Психологията на жертвата - защо някои българи толкова обичат Русия на Путин?
Стокхолмски синдром, „ Бий ме, обичам те “, взаимозависимост на жертвата от насилника – както и да го назовем, парадоксът на привързаността на слабия към мощния ни удивлява всекидневно, освен в персоналните взаимоотношения. Войната на с Украйна разпали в българското общество невиждано от години опълчване по оста – последователи и съперници на режима на Путин. В хиляди мнения, войска освен от платени тролове, само че и от елементарни български жители се изясняват в обич към агресора , привиждат благородни претекстове в неговите дейности, назовават жестокостта му състрадание, признават правото на по-силния и тотално размиват границите сред положително и зло – тъкмо както в едно нормално семейство, в което жертвата не намира сили да види истината за своя принудител, още по-малко да се опита да се избави от него.
И няма потребност да си споделяме, въпреки всичко жертвата не сме ние, а украинците, тъй като българите са били жертва на съветските и руски имперски упоритости толкоз пъти , че е учудващо че още не са си събрали куфарите, метафорично казано. Вместо това, или най-малко по-шумната част /особено допреди шествията срещу войната в цялата страна/, всекидневно леят сълзи и сеят закани в една неуместна пиеса, в която полюсите на моралните полезности се сменят и всички заедно попадаме в Огледалния свят, в който положителното е неприятно, а лошото- положително.
7 апр 2022 | Майката на момиче, убито от замърсяването на въздуха, сподели във връзка Световния ден на здравето, който бе през вчерашния ден,...
На психолозите от дълго време са известни механизмите на развиване на тази необяснима другояче обвързаност на жертвата към нейния принудител . Подобни връзки сред човеци на личностно равнище се назовават „ травматични “, като главното при тях е редуването на моркова и пръчката – т.е. награди и санкции. Когато насилникът страда от „ нарцистично личностно настройство “, тези постоянно сменящи се наказания по отношение на колегата са непредвидими, само че задачата им постоянно е да смажат жертвата, да я слагат в подчинена позиция и да я някарат да копнее за една богатства дума или жест.
Ако прехвърлим този механизъм от личностните към държавните взаимоотношения , можем елементарно да си представим политиката на Русия към България – непрекъснато припомняне, че сме приятелски нации, че им изискуем сводободата си, че те ни дължат писмеността си, с изключение на когато не я дължат на С Македония, поддържане на култа към Русия и съветската просвета, поддържане на мита за историческата задача на Русия да резервира православието и славянството от външни врагове. Тази реторика постоянно се нарушава от закани, непрекъсната заплаха от увеличение на цените на горивата, размахване на пръст, обиди и омаловажаване на колегата /нещо доста типично за насилниците към жертвите/, забележими най-много в активизацията на, която всекидневно унижава суверенна България, нейните управници и нейните жители.
С едната ръка освобождава, с другата поробва. С едната ръка гали, с другата бие. Постоянният цикъл на награди и санкции вкарва жертвата в мощна прочувствена връзка със своя принудител. Разбира се, в ролята на жертва влизат напълно дребна част от българите - факт, който обаче толкоз изкусно се употребява на публично и държавно равнище, че в профил наподобява че България напълно е в ролята на жертвата в една безкрайна и обречена връзка с изконния агресор, кварталния хулиган, домашния тиранин Русия.
Друга съществена причина за неналичието на сили и предпочитание от страна на жертвата да напусне сходна травматична връзка е мощният когнитивен дисонанс, в който жертвата живее . Постоянно я терзаят въпроси по отношение на неговата същинска същина, неговите усеща към нея, неговите планове. От една страна насилникът постоянно споделя на жертвата, че я обича, от друга демонстрира към нея такова принуждение, че тя мъчно може да си изясни неговото държание. Разбира се, когато насилието е психическо, пояснения по-лесно се намират. Когато завалят шамарите или, да оправдаеш агресора става все по-трудно, на процедура невероятно.
Тук наред идва и едно прекомерно елементарно пояснение, което обаче постоянно не среща задоволително внимание. Страхът. Ако си мълча, може и да не ме удари. Може и да ме заведе на ресторант. Може и да не ме заведе, само че най-малко няма да ме тормози. Ходенето на пръсти към насилника е естествена реакция на боязън, до момента в който жертвата мъчно си показва предприемането на по-сериозни стъпки срещу колегата си – да го напусне да вземем за пример.
Независимо че околните й дават обещание поддръжка, без значение че има закони, индивидът, подложен пред свободата на избора, постоянно изпада в ступор и не може да предприеме дейности, въпреки и да е събрал сили да допусне подобен сюжет. Тук е на несъмнено място, познатото зло е за предпочитане и така нататък, и така нататък При отвод от разлъка постоянно жертвата принася дара на цялостната капитулация пред своя принудител – тя отхвърля своя боязън, като вместо това го облича в обич . Когато приказваме за всеобщата неуравновесеност на доста българи - в опита им да обяснят възторга си от Путин, те постоянно го изясняват с русофилство, вместо със страха, който е завладял душите им.
Една от най-характерните черти на насилниците обаче, е че те в никакъв случай не се трансформират, изключително тези, които страдат от нарцистично личностно разстройство. Независимо от любовта, с която ги засипват околните им, от боязън или от беззащитност, от ласкателствата на доближените им, от славословията и, една дума на пренебрежение от страна на сътрудник, комшия или... е в положение да върне насилника в нормалното му разположение на духа.
Анализът на травматичната връзка на някои българи – освен жители, само че и политици, публицисти, анализатори и общественици - с Русия и Путин като неин вседържец, може да продължи още дълго. Ако обаче създадем противоположната прилика – изхождайки от политиката на Русия по отношение на света и в частност – страните от някогашния източен блок, с огромна доза сигурност можем да предположим, че кремълският деспот в фамилията си е елементарен домакински принудител .
