия, които знаят " къде е на баницата мекото ", които знаят " да те пратят за зелен хайвер "... Интелектуалната мафия, която е конституирана на тази основа, доста надълбоко бди за инакомислещите. Ако тръгнеш да се противопоставяш, ще те уволнят, ще пребият сина ти на улицата, теб ще пребият, ще ти възпламенят къщата. Това не са празни приказки. От време на време България току пропищи към някоя личностна драма.

В чиновничеството се е утвърдил идеалът на безконечната безпечност: не ме безпокой за нищо! Давай ми заплата, аз ще намеря какво да върша през тия осем-девет часа престой – ще чета вестник, ще пия кафе, ще излизам по своя работа… Това е концепцията за непрекъснатото материално благоденствие въз основа на нищо. И то подтиква прословутото българско любознание, на което човек не би трябвало да има безусловно никакво доверие. У нас образователни заведения, междинни, висши, съставляват единствено един механизъм за трансформирането на селянина в аристократ, на лумпена в академик, като използуват системата на прословутата тапия – най-голямото злощастие, което Наполеон Бонапарт е дал на света, държавно учредената тапия против публично положен изпит. Тук няма към този момент никаква концепция за начетеност и специализация, тука има единствено концепция за пунктиране, за подражаване на даден вид активност и едно положително живеене. Аз един-два пъти съм ходил да чета лекции в университета, поканен от един или от различен професор, за един диалог или някаква лекция по социология – кракът ми няма да стъпи повече пред тая тъпащина! Един учител ми описа следния случай: че цяла една цялостна публика попитал " Колко души имат пет книги, да вдигнат ръка, само че не романи, а съществени "  и две ръце се вдигнали. Това равнище е такова, че то в никакъв случай не може да бъде извисено. В света няма фиктивен метод тоя вид незнание да бъде обработен. И ето по какъв начин в действителност тази администрация довежда в последна сметка до една деградация на мисловността на българина. Неговата мисловност е деградирала, той освен е лумпенизиран, той е погубен духовно. Тия неща не са могли да бъдат направени от турците, можаха да ги създадат единствено българите дружно с руснаците в администрацията.

Понятието страна няма наличие. И както и да насилям паметта и съзнанието си, не мога да стигна до някакво осмисляне на понятието за българска страна. И не съм срещнал до момента подобен воин, който да е съумял да го направи. С това става цялостно обезсмисляне на националните институции – от войска до университет. Оттук нататък стартира и цялата празнина на публичния живот – парадите, юбилеите, помпозността, ордените, бомбетата, шествията, цялата тази безусловно куха активност, която никога не може да бъде обвързвана с концепцията за народ, още по-малко за българския народ. Аз считам, че българският народ при тая обстановка се е окопал, той е в отбранително състояние, той не се е предал и не е капитулирал. Но казусът е, че е деградирал, мисловността му е деградирана и че той е тотално възпрепятствуван във връзка с едно развиване. Единственото, което той пази към момента като добродетел, това е, че не съумяха по съветски модел да му вкарат алкохолизма като наложителен почерк на живот. И второ, че той настойчиво устроява дома си. Тоя забързан, угрижен еснафин, който непрестанно носи по кое време дъска, по кое време някакво желязо и вътре непрестанно нещо прави. Това е единствената област на положително приложение на неговите сили и качества.

От цялата тая работа зависимостта на интелектуалеца става толкоз страшна, че той не може да не приспособява в някакво отношение към тая система. Необходимостта от тая акомодация дава и едно друго отражение: основаване на неврастеничния вид, на индивида, който към този момент не може да откри утешение и равновесие. Който не може да стигне до едно равновесно положение даже благодарение на машинация. Създава се, на латински казано, homo irascibilis, неуспокоимия човек. Но в случай че се вгледаме в живота, този homo irascibilis, който е във омраза, във воюване с всичко и с всички, ще го срещнем на всяка стъпка. Това към този момент прави интелектуалеца непроизводителен и го прави неползваем. Той към този момент не е необходим нито на читателя, на публиката, нито е необходим на себе си.

Но най-дълбокото извращение на тая акомодация е сменянето на функционалностите на културата и на изкуството. Те почват да служат на просветата – това е дидактическо схващане, това е непоносимо. Но се основава един модел на национална просвета, която е в услуга на просветата. И стартира тая безконечна застоялост, при която българина го занимават с нелепостите на ранния Яворов – " На равнищата ", тия негови фалшификати на Некрасов, " Кому на Русь жить хорошо "  или с другите Яворови безусловно неискрени стихове – " Великден "  – " Самси… освен това зинало огнище… ", една псевдо тъга, една украса на тъга. Това е фалшивенето в българското изкуство, най-ужасно в драматургията. Аз нямам доверие, че един Вазов е писал предвид на педагогичен цели. Ако той написа " Новото гробище на Сливница ", то е тъй като той е разчувствуван, той живее тоя живот, той взима файтон и отива, без някой да го вика, да види момчетата, да види по какъв начин вървят сраженията. Нещо, което един актуален българин няма да направи, в случай че стане война. Ако той се трогва – " детенце хубаво, пиленце любаво, къде под мишчица с таз дребна книжчица "  – цялата тази трогателност, тя си е негова. Това е индивидът от епохата. Вазов си е един импровизиран патриот, там му е вдъхновението, това е същността на живота му. Ако е писал за Шипка, то е тъй като като юноша той е гледал тоя връх в очакване да свърши войната, нали ние постоянно чакаме да свърши една война. В очакване да свърши войната – това е била най-голямата му вяра, той е напълно импровизиран! Ако написа за Левски, той е напълно импровизиран. Той ни е оставил мемоари, фактически е виждал Левски, това е проверявано 200 пъти по спомените му. Нищо пропагандно няма, това са му преживяванията, това е същността на живота му. Всичко това бюрокрацията трансформира. Българинът написа или рисува за поука. Това е такова надълбоко извращение на нашия културен живот, че това извращение просто го и възпря. Съвременното му заличаване, когато цялата аудитория с омерзение отхвърля българския създател и българската просвета и под просвета схваща единствено това, което не е основано в България, приказва първо за достолепието на българина и второ, че цялата тая работа е към този момент стигнала до един извратен климакс. С това деградиране става деградирането и на понятието за интелектуалец. За интелектуалеца към този момент в българския живот няма място. Доколкото го има, той би трябвало да се научи да живее тайно, незаконно, да не приема квалификацията, да не приема себе си за интелектуалец.

Избрано от „ Развратителното влияние на администрацията върху духа ” и „ Генералната низост на българския живот ”
Снимка: boyscoutmag.com
Изображение: Бай Ганьо