Стоях пред огледалото в спалнята и се опитвах да направя

Стоях пред огледалото в спалнята и се пробвах да направя съвършен възел на вратовръзката си. Изключително елементарна задача, която ми се постановяваше да извършвам всеки ден преди работа, и все пак не можех да я свърша както би трябвало.

- Дай да ти оказа помощ, Алекс – сподели Бри и се приближи до мен.

Пуснах вратовръзката.

- От нерви е – оправдах се аз.

- Разбираемо – отвърна тя, застана пред мен и изравни двата й края. Петнайсет сантиметра по-висок съм от брачната половинка си и сведох взор надолу към нея. Останах учуден от лекотата, с която ми направи възела.

- Мъжете не го могат това – заявих аз. – Трябва да застанем зад някой мъж, с цел да го създадем.

- Просто имате друга вероятност – отвърна Бри, издърпа възела нагоре към адамовата ми ябълка и оправи колосаната ми яка. Поколеба се, след което подвигна ококорени и плахи очи към мен. – Готов си.

Почувствах се нестабилно.

- Мислиш ли?

- Вярвам в теб – отговори брачната половинка ми, подвигна се на пръсти и изви глава обратно. – Всички имаме вяра в теб.

Целунах я и я прегърнах мощно.

- Обичам те.

- До края на дните ни – отвърна тя.

Отдръпнахме се един от различен и забелязах, че се е просълзила.

- Точно в този момент би трябвало да си с безизразно изражение на лицето – настоях аз и я допрях по брадичката. – Спомни си какво ни споделиха Марли и Наоми.

Бри извади кърпичка и попи влагата от очите си, до момента в който си обличах сакото.

- Така по-добре ли е? – попита тя.

- Чудесно е – отвърнах и отворих вратата на спалнята ни.

Другите три стаи на втория етаж бяха отворени и тъмнееха. Слязохме долу. Цялото ми семейство се беше събрало в кухнята. Мама Нана, деветдесет и две годишната ми баба, Деймън, най-голямото ми дете, който се беше прибрал вкъщи от „ Джонс Хопкинс “, Джани, моята единайсетокласничка лекоатлетка, и Али, извънредно надареният ми деветгодишен наследник. Всички се бяха облекли като за заравяне.

Али ме видя и се разплака. Изтича до мен и ме прегърна през краката.

- Ей, ей – споделих аз и го погалих по главата.

- Не е почтено – проплака той. – Онова, което споделят, не е правилно.

- Разбира се, че не е – отвърна мама Нана. – Просто не би трябвало да им обръщаме внимание. Няма смисъл.

- Думите могат да нараняват, Нана – сподели Джани. – Знам какво усеща. Трябва да видиш какво написа в обществените мрежи.

- Не би трябвало да обръщате внимание на такива неща – намеси се Бри. – Ние ще подкрепим татко ти. Семейството е преди всичко.

Тя стисна ръката ми.

- Хайде да го създадем тогава – споделих аз. – С високо вдигнати глави. Без непотребни страсти.

Мама Нана си взе бележника.

- Аз пък желая да вложа страсти. Ще ми се да сложа тиган в чантата си и да фрасна един от тях с него.
" Народът против Алекс Крос " - Нов разказ от Джеймс Патерсън излиза на 22 юни
Този път Алекс Крос е на подсъдимата пейка. Обвинен в две убийства и полицейска грубост, той е изправен пред извънредно предизвик...

Али спря да подсмърча и се разсмя.

- Да ти донеса ли тиган, Нана?

- Следващия път. И бих го употребила само в случай че ме предизвикат.

- Бог да им е на помощ, в случай че го създадат, Нана – обади се Деймън и всички се засмяхме.

Този диалог ме накара да се усещам малко по-добре. Погледнах си часовника. Часът беше осем без петнайсет.

- Време е – споделих аз и потеглих към вратата.
Откъс от " Нощна музика " от Джоджо Мойс
Изабел обви с ръце тялото си, мъчейки се да избяга от надвисналата над нея тъга, от чувството за ампутация, което я връхлиташе всеки п...

Спрях пред нея и изчаках фамилията си да ме настигне.

Поех си надълбоко въздух, изпъчих плещи като строен морски пехотинец, завъртях дръжката на вратата, отворих я и излязох на верандата.

- Това е той! – провикна се някаква жена.

Няколко прожектора светнаха и изригна стихия от крясъци откъм дребната навалица журналистически лешояди и злобари, които се бяха разположили на тротоара пред къщата ни на Пета улица в Югоизточен Вашингтон.

Бяха двайсетина души, въоръжени с камери, микрофони и понесли плакати с неоправдателно наличие или с въпроси и обиди по мой адрес. Беше такава лудница, че не можех да чуя ясно никого от тях. Тогава някакъв вид с баритонов тембър се провикна задоволително мощно, с цел да надвика врявата:

- Виновен ли сте, лекар Крос? Наистина ли застреляхте невъзмутимо тези хора?