Страдащият от полиартрит проявява болезнена съвестност, граничеща с перфекционизъм, както

„ Страдащият от полиартрит демонстрира мъчителна сериозност, граничеща с перфекционизъм, както и мазохистични пристрастености със мощна нужда от всеотдайност и пресилена сърдечност, свързани със свръхморално държание и наклонност към депресивни положения. “

~ „ Болестта като път “, Торвалд Детлефсен, доктор Рюдигер Далке

(Self Portrait with Hands on Chest, 1910, by Egon Schiele)

Ревматизъм

Ревматизмът не е строго разграничимо, а сборно разбиране за група признаци, отнасящи се до болез­нени тъканни промени, които се демонстрират основно в ставите и мускулатурата. Ревматизмът вина­ги е обвързван с инфектиране, което може да бъде акутно (остро) или хронично. Той води до отоци на тъканите и мускулите до ставни изкривявания и втвърдявания. Способността за придвижване се лимитира толкоз мощно от болката, че може да се стигне до неработоспособност. Ставните и мускулните недоволства настъпват най-много след интервали на покой и затихват, когато пациентът раздвижи ставата. Липсата на интензивност с времето довежда до мускулна недоразвитост и се стига до злокачествени вретенообразни новообразувания на засегнатите стави.

Заболяването стартира нормално със утринно разбиране и болки в ставите: те са подути и от време на време зачервени. Най-често ставите са наранени симетрично и страданието минава от по-малките периферни стави в огромните. Болестта протича хронично, като схващанията поразяват ставите на пристъпи. Заболяването минава към все по-голямо схва­щане и води до все по-силно инвалидизиране. Въпреки това страдащите от полиартрит не се оплакват доста, като по-скоро демонстрират стоическо самообладание и изненадващо равнодушие към болките си.

Картината на болестта при полиартрита ни доближава недвусмислено до централната тематика на всички болести на опорно-двигателния уред: (движение/подвижност/покой/вдървеност). В предисторията на съвсем всички ревматични па­циенти откриваме свръхсилна интензивност и пъргавина. Те са упражнявали спортни и бойни спортове, работили са доста по къщата и градина­та си, били са неуморни и са се жертвали с готов­ност за другите. Следователно полиартритът осъжда на вдървеност и схващане таман дейните, преносими, гъвкави и неспокойни хора, до момента в който най-после инвалидността ги скове в финален покой. Създава се усещането, сякаш тук прекомерните придвижвания и интензивност са поправени посредством устойчивост.

На пръв взор това би могло да ни учуди, откакто постоянно са ни внушавали какъв брой нужни са придвижванията и измененията. Взаимовръзката се изяс­нява едвам тогава, когато си напомним, че физическото страдалчество прави индивида почтен. В случая с по­лиартрита това би означавало, че тези хора в реалност са сковани. Свръхактивността и подвижността, които съвсем постоянно предшестват за­боляването, за съжаление, се отнасят единствено до телесността и компенсират действителната застиналост на съзнанието.

Понятия като „ неотстъпчив “, „ твърдоглав “, „ неповратлив “ на немски имат езиково подобие с думата „ скован “ и подхождат на характера на болния от полиартрит, чийто личностен профил е добре прочут, с помощта на психосоматиката, която към този момент от половин век изследва тази група па­циенти. Всички откриватели са единомислещи, че „ страдащият от полиартрит демонстрира мъчителна сериозност, граничеща с перфекционизъм, както и мазохистични пристрастености със мощна нужда от всеотдайност и пресилена сърдечност, свързани със свръхморално държание и наклонност към депресивни положения " (цитат по Бройтигам). Тези черти на характера издават същинската назадничавост и опърничавост на тези хора и демонстрират какъв брой незадоволително гъвкаво и преносимо е тяхното схващане. Тази вътрешна скованост видимо се компенсира със спортните занимания и физическото безпокойство и служи за отклонение на внима­нието от фактическата устойчивост (защитен механизъм).

