Пет истории на журналиста Стоян Кирчев
Стоян Кирчев e роден на 23 декември 1952 година в София. В края на 50-те години учи в католическа детска градина в Кайро. От 1960 до 1964 година е възпитаник във френския частен колеж „ Шатобриан “ в Рим. Завършва междинното си обучение през 1969 година във Френската езикова гимназия в София и ненавършил 17 година, е признат за студент Френска лингвистика на СУ „ Св. Климент Охридски “. Журналистическата си кариера стартира през 1976 година в Радио София във Френската редакция, а по-късно в Африканската. 10 години е сценарист и дублиращ водещ на „ Музикална стълбица “ с титуляр Йордан Георгиев. През 1986 г. постъпва на работа в Международния отдел на в. “Народна юноша “. През 1992 година поема шоурубриката на в. “168 “ часа. След това е основен редактор на сп. „ Хай клуб “. В началото на новото хилядолетие работи във в. „ Монитор “, след което става основен редактор на италиано-българското списание „ Гъливер “. За известно време оглавява сп. “Кой “, минава във в. “Класа “ и в “Градски вестник “. През 2009 година постъпва като редактор в сп. “Паралели “, а сега е редактор в отдел „ Забава и познание “ в Българска телеграфна агенция.
-------------------
1. За българските депутати, членове на италианска партия
Беше лятото на горещата 92-ра. Минавах пред НДК, когато ме спря един италианец с екстериор на апенински интелигент. С рехаво тяло и умни очи. Пита ме на неприятен френски желая ли да стана член на италианската Радикална партия. Тя била на ексцентрика Марко Панела, който вкара порноактрисата Чичолина в Народното събрание, и нямало проблем в нея да членуват чужденци. Разбрах, че беседвам с пратеника на партията в София Микеле Бозели, и преминахме на италиански, който ми е като майчин, откакто през 60-те години 4 лета като хлапе изкарах по улиците на Рим. Съгласих се и след време Микеле ми връчи „ партийния билет “ - една зелена ламинирана брошура с лика на Махатма Ганди, завършен чрез надписи на всевъзможни езици.
Бозели развъртя страхотна активност в София за „ транснационалната партия “ и записа в нея 12 хиляди българи! Сред тях личаха имената на двама министри – Валентин Карабашев, вицепремиер и министър на търговията, и Румен Биков, министър на индустрията.
В този букет от български радикали имаше 29 депутати, 13 от които бяха от парламентарната група на Българска социалистическа партия и техните съдружници - Александър Томов, Росен Карадимов, Филип Боков, Елена Поптодорова, Янаки Стоилов. От Движение за права и свободи пък попадаха заместник-председателят на Народното събрание Кадир Кадир и двамата секретари на парламентарната им група Ремзи Осман и Илхан Мустафа. Тринайсет бяха депутатите от Съюз на демократичните сили. Главните хрумвания на партията на Панела бяха отбраната на всички свободи, Европейска федерация на народите, налагане на есперантото като интернационален език и, както щях да схвана по-късно, легализацията на дрогата, с цел да бъде измъкнат наркобизнесът от лапите на мафията.
След стремглавия триумф на Микеле в България той реши да закара елита на радикалната си членска маса на конгрес в Рим от 4 до 8 февруари 1993-та дружно с представителите на други парламентаристи от някогашния соцлагер. Българското депутатство драговолно се съгласи на безплатния гурбет. По това време отговарях за занимателните страници „ Шоу “ в седмичника " 168 часа " и основният редактор Петьо Блъсков веднага ми подписа командировка за Рим, като разбра за далаверата.
Започнаха дебатите по секции и част от родното депутатство се насочи към панела за легализация на дрогата. На централната естрада се яви чорлава локална италианска радикалка. Тя с ревлив глас упрекна някакъв си лукавец, сякаш другар, който проникнал в нейната стая и й отмъкнал целия ресурс. Тя държеше той да поеме виновността и да се саморазобличи пред партийните приятели. Оказа се, че набеденият е моят приятел Микеле. В последния конгресен ден ограбената дама, която на всички места из хотела се шляеше с дребната си болонка, пресрещна Микеле в лобито. С викове му отскубна кичури коса, които паднаха на мокета. Тези тревожни сцени описах възможно най-безпристрастно и ги има в аналите на " 168 часа ".
