4 истории на Станимир Илчев
Станимир Илчев е роден на 31 юли 1953 година в Бургас и израснал в с. Равна гора. Завършва британска езикова гимназия и Факултета по публицистика в СУ „ Св. Климент Охридски ”. През 1979 година работи в Българска национална телевизия, а по-късно в списанията „ Криле ” и „ Младеж ” и в. „ Факс ”. От 1994 до 2001 година е шеф на отдела за връзки с обществеността на Американския университет (Благоевград).
С. Илчев е депутат в 39-о и 40-о национално заседание. Председател на българската делегация в Парламентарната асамблея на НАТО. Председател на Комисията по външна политика, защита и сигурност (2001-2003 г.) и ръководител на парламентарната група на Национална движение „Симеон Втори" (2003-2005 г.).
От 2009 до 2014 година е член на Eвропейския парламент.
----------------------------
1. На Шипка....
В моето село Равна гора кино имаше в четвъртък. Кинаджията бате Стойчо слизаше от миньорския автобус и даваше къса информация за кино лентата. Бате Стойчо беше умел човек. Този път сподели:
- Ще даваме „ Опълченците на Шипка “. Ако вдигнете доста виканица, може това да ви е последното кино. - Той имаше поради по-особения състав на публиката. В Равна гора живеехме българи, роми, две каракачански фамилии и от две-три години – турци от Родопите.
Салонът на учебно заведение „ Отец Паисий “ елементарно се превръщаше в киносалон – върху стената в дъното окачаха бял чаршаф и тя ставаше екран. С първите фрагменти вълнението се усети, само че беше още едва. Постепенно салонът се огласи от възклицания, обособени думи, въздишки и провиквания.
В този филм, сещате се, сцените са значими - не толкоз разговорите. Какво има да слушаш, когато гледаш съветските бойци, оръдията, опълченците. Когато действието се придвижи на самия връх, ситуацията в салона се усложни. „ Урааа “, изригнаха дребните представители на българския етнос. „ Айде напред “ дадоха отговор по-късно турчетата. Подкрепата на всяка от двете фракции зависеше от посоката на баталното благополучие. И едните, и другите бяхме откровени. Али от циганската махала поддържаше неутрално държание. Той ме запита преди прожекцията дали и ромите са били под турско иго и аз отклоних отговора, уж за да направя информация. Другарката Желязкова и другарят Саидов се втурнаха ужасени измежду нас, заплющяха плесници, съизмерими с ръкопашния пердах на Шипка.
Само след пет минути и двете фракции се намерихме отвън салона. Все по този начин възбудени, все по този начин разграничени от другата историческа позиция. „ Ние “ бранехме Шипка, „ те “ нападнаха уверено. Схватката беше отдалечена, на един хвърлей разстояние. Хвърляхме, несъмнено, камъни, а камъни и трошляк в Равна гора колкото искаш. Точно когато се очерта кулминационна точка в двустранния обстрел, издрънча строшен прозорец. Няма на света възпитаник, който при този тон да не си показа идващите дни като кошмарни. А и бойците към този момент записаха вреди – две-три пукнати глави, едно контузено коляно и натъртен лакът.
Под мижавата лампа над входа се появиха Иван и Сабри. Стояха един до различен. Намръщените им физиономии и леко свитите в китките ръце отправяха едно и също обръщение: спирате на секундата, другояче ви се написа неприятно. Сабри и Иван бяха едри и мощни. Те завършваха седми клас тази година, трябваше да им се добави и най-малко една година оставачество. Имаха специфичен статут и неуспорим престиж измежду всички фракции. Желязкова и Саидов бяха постъпили умно. Медиаторската задача на Иван и Сабри даде мълниеносен резултат. Разпръснахме се.
На другия ден в класовете беше безшумно, унило. А през огромното междучасие откъм учителската стая проехтя гласът на шефа Боньо Пенев: " Слаба разяснителна работа, другарки и приятели преподаватели. Без единство сме за на никое място, а имаме чудесна опция да бъдем за образец в цялата ни социалистическа татковина ".
2. Ивукоация
Разбира се, че по този начин погрешно равногорци произнасяха думата, която бяхме чували в разказите за войни и въстания. По-малко ги затрудняваше „ готовност “.
Дядо Димо разсилния беше постоянно най-добре осведомен, тъй като общуваше с шефа Боньо Пенев, пълномощника Бай Жеко и някои родители, които работеха в Созопол и даже в Бургас. Той мина през площада, надникна над тарабите на няколко къщи и сподели едно и също:
- Мъжете са на титик (нащрек). Довечера ще ги подвигат. Ще има и ивакуация, ще надойдат бургазлии.