Страшното е, когато един подобен човек, в чието сърце постоянно ще живеят несигурността и подозрението, ужасът от това дали е задоволително стойностен, дали някой същински го обича, трансформира света в сцена на личната си душевна мизерия.
И няма потребност да си споделяме, въпреки всичко жертвата не сме ние, а украинците, тъй като българите са били жертва на съветските и руски имперски упоритости толкоз пъти , че е учудващо че още не са си събрали куфарите, метафорично казано. Вместо това, или най-малко по-шумната част /особено допреди шествията срещу войната в цялата страна/, всекидневно леят сълзи и сеят закани в една неуместна пиеса, в която полюсите на моралните полезности се сменят и всички заедно попадаме в Огледалния свят, в който положителното е неприятно, а лошото- положително.
7 апр 2022 | Майката на момиче, убито от замърсяването на въздуха, сподели във връзка Световния ден на здравето, който бе през вчерашния ден,... На психолозите от дълго време са известни механизмите на развиване на тази необяснима другояче обвързаност на жертвата към нейния принудител . Подобни връзки сред човеци на личностно равнище се назовават „ травматични “, като главното при тях е редуването на моркова и пръчката – т.е. награди и санкции. Когато насилникът страда от „ нарцистично личностно настройство “, тези постоянно сменящи се наказания по отношение на колегата са непредвидими, само че задачата им постоянно е да смажат жертвата, да я слагат в подчинена позиция и да я някарат да копнее за една богатства дума или жест.
Ако прехвърлим този механизъм от личностните към държавните взаимоотношения , можем елементарно да си представим политиката на Русия към България – непрекъснато припомняне, че сме приятелски нации, че им изискуем сводободата си, че те ни дължат писмеността си, с изключение на когато не я дължат на С Македония, поддържане на култа към Русия и съветската просвета, поддържане на мита за историческата задача на Русия да резервира православието и славянството от външни врагове. Тази реторика постоянно се нарушава от закани, непрекъсната заплаха от увеличение на цените на горивата, размахване на пръст, обиди и омаловажаване на колегата /нещо доста типично за насилниците към жертвите/, забележими най-много в активизацията на, която всекидневно унижава суверенна България, нейните управници и нейните жители.
С едната ръка освобождава, с другата поробва. С едната ръка гали, с другата бие. Постоянният цикъл на награди и санкции вкарва жертвата в мощна прочувствена връзка със своя принудител. Разбира се, в ролята на жертва влизат напълно дребна част от българите - факт, който обаче толкоз изкусно се употребява на публично и държавно равнище, че в профил наподобява че България напълно е в ролята на жертвата в една безкрайна и обречена връзка с изконния агресор, кварталния хулиган, домашния тиранин Русия.
Друга съществена причина за неналичието на сили и предпочитание от страна на жертвата да напусне сходна травматична връзка е мощният когнитивен дисонанс, в който жертвата живее . Постоянно я терзаят въпроси по отношение на неговата същинска същина, неговите усеща към нея, неговите планове. От една страна насилникът постоянно споделя на жертвата, че я обича, от друга демонстрира към нея такова принуждение, че тя мъчно може да си изясни неговото държание. Разбира се, когато насилието е психическо, пояснения по-лесно се намират. Когато завалят шамарите или, да оправдаеш агресора става все по-трудно, на процедура невероятно.
Тук наред идва и едно прекомерно елементарно пояснение, което обаче постоянно не среща задоволително внимание. Страхът. Ако си мълча, може и да не ме удари. Може и да ме заведе на ресторант. Може и да не ме заведе, само че най-малко няма да ме тормози. Ходенето на пръсти към насилника е естествена реакция на боязън, до момента в който жертвата мъчно си показва предприемането на по-сериозни стъпки срещу колегата си – да го напусне да вземем за пример.
Независимо че околните й дават обещание поддръжка, без значение че има закони, индивидът, подложен пред свободата на избора, постоянно изпада в ступор и не може да предприеме дейности, въпреки и да е събрал сили да допусне подобен сюжет. Тук е на несъмнено място, познатото зло е за предпочитане и така нататък, и така нататък При отвод от разлъка постоянно жертвата принася дара на цялостната капитулация пред своя принудител – тя отхвърля своя боязън, като вместо това го облича в обич . Когато приказваме за всеобщата неуравновесеност на доста българи - в опита им да обяснят възторга си от Путин, те постоянно го изясняват с русофилство, вместо със страха, който е завладял душите им.
Една от най-характерните черти на насилниците обаче, е че те в никакъв случай не се трансформират, изключително тези, които страдат от нарцистично личностно разстройство. Независимо от любовта, с която ги засипват околните им, от боязън или от беззащитност, от ласкателствата на доближените им, от славословията и, една дума на пренебрежение от страна на сътрудник, комшия или... е в положение да върне насилника в нормалното му разположение на духа.
Анализът на травматичната връзка на някои българи – освен жители, само че и политици, публицисти, анализатори и общественици - с Русия и Путин като неин вседържец, може да продължи още дълго. Ако обаче създадем противоположната прилика – изхождайки от политиката на Русия по отношение на света и в частност – страните от някогашния източен блок, с огромна доза сигурност можем да предположим, че кремълският деспот в фамилията си е елементарен домакински принудител .
Страшното е, когато един подобен човек, в чието сърце постоянно ще живеят несигурността и подозрението, ужасът от това дали е задоволително стойностен, дали някой същински го обича, трансформира света в сцена на личната си душевна мизерия.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