Като се прибрах в София, жена ми ме пита какво толкоз дискутирахме в Рим цели пет дни. “Свободата на личността и свободната продажба на дрога в бакалиите “, давам отговор. Тя ми подреди незабавно да се отпиша от първичната радикална организация. Така и направих.
2. Радио „ Хоризонт “ не е рупор на Америка
Десет години работих в Предавания за чужбина на Радио София и съвсем толкоз като съсценарист и дублиращ водещ на „ Музикална стълбица “ (1976-1986). Спомням си много рядкости с някои от шлагерите, които тогава пускахме в предаването. Няма да не помни ориста на парчето „ Хотел Калифорния “ на „ Игълс “.
През зимата на 1977 година излезе шлагерът от едноименния албум. Тогава титулярът на предаването Йордан Георгиев (Данчо Стълбицата) и незабравимата музикална редакторка Дора Поборникова включиха в класацията „ Това да, това не! “ „ Хотел Калифорния “. Хубаво, обаче тогавашният началник на радиото Боян Трайков чул заглавието на парчето и по никакъв начин не му харесало присъствието на слънчевия американски щат. Привикал шефката на музикалните редактори на „ Хоризонт “ Лили Цонева и я попитал: “Какъв е този Хотел " Калифорния ", бе. Ние агитация на Америка ли ще вършим? Да се смени заглавието? “
На другия ден парчето потегли в ефир с побългареното название „ В хотела “. Имаше и още едно погрешно парче за радиото. Навремето, през 1985 година, Майкъл Джексън направи възторг с песента We are the world, която написа в съавторство с Лайънъл Ричи. В нея се включи агитка от А тима на американските артисти, а благотворителната плоча бе в помощ на африканските деца. Редно бе и тя да види бял свят в " Стълбицата ", само че Асен Агов, който бе наблюдаващ в „ Хоризонт “, я посече с претекста, че не е работа на нашето радио да се включва в американски акции за Африка. И в случай че са ни толкоз драговолно африканските реализатори, да се съсредоточим върху частите на бореца против апартейда Стив ван Занд и неговия план „ Сън Сити “. До мен доближи Аговата отрезка по тематиката, направена от в. „ За рубежом “.
Той посъветвал да използваме тази „ сламка “. На журналистически диалект „ сламка “ значи непознат материал, който изкусно да препишеш, след което да го формулиращ от свое име.
3. „ Тик-так “ и километражът на „ Вояджърите “
През 1983 година приятелите от „ Хоризонт “ ме помолиха да ударя едно сценарно рамо на задаващото се ново музикално радиопредаване „ Тик-так “. По това време огромен шлагер стана включването на Валя Балканска и „ Излел е Дельо бунтовник “ в златната плоча на космическите сонди „ Вояджър " 1 и 2 с обръщение към далечните цивилизации. Вмъкнах това грандиозно осъществяване в „ Тик-так “ сюжета. Но преди този момент позвъних от името на радиото в НАСА. Исках да знам какъв километраж е навъртяла златната плоча с гласа на Балканска. От централата на НАСА ме трансферираха в Пасадена в Лабораторията за ракетни мотори, а оттова – в центъра за ръководство на полетите. Попитах къде се намира тъкмо " Вояджър-2 ". " Разстоянието в благи или в километри? ", отвърна операторът. " В километри ", рекох аз. Така в пилотния сюжет фигурираше какъв брой далеко е летял " Дельо ". Интересно за какво сегашните сътрудници нехаят да създадат тази обикновена връзка, пускайки „ Дельо “. Вече е доста по-лесно. Набираш в " Google " Voyager mission status, попадаш в уеб страницата на лабораторията в Пасадена и ти дават на какъв брой благи са апаратите от Земята и от Слънцето, на какъв брой астрономически единици, от какъв брой години, месеци, дни, часове и секунди летят „ Вояджърчетата “. Между другото с тези благи, стъпки, лакти, педи и други екзотични мерки от НАСА не престават да се излагат, загърбвайки километрите. Заради сходни атавизми през 1999 г. се строши една американска сонда - “Марс клаймът орбитър ”, обърквайки в програмата метрични с англосаксонски ограничения и теглилки.
