Световната страст към подправките има хилядолетната история. Нека разгледаме произхода

Световната пристрастеност към подправките има хилядолетната история. Нека разгледаме произхода на някои от обичаните ни билки и добавки – от вездесъщата сол до по-скромния хрян – в този лист.

Ако изядете задоволително черен пипер, ще започнете да се потите, което изяснява за какво античните нации са считали, че той е чудесно средство за лекуване. Китайските лекари са го употребявали като средство за лек срящу малария, холера и дизентерия, а индийските монаси са го употребявали като приемали като енергийна напитка: поглъщали са дребни количества пипер с вярата, че това ще им помогне да оцелеят при дългите си преходи през суровата природа. По-късно пиперът става толкоз скъп, че де факто служи като форма на валута и в продължение на епохи се употребява в Европа за заплащане на наеми и налози.

В един извънреден случай той е употребен и за откуп. Твърди се, че през 408 година хунският цар Атила желае към 1300 кг пипер като в подмяна дава обещание да спре да плячкосва Рим.

Тя евентуално е най-ценната хранителна добавка в цялата история, най-много тъй като прави толкоз добра работа за опазване на храните през вековете преди изобретяването на хладилника. За способността на солта да съхранява и човешки тела свидетелстват солните мини в Чехр Абад, Иран. Там са открити четирима „ солни мъже “, ужасно мумифицирани от самата суровина, която са добивали, а двама от тях може да датират още от 650 година прочие н. е.

Но използването на сол надалеч предхожда иранските солници. В Китай 4700-годишни текстове свидетелстват за нейната ценност; в „ Пенг-цао-Кан-Му “, най-ранния прочут етюд по фармакология, се загатват повече от 40 типа сол. А в една трагична китайска фолклорна история се споделя по какъв начин митичният феникс за първи път донася солта на невисок селяндур, който инцидентно е бил убит от невъздържан император, преди някой да разбере цената на това, което е разкрил.

Въпреки че произлиза от Шри Ланка, канелата е международна сензация от хилядолетия. За първи път се появява в китайски текстове от 2800 година прочие н. е. като е била употребена и от древноегипетските балсаматори, може би по същата причина, заради която е станала известна фалшификация за готвене – топлият ѝ мирис и антибактериалните ѝ свойства могат да скрият миризмата на месо, което стартира да се скапва.

Римляните доста са обичали канелата, която са употребили както за медицински цели, по този начин и за сантиментални. Плиний Стари написа, че тя коствала към 15 пъти повече от тежестта си в сребро. А римският император Нерон, прочут както със злите си пристрастености, по този начин и с екстравагантността си, принася в жертва годишен ресурс от канела като наказване за убийството на брачната половинка си.

Подобно на канелата, и тази фалшификация е известна още от времето на Плиний Стари. За нея пък той написа, че идва от едно любопитно растение, което дава две подправки: индийско орехче (семената) и мускат (червеникавата обвивка към тях). Отличителният му мирис го прави непрекъснато мечтано през вековете; съгласно сведенията императорът на Свещената Римска империя Хенрих VI кара служащите да покрият римските улици с аромата на подправката в чест на коронясването му.

По-голямата част от международното количество индийско орехче през днешния ден идва от карибския остров Гренада – локалната стопанска система се основава съвсем напълно на туризма и износа му като то даже е централен детайл от знамето на страната. Но орехчето не е съществувало в Гренада, до момента в който английски моряци не го придвижват от Индонезия при започване на XIX век.

Марко Поло не донася спагетите от пътуването си до Китай, само че пък вкарва още веднъж джинджифила в Европа. Изключително известен в Римската империя, той има почти същата орис като на замата империя: по времето на Поло европейските готвачи към този момент съвсем не си спомнят за него. След като пътешественикът го внасят като необичаен разкош, той остава подобен в продължение на епохи. Кралица Елизабет I е била значителен почитател и някои историци считат, че точно тя е разпространявала курабийките с джинджифил.

Всичко, което е толкоз мощно на усет като хряна, убезатолно има история в медицината. През 26 век прочие Хр., откогато хората го употребяват, с хрян са лекувало всичко – от ревматизъм до туберкулоза, от болки в кръста до ниско либидо. Хипократ е писал за него (заедно с 400 други пикантни медикаменти, които е препоръчвал), а оракулът в Делфи също е бил огромен почитател; допуска се, че е споделил на Аполон, че „ репичките костват колкото олово, цвеклото – колкото сребро, а хрянът – колкото злато “.

Той претърпява прочут подем по време на… Ренесанса. Като мода в храненето се популяризира из цяла Европа и Скандинавия, а в края на 1600 година става главен английски артикул, употребяван дружно с говеждо месо и стриди.