Мъжете отпътуваха в среднощ с три камиона с брезентови чергила и полузакрити фарове. Уличните лампи тази нощ не светеха. Мъжете не говореха и никой не държеше запалена цигара. Жените и децата надничахме през затъмнените прозорци. От Бургас рано сутринта дойдоха евакуираните. Настаниха ги по родственици. У нас приехме леля Миче, братовчеда Петьо и сестра му Дида.
По обяд шефът събрал учителите, споделил да са бдителни, питал знаят ли къде са противогазите и какво да се прави, в случай че оповестят, че идват непознати самолети. Проверили също по този начин носилките и дребните чантички с червен кръст от горната страна. Всичко това се държеше в учебното мазе, зад бракуваните чинове и дървата за огрев. В тази половина на мазето бяха сложени два фенера, та до противогазите и носилките да се стигне елементарно. Равна гора се приготвя за война бързо и проведено. Хората бяха досетливи и не чакаха предписание за всяко нещо. Баба не разбра, че ще има разстройства в снабдяването, само че изпълни нощвите с тесто, разпали фурната, подготви тавите и след два часа имахме пет горещи самуна самун. Дядо извади ярма и сено за животните, тъй като нямаше да излизат на паша до второ разпореждане. Газените лампи бяха цялостни, имаше и задоволително свещи. В избата висяха два свински бута, а под тях стоеше делвата със сирене, брашното в чувал, фасул, картофи и тенеке с мед.
Равна гора си свърши работата като част от базата на бургаската дивизия, от тила на българската национална войска и от южния фланг на Варшавския контракт. След доста години чух тогавашния министър-председател на Македония да споделя с горчив ретро комизъм при своя аудиенция в България: „ Когато бях дребен, постоянно заспивах с въпроса кой ще ни нападне – НАТО откъм Гърция или Варшавският контракт от България. В Равна гора въпросът беше надалеч по елементарен – ще ни нападне ли Турция?
Евакуираните се върнаха в Бургас, мобилизираните мъже – в Равна гора. Размина се.
3. Танкът воин
Юли 1974-та. „ Висшистите “ в 16-и танков полк (Грудово) чакаме заповед за предварително уволняване. Тревога в ранен предутринен час. Всеки си прави работата машинално и мърмори: „ Някой дръвник е решил да ни вземе здравето за последно. Обаче след час и половина се появяват първите тълпи небръснати и сънени запасняци, товарим снаряди от погребите, съществено количество картечни ленти и съвсем звук русенско варено, сухари, халва и колбас. Изнасяме се в изчаквателен регион много по̀ на юг от нормалните позиции. На левия ни фланг са сътрудниците от Звездец. Зад нас се пръкват дивизион маришки артилеристи. Да, по никакъв начин не е нормалната образователна паника. Окопаваме се без почивки – бруствер, берма, апарел. Маскировка с мрежи и клони. Офицерите разнасят застиналите си физиономии напред-назад и с изненадваща искреност оказват помощ на новобранците в екипажите. Танковете ни са Т-34. Станало е нещо изненадващо, тъй като единствено преди два-три месеца едни Т-54-ки вместо при нас, били изпратени в Египет. Нищо, Т-34 е танк-герой, механик-водачът ефрейтор Данабашев е виртуоз, мерачът на нашата машина ефрейтор Дянков е капанец-патриот, а пълначът редови войник Станков-Драгалевеца може да зарежда без паузи като на подготовка с щанги. Това си го мислим, без да разясняваме на глас. Коментарът е на ЗКПЧ-то след два дни по здрач.
- Другари бойци и командири - споделя ЗКПЧ-то – Турция е нападнала Кипър. В момента и Турция, и Гърция вършат цялостна готовност. Нашите радиоразузнавачи слушат радиообмена и излиза наяве, че турските и гръцките сили доближават границата сред тях на р. Марица. Може да се чака война, макар че са съдружници в НАТО. Нашата задача е да реализираме оптималната бойна подготвеност и да не отслабваме бдителността си нито за момент.
По нататък ЗКПЧ-то споделя неща, които знаем наизуст, тъй като сме ги чували хиляда пъти. Ключовите думи са: Родина, отговорност, мъжество, непримиримост...
На прибиране в палатката несъзнателно слушам част от диалога сред нашия ротен пълководец и офицер от артилеристите.