4. „ Хай Клуб “ и комунистическият еротоман
В края на предишния век, до момента в който списвах шоурубриките на „ 168 часа “, редакторът Петьо Блъсков си даде сметка, че му липсва елит списание. Тогава на пазара господстваха с огромен триумф „ Блясък “ и „ Паралели “, които се харчеха като топъл самун. И разпореди тази работа на мен, а задачата не беше от най-леките. Така се роди „ Хай клуб “. Мотото беше „ Шокиращо за света на звездите “ и сполучливата алтернатива бе да се наместим сред двата колоса. Да бъдем по-хард спрямо „ Блясък “ и по-младежки спрямо “Паралели “. Нещата се получиха и по едно време даже станахме водачи на пазара. Но тиражите започнаха да падат и трябваше да се направи нещо. Тогава вкарах рубриката „ Еротичен роман на нашите читатели “. За да тръгне поредицата, първия опус съчиних аз, от женско лице, само че до ¾. И когато пристигна време да опиша поантата, поверих финала на една от редакторките с аргумента, че до момента в никакъв случай не съм бил обладаван и не мога да споделя съответните безредици. Така или другояче скалъпихме първата еротика, която наложително се илюстрираше от симпатягата художник Иван Натов, който ни уйдиса на акъла.
Нещата набраха такава скорост, че в „ Хай клуб “ пристигна не различен, а генсекът на новата Българска комунистическа партия след 10 ноември Владимир Спасов. Аз персонално бях учуден. Вярно, че за него се шушукаше, че офисът му бил в трафопост и се занасял там със съпартийка, неща, на които мъчно бих повярвал. Но давахме хонорар от 50 лв. и може би партийната каса е била закъсала в оня миг. Съвестно публикувахме любовните похождения на другаря Спасов, като с опуса му услужихме и на в. “24 часа “. След обявата класовият зложелател упрекна водача, че персонално той е едно от доказателствата за резултата на виаграта върху застаряващите персони. Но Спасов почтено се отбрани: “Който се интересува от политическа порнография, да отиде в Народното събрание и да слуша дебатите ”. Така „ Хай клуб “ влезе в историята с поместването на първия и може би финален сексуален материал, излязъл отдолу под перото на комунистически общоприет секретар.
5. Школото и „ Бийтълсите “ от пещерите
В края на 50-те години на предишния век татко ми го бяха изпратили в Кайро и той държеше и синът му да изучи тогавашния неоспорим език на дипломацията – френския. Но нямаше френска детска градина и ме записаха в католическа - „ Францисканките на Мария “. Госпожите всички бяха монахини и се обръщахме към тях с Ma Mère. От време на време идваше игуменката, Ma Mère Supérieure, която награждаваше най-послушните с малки пластмасови папийонки, подредени на катедрата. Повикваше отличниците и ти си избираш цвета на фльонгата, която се закачаше с безвредна игла като орден. Аз бях положително дете и почтително оцветявах албумчета с контурни рисунки от Светото писание, за което получавах и съответните оценки.
Във френския лицей „ Шатобриан “ в Рим при започване на 60-те един път станах първенец на класа. Беше доста вълнуващо, тъй като ми сложиха като на Нерон лавров венец от позлатени картонени листа. А във Френската гимназия в София от 1965-1969 г. имах една доста нездравословна даскалица по литература. През 68-а тя ми бе взела едно класно упражнение, на което ми бе писала " Лош 1 ". Не за преписване, а за неправилни мисли. И го разнасяше и четеше из другите паралелки за наставление. Учителката обичаше да споделя, че „ Бийтълсите “ ни връщат в пещерната ера. Но тя по този начин и не разбра, че през 67-68-69 година историята се пречупи и включи на турборежим. Хипарите към този момент се кичеха и си рисуваха цветя, Роджър Долтри от „ Ху “ бе изпял, че предпочита да пукне, вместо да остарее. Джими Хендрикс пък се извини на обичаната, че е нацелувал виолетовото небе вместо нея. Какви времена! Париж осъмваше със студентските барикади, Пражката пролет се опита да постави малко ботокс на склерозиралото лице на соца. Когато попитах един път татко си каква е била най-голямата покруса в живота му, той ми довери: „ Винаги са ме командвали хора, доста по-прости от мен “. Нещата май не са се трансформирали.