Очебийно честите занимания със спортни и бойни спортове ни водят до идващия центра­лен кръг от проблеми при тези пациенти: агресивността. Ревматичноболният потиска своята агре­сивност на двигателна повърхност, т. е. блокира енер­гията си в региона на мускулатурата. Експерименталното премерване на мускулната разтегливост при ревматичноболните показва недвусмислено, че дразнители от всевъзможен жанр водят до нараснало напрежение в мускулите, изключително в ставните. Такива измервания единствено потвърждават близкото до мозъка по­дозрение, че ревматичноболният принудително овла­дява нападателните си импулси, които се стремят към физическо проявяване. По този метод неразтоварената сила се събира неизползвана в ставната мускулатура, където се трансформира във възпале­ние и болежка. Всяка болежка, която се изживява посредством бо­лестта, в началото е била предопределена за различен. Болката е резултат от нападателно деяние. Ако дам воля на агресивността си и я насоча към други, жертвата ми ще изпита болежка. Но в случай че потисна аг­ресивния си подтик, тогава той ще се обърне против мен и аз ще усетя болежка (автоагресия). Който страда от болки, би трябвало постоянно да се пита за кого в действителност са били замислени.

При ревматичните премеждия се среща и един доста характерен признак, при който, посредством възпале­ния на сухожилията на подлакътницата, ръката се свива в пестник (хронична епикондилопатия). Така картината на „ свития пестник “ пределно ясно показ­ва скритата настъпателност и потиснатото предпочитание „ да тропнеш един път същински с пестник по масата “. Подобна наклонност към стесняване в пестник съществува и при контрактурата на Дютойтран, когато пръстите са свити и в никакъв случай повече не могат да се разтворят. Откритата длан е знак на миролюбие. Махането с ръка за привет е обвързвано с прас­тария бит при среща човек да демонстрира празната си разтворена ръка, с цел да убеди другия, че не носи оръжие и се доближава към него с мирни намере­ния. Същата символика е налице и когато подаваме някому ръка. Както откритата длан показва миро­любиви или помирителни планове, по този начин и свити­ят пестник от незапомнени времена издава неприязън и настъпателност.

Ревматичноболният не харесва своята агресив­ност, другояче нямаше да я потиска и блокира. Но защото тя съществува, поражда у него неумишлено възприятие за виновност, което води до огромната му отзив­чивост и жертвоготовност. Създава се своеобраз­на композиция от алтруистична угодливост и же­лание за владеене на другия - държание, разказано още от Александър с хубавия израз „ доброжелателна робия “. Често заболяването нападна таман тога­ва, когато външно стичане на събитията лишава пострадалия от опцията да компенсира възприятието си за виновност посредством угодливост. Па­литрата на най-честите съпътстващи признаци също ни разкрива главното значение на сподавена­та неприязън: това са преди всичко стомашно-чревни недоволства, сърдечни признаци, фригидност и импотентност, както и страхови и депресивни положения, фактът, че от полиартрит са наранени двойно повече дами, в сравнение с мъже, също би могъл да се изясни с това, че дамите имат по-голе­ми задръжки да изживяват умишлено враждебните си импулси.

Природолечителите изясняват ревматизма с от­лагането на отрови в съединителната тъкан. Отложените отрови символизират „ несдъвканите " проблеми или „ несмлените “ тематики, които вместо да бъдат решени, са се отсрочили на неумишлено рав­нище. Това е и лечебната изходна точка на гладуването. Чрез цялостния отвод от храна орга­низмът превключва на самозадоволяване и е прину­ден да изгаря и преработва също и „ телесната боклукчийска кофа ". В психологичната сфера на този развой подхожда осъзнаването и обработването на отхвърляните и потискани до момента кръгове от тематики и проблеми. Но ревматичноболният не желае да се за­нимава с проблемите си. Той е прекомерно непокорен и твърдоглав - заинатил се е за нещо. Прекалено доста се опасява да подложи на откровена преценка своя алтруизъм, своята услужливост и жертвоготовност, морални правила и примирителност. Така неговият его­изъм, вдървеност, некадърност за адаптиране, славолюбие и настъпателност остават в сенчестата об­ласт и се соматизират в тялото като разбиране и устойчивост, които са забележими за всички и които, в последна сметка, поставят завършек на неискрената угодливост.

От: „ Болестта като път “, Торвалд Детлефсен, Д-р Рюдигер Далке, изд. „ Кибеа “, 1998 година
Картина: Self Portrait with Hands on Chest, 1910, by Egon Schiele; chinaoilpaintinggallery