- Говори се, че в случай че се сбият турци и гърци, Тодор Живков е заречен три-четири български дивизии да влязат на страната на гърците... Не чух целия диалог, тъй като помислих, че продължението му няма да бъде забавно. Преди да заспя, си показах по какъв начин моят Т-34 излиза на линията на държавната граница, по какъв начин викам по ларингофона: „ Данабашев, стоп! Отсреща е Турция “, на Станков крещя да зареди бронебоен, а на Дянков – да се премери в подлата точица сред куполата и корпуса на американския “Патън “, с който тогава работеха турските сътрудници.
Пак се размина. Пуснаха ни в отпуск. Отидох си в Равна гора. Пред хоремага срещнах Расим, по-малкия брат на моя съученик Исмаил. Семейството им се бе изселило преди две години в Турция. Расим остана при вуйна си, с цел да приключи осми клас.
- Батко ти праща доста здраве – споделя Расим.
- Какво прави Исмаилчо? Как е той? – запитвам Расим.
- Много е добре. В Кипър е скочил с парашут, прострелял е един грък и в този момент има орден, пък отсега нататък ще получава пенсия. Каза да ти кажа, че не се целил в теб след това кино за Шипка, и че в случай че стане нещо и се срещнете, няма да се цели в тебе.
Почерпих Расимчо с лимоната и фафла по равногорски.
4. За какво сме тук
Това е част от курса за подготовка за кореспонденти. Хамид, Джахеш, Тамим, Барзай.....от Кандахар, Джалалабад, Пактия, Бадахшан. В другия завършек на залата в Кабулската политехника е шкафът с оръжията им. Теньо Стоянов и аз от Съюз на българските журналисти, Николай Загорски от „ Кооперативно село “ и Кирил Янев от сп. „ Отечество “ се радваме на удивителното усърдие на тези млади мъже. В курса няма дами. Идват от размирните региони на Афганистан след влизането на руския контингент. Месец и нещо те ще учат основите на репортерството и ще се върнат по своите места като репортери. За света знаят малко, за политиката – съвсем нищо, само че имат вяра абсолютно в Саурската гражданска война (1978 г.), в новия президент Бабрак Кармал и в мощта на руското оръжие. Готови са за битка с вътрешни и външни врагове и със съпартийците си от фракцията „ Парчам “. Нашите хора са от крилото „ Халк “ и не крият, че мечтаят да си отмъстят за убития от парчамистите Нур Мохамад Тараки.
През идващите месеци и години едни ще паднат от патрона на досегашните си съпартийци или от огъня на муджахидините, други ще емигрират или ще създадат комплициран зиг-заг, с цел да оцелеят в неописуемия лабиринт от конфликти, интервенции, мимикрии. Нищо от това бъдеще не наподобява ясно в първите дни на април 1980 година И те, и ние се вършим, че не усещаме първите земетресения и сгъстяването на лавата в афганския вулкан. На летището в Ташкент видяхме, прочее, разтоварване на носилки с ранени руски бойци. Видяхме ги за малко и самолетът ни изрулира настрана от военнотранспортния колос...
В средата на лекторската ни стратегия се сдобихме с нови съседи в хотела. На етажа над нас настаниха двайсетина „ шурави “ (съветски). Чак по здрач в градината зад ресторанта се чуха гласове, нищожен смях и възгласи. Играеха волейбол. Играеха необичайно, без доста придвижвания, съвсем от място, посрещаха топката с по една ръка. Бяха шестима на петима, поканиха ме в по-малобройния тим.
- Благодаря, имате запаси. Той да влезе – показах момчето от най-близката скамейка.
- Точно аз напълно не мога, ранен съм и в двете ръце – усмихна се погрешно „ резервата “.
Досещате се какво направихме по-късно, след недодялания волейбол. Насядахме в моята стая, при мен бяха кашоните с литература, хартия и... коняк. „ Слънчев бряг “ им хареса. Стояхме до късно и говорехме изначало внимателно, след това по-свободно. Разказваха за последния пердах в някакво дефиле, за безредната нощна пукотевица и мистичното изгубване на разсъмване на „ духовете “. Така щяха да назовават локалните партизани през цялата война. Виталий, младши сержант мотострелковак, остана финален. Разменихме адреси по най-баналния граждански табиет, запалихме по една последна цигара и Виталий запита безшумно:
- Ти си от друга страна. У вас знаят ли за какво дойдохме тук? Местните живеят в деветнайсети век. Вече си видял, че някои теглят двуколките сами - даже магаре нямат. Какво вършим тук? В оня пердах дадохме осем убити и много ранени. Тежките случаи отпътуваха за Съюза. Нас ще ни върнат в строя скоро.