-------------------
1. За българските депутати, членове на италианска партия
Беше лятото на горещата 92-ра. Минавах пред НДК, когато ме спря един италианец с екстериор на апенински интелигент. С рехаво тяло и умни очи. Пита ме на неприятен френски желая ли да стана член на италианската Радикална партия. Тя била на ексцентрика Марко Панела, който вкара порноактрисата Чичолина в Народното събрание, и нямало проблем в нея да членуват чужденци. Разбрах, че беседвам с пратеника на партията в София Микеле Бозели, и преминахме на италиански, който ми е като майчин, откакто през 60-те години 4 лета като хлапе изкарах по улиците на Рим. Съгласих се и след време Микеле ми връчи „ партийния билет “ - една зелена ламинирана брошура с лика на Махатма Ганди, завършен чрез надписи на всевъзможни езици.
Бозели развъртя страхотна активност в София за „ транснационалната партия “ и записа в нея 12 хиляди българи! Сред тях личаха имената на двама министри – Валентин Карабашев, вицепремиер и министър на търговията, и Румен Биков, министър на индустрията.
В този букет от български радикали имаше 29 депутати, 13 от които бяха от парламентарната група на Българска социалистическа партия и техните съдружници - Александър Томов, Росен Карадимов, Филип Боков, Елена Поптодорова, Янаки Стоилов. От Движение за права и свободи пък попадаха заместник-председателят на Народното събрание Кадир Кадир и двамата секретари на парламентарната им група Ремзи Осман и Илхан Мустафа. Тринайсет бяха депутатите от Съюз на демократичните сили. Главните хрумвания на партията на Панела бяха отбраната на всички свободи, Европейска федерация на народите, налагане на есперантото като интернационален език и, както щях да схвана по-късно, легализацията на дрогата, с цел да бъде измъкнат наркобизнесът от лапите на мафията.
След стремглавия триумф на Микеле в България той реши да закара елита на радикалната си членска маса на конгрес в Рим от 4 до 8 февруари 1993-та дружно с представителите на други парламентаристи от някогашния соцлагер. Българското депутатство драговолно се съгласи на безплатния гурбет. По това време отговарях за занимателните страници „ Шоу “ в седмичника " 168 часа " и основният редактор Петьо Блъсков веднага ми подписа командировка за Рим, като разбра за далаверата.
Започнаха дебатите по секции и част от родното депутатство се насочи към панела за легализация на дрогата. На централната естрада се яви чорлава локална италианска радикалка. Тя с ревлив глас упрекна някакъв си лукавец, сякаш другар, който проникнал в нейната стая и й отмъкнал целия ресурс. Тя държеше той да поеме виновността и да се саморазобличи пред партийните приятели. Оказа се, че набеденият е моят приятел Микеле. В последния конгресен ден ограбената дама, която на всички места из хотела се шляеше с дребната си болонка, пресрещна Микеле в лобито. С викове му отскубна кичури коса, които паднаха на мокета. Тези тревожни сцени описах възможно най-безпристрастно и ги има в аналите на " 168 часа ".
Като се прибрах в София, жена ми ме пита какво толкоз дискутирахме в Рим цели пет дни. “Свободата на личността и свободната продажба на дрога в бакалиите “, давам отговор. Тя ми подреди незабавно да се отпиша от първичната радикална организация. Така и направих.
