Сцената на най-големия роден театър е малка за размаха на

Сцената на най-големия роден спектакъл е дребна за размаха на въображението на Диана Добрева. Човек мъчно може да си показа, че облиците, звуците и страстите в един театър може да разширят мащабите си толкоз доста, че в един миг пространството да им отеснее и да понесат смълчаната аудитория в залата някъде отвън рестриктивните мерки на място и време. Така че целият този театър е като някакво магическо пътешестване. Впечатляващият спектакъл нормално стартира с грандиозни декори. Тук не е по този начин. Сценографията е семпла, решена в моно цветовете на спектакъла. Размахът е в изобилието на смисли, хора и тон. Пиесата „ Калигула “ на Албер Камю е сама по себе си знаков текст в международната литература, а към нея Диана Добрева и Александър Секулов са добавили и стихове, вплетени изцяло органично. Това е вторият техен взаимен план, който виждам – първият беше „ “, и още веднъж резултатът е страховит.

Актьорите са голям брой и постоянно са на сцената дружно, хармонията на придвижванията и думите им задават ритъма на действието. Звукът, от своя страна, е непрестанен – освен като декор на протичащото се, само че и като присъщ акцент. Всяко придвижване на Калигула отзвучава като удар на меч или обсег на коса – мечът или жътвата на гибелта, която го следва по петите. Вокалните партии са обособена тематика, те и като част от спектакъла имат не илюстративна, а пълноценна драматургична стойност.

Темите за диктатурата и безграничната робия на един настрана взет човек е задоволително обговаряна в изкуството, както и в политиката. Изглежда това по никакъв начин не трансформира нещата. Колко пъти след Калигула – уви и до през днешния ден – диктаторите идват на власт, тълпата ги търпи, а след тях остава етикетът „ вманиачен “. Луд ли е Калигула? Сталин? Хитлер?... В размаха на своето безредие и неограничената си с нищо лакомия („ Искам Луната “), в своята безсърдечност и нарцисизъм, Калигула не наподобява като нещо далечно в историята.

Едновременно – и може би еднообразно мощно – е застъпена и тезата, че Калигула е просто един обезверен актьор, художник, който по волята на ориста има за своя игрална площадка целия свят. Това също е тематика с неостаряваща новост – какво и какъв брой може да се елементарни на актьора. В унисон точно с тази линия са появяванията на сцената на Жорета Николова, която рецитира стиховете на Александър Секулов, и всяка такава поява е безусловно хипнотична.

И въпреки всичко – в основата на всичко е Диана Добрева. Не пропущам нито един неин театър и усещам естетиката й доста близка, доста женска и доста нужна в нашия свят и време. Не ми се коства прекалено и допълнително нищо в този театър, който премисля клишетата на римския лукс през поредност от елементарно разпознаваеми и мощно въздействащи знаци – кожените облекла, перата, красивите тела на дамите и мъжете, луксозните рокли на Вяра Табакова и Биляна Петринска и изящните ала-оперни трели на последната, Венерата на Ботичели, кралската тога Versace, украсена с облиците на Горгона Медуза. Всичко това основава нужната атмосфера за появяването на Калигула.

е блестящ – безумен и вманиачен до неспособност в тази роля. Но неговото актьорско достижение би било невероятно и ненапълно без целия мизансцен от хора и думи. Просто всичко в „ Калигула “ е на мястото си, изпълвайки всяко допустимо място – от самото начало в залата царува цялостна тишина и съм сигурна, че в случай че Калигула бе показал някой от нас и бе споделил „ Стани “, щяхме да го послушаме. Страхотно впечатляващо зрелище, което изцяло заслужава дългото очакване за билети.