2. Радио „ Хоризонт “ не е рупор на Америка
Десет години работих в Предавания за чужбина на Радио София и съвсем толкоз като съсценарист и дублиращ водещ на „ Музикална стълбица “ (1976-1986). Спомням си много рядкости с някои от шлагерите, които тогава пускахме в предаването. Няма да не помни ориста на парчето „ Хотел Калифорния “ на „ Игълс “.
През зимата на 1977 година излезе шлагерът от едноименния албум. Тогава титулярът на предаването Йордан Георгиев (Данчо Стълбицата) и незабравимата музикална редакторка Дора Поборникова включиха в класацията „ Това да, това не! “ „ Хотел Калифорния “. Хубаво, обаче тогавашният началник на радиото Боян Трайков чул заглавието на парчето и по никакъв начин не му харесало присъствието на слънчевия американски щат. Привикал шефката на музикалните редактори на „ Хоризонт “ Лили Цонева и я попитал: “Какъв е този Хотел " Калифорния ", бе. Ние агитация на Америка ли ще вършим? Да се смени заглавието? “
На другия ден парчето потегли в ефир с побългареното название „ В хотела “. Имаше и още едно погрешно парче за радиото. Навремето, през 1985 година, Майкъл Джексън направи възторг с песента We are the world, която написа в съавторство с Лайънъл Ричи. В нея се включи агитка от А тима на американските артисти, а благотворителната плоча бе в помощ на африканските деца. Редно бе и тя да види бял свят в " Стълбицата ", само че Асен Агов, който бе наблюдаващ в „ Хоризонт “, я посече с претекста, че не е работа на нашето радио да се включва в американски акции за Африка. И в случай че са ни толкоз драговолно африканските реализатори, да се съсредоточим върху частите на бореца против апартейда Стив ван Занд и неговия план „ Сън Сити “. До мен доближи Аговата отрезка по тематиката, направена от в. „ За рубежом “.
Той посъветвал да използваме тази „ сламка “. На журналистически диалект „ сламка “ значи непознат материал, който изкусно да препишеш, след което да го формулиращ от свое име.
3. „ Тик-так “ и километражът на „ Вояджърите “
През 1983 година приятелите от „ Хоризонт “ ме помолиха да ударя едно сценарно рамо на задаващото се ново музикално радиопредаване „ Тик-так “. По това време огромен шлагер стана включването на Валя Балканска и „ Излел е Дельо бунтовник “ в златната плоча на космическите сонди „ Вояджър " 1 и 2 с обръщение към далечните цивилизации. Вмъкнах това грандиозно осъществяване в „ Тик-так “ сюжета. Но преди този момент позвъних от името на радиото в НАСА. Исках да знам какъв километраж е навъртяла златната плоча с гласа на Балканска. От централата на НАСА ме трансферираха в Пасадена в Лабораторията за ракетни мотори, а оттова – в центъра за ръководство на полетите. Попитах къде се намира тъкмо " Вояджър-2 ". " Разстоянието в благи или в километри? ", отвърна операторът. " В километри ", рекох аз. Така в пилотния сюжет фигурираше какъв брой далеко е летял " Дельо ". Интересно за какво сегашните сътрудници нехаят да създадат тази обикновена връзка, пускайки „ Дельо “. Вече е доста по-лесно. Набираш в " Google " Voyager mission status, попадаш в уеб страницата на лабораторията в Пасадена и ти дават на какъв брой благи са апаратите от Земята и от Слънцето, на какъв брой астрономически единици, от какъв брой години, месеци, дни, часове и секунди летят „ Вояджърчетата “. Между другото с тези благи, стъпки, лакти, педи и други екзотични мерки от НАСА не престават да се излагат, загърбвайки километрите. Заради сходни атавизми през 1999 г. се строши една американска сонда - “Марс клаймът орбитър ”, обърквайки в програмата метрични с англосаксонски ограничения и теглилки.
4. „ Хай Клуб “ и комунистическият еротоман
В края на предишния век, до момента в който списвах шоурубриките на „ 168 часа “, редакторът Петьо Блъсков си даде сметка, че му липсва елит списание. Тогава на пазара господстваха с огромен триумф „ Блясък “ и „ Паралели “, които се харчеха като топъл самун. И разпореди тази работа на мен, а задачата не беше от най-леките. Така се роди „ Хай клуб “. Мотото беше „ Шокиращо за света на звездите “ и сполучливата алтернатива бе да се наместим сред двата колоса. Да бъдем по-хард спрямо „ Блясък “ и по-младежки спрямо “Паралели “. Нещата се получиха и по едно време даже станахме водачи на пазара. Но тиражите започнаха да падат и трябваше да се направи нещо. Тогава вкарах рубриката „ Еротичен роман на нашите читатели “. За да тръгне поредицата, първия опус съчиних аз, от женско лице, само че до ¾. И когато пристигна време да опиша поантата, поверих финала на една от редакторките с аргумента, че до момента в никакъв случай не съм бил обладаван и не мога да споделя съответните безредици. Така или другояче скалъпихме първата еротика, която наложително се илюстрираше от симпатягата художник Иван Натов, който ни уйдиса на акъла.
Нещата набраха такава скорост, че в „ Хай клуб “ пристигна не различен, а генсекът на новата Българска комунистическа партия след 10 ноември Владимир Спасов. Аз персонално бях учуден. Вярно, че за него се шушукаше, че офисът му бил в трафопост и се занасял там със съпартийка, неща, на които мъчно бих повярвал. Но давахме хонорар от 50 лв. и може би партийната каса е била закъсала в оня миг. Съвестно публикувахме любовните похождения на другаря Спасов, като с опуса му услужихме и на в. “24 часа “. След обявата класовият зложелател упрекна водача, че персонално той е едно от доказателствата за резултата на виаграта върху застаряващите персони. Но Спасов почтено се отбрани: “Който се интересува от политическа порнография, да отиде в Народното събрание и да слуша дебатите ”. Така „ Хай клуб “ влезе в историята с поместването на първия и може би финален сексуален материал, излязъл отдолу под перото на комунистически общоприет секретар.
5. Школото и „ Бийтълсите “ от пещерите
В края на 50-те години на предишния век татко ми го бяха изпратили в Кайро и той държеше и синът му да изучи тогавашния неоспорим език на дипломацията – френския. Но нямаше френска детска градина и ме записаха в католическа - „ Францисканките на Мария “. Госпожите всички бяха монахини и се обръщахме към тях с Ma Mère. От време на време идваше игуменката, Ma Mère Supérieure, която награждаваше най-послушните с малки пластмасови папийонки, подредени на катедрата. Повикваше отличниците и ти си избираш цвета на фльонгата, която се закачаше с безвредна игла като орден. Аз бях положително дете и почтително оцветявах албумчета с контурни рисунки от Светото писание, за което получавах и съответните оценки.
Във френския лицей „ Шатобриан “ в Рим при започване на 60-те един път станах първенец на класа. Беше доста вълнуващо, тъй като ми сложиха като на Нерон лавров венец от позлатени картонени листа. А във Френската гимназия в София от 1965-1969 г. имах една доста нездравословна даскалица по литература. През 68-а тя ми бе взела едно класно упражнение, на което ми бе писала " Лош 1 ". Не за преписване, а за неправилни мисли. И го разнасяше и четеше из другите паралелки за наставление. Учителката обичаше да споделя, че „ Бийтълсите “ ни връщат в пещерната ера. Но тя по този начин и не разбра, че през 67-68-69 година историята се пречупи и включи на турборежим. Хипарите към този момент се кичеха и си рисуваха цветя, Роджър Долтри от „ Ху “ бе изпял, че предпочита да пукне, вместо да остарее. Джими Хендрикс пък се извини на обичаната, че е нацелувал виолетовото небе вместо нея. Какви времена! Париж осъмваше със студентските барикади, Пражката пролет се опита да постави малко ботокс на склерозиралото лице на соца. Когато попитах един път татко си каква е била най-голямата покруса в живота му, той ми довери: „ Винаги са ме командвали хора, доста по-прости от мен “. Нещата май не са се трансформирали.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