Какво да отговоря на Виталий? Нищо. След 17 години в Москва го потърсих - него и двамата цивилни инженери, които през 1980-а помагаха в някаква текстилна фабрика. Срещнах се с сътрудници от „ Собеседник “. Видяхме се в редакцията с единия от инженерите. Не бързах да запитвам. Човекът самичък сподели:
- Виталий почина няколко месеца откакто вие си тръгнахте. Моят сътрудник също.
С. Илчев е депутат в 39-о и 40-о национално заседание. Председател на българската делегация в Парламентарната асамблея на НАТО. Председател на Комисията по външна политика, защита и сигурност (2001-2003 г.) и ръководител на парламентарната група на Национална движение „Симеон Втори" (2003-2005 г.).
От 2009 до 2014 година е член на Eвропейския парламент.
----------------------------
1. На Шипка....
В моето село Равна гора кино имаше в четвъртък. Кинаджията бате Стойчо слизаше от миньорския автобус и даваше къса информация за кино лентата. Бате Стойчо беше умел човек. Този път сподели:
- Ще даваме „ Опълченците на Шипка “. Ако вдигнете доста виканица, може това да ви е последното кино. - Той имаше поради по-особения състав на публиката. В Равна гора живеехме българи, роми, две каракачански фамилии и от две-три години – турци от Родопите.
Салонът на учебно заведение „ Отец Паисий “ елементарно се превръщаше в киносалон – върху стената в дъното окачаха бял чаршаф и тя ставаше екран. С първите фрагменти вълнението се усети, само че беше още едва. Постепенно салонът се огласи от възклицания, обособени думи, въздишки и провиквания.
В този филм, сещате се, сцените са значими - не толкоз разговорите. Какво има да слушаш, когато гледаш съветските бойци, оръдията, опълченците. Когато действието се придвижи на самия връх, ситуацията в салона се усложни. „ Урааа “, изригнаха дребните представители на българския етнос. „ Айде напред “ дадоха отговор по-късно турчетата. Подкрепата на всяка от двете фракции зависеше от посоката на баталното благополучие. И едните, и другите бяхме откровени. Али от циганската махала поддържаше неутрално държание. Той ме запита преди прожекцията дали и ромите са били под турско иго и аз отклоних отговора, уж за да направя информация. Другарката Желязкова и другарят Саидов се втурнаха ужасени измежду нас, заплющяха плесници, съизмерими с ръкопашния пердах на Шипка.
Само след пет минути и двете фракции се намерихме отвън салона. Все по този начин възбудени, все по този начин разграничени от другата историческа позиция. „ Ние “ бранехме Шипка, „ те “ нападнаха уверено. Схватката беше отдалечена, на един хвърлей разстояние. Хвърляхме, несъмнено, камъни, а камъни и трошляк в Равна гора колкото искаш. Точно когато се очерта кулминационна точка в двустранния обстрел, издрънча строшен прозорец. Няма на света възпитаник, който при този тон да не си показа идващите дни като кошмарни. А и бойците към този момент записаха вреди – две-три пукнати глави, едно контузено коляно и натъртен лакът.
Под мижавата лампа над входа се появиха Иван и Сабри. Стояха един до различен. Намръщените им физиономии и леко свитите в китките ръце отправяха едно и също обръщение: спирате на секундата, другояче ви се написа неприятно. Сабри и Иван бяха едри и мощни. Те завършваха седми клас тази година, трябваше да им се добави и най-малко една година оставачество. Имаха специфичен статут и неуспорим престиж измежду всички фракции. Желязкова и Саидов бяха постъпили умно. Медиаторската задача на Иван и Сабри даде мълниеносен резултат. Разпръснахме се.
На другия ден в класовете беше безшумно, унило. А през огромното междучасие откъм учителската стая проехтя гласът на шефа Боньо Пенев: " Слаба разяснителна работа, другарки и приятели преподаватели. Без единство сме за на никое място, а имаме чудесна опция да бъдем за образец в цялата ни социалистическа татковина ".
2. Ивукоация
Разбира се, че по този начин погрешно равногорци произнасяха думата, която бяхме чували в разказите за войни и въстания. По-малко ги затрудняваше „ готовност “.
Дядо Димо разсилния беше постоянно най-добре осведомен, тъй като общуваше с шефа Боньо Пенев, пълномощника Бай Жеко и някои родители, които работеха в Созопол и даже в Бургас. Той мина през площада, надникна над тарабите на няколко къщи и сподели едно и също:
- Мъжете са на титик (нащрек). Довечера ще ги подвигат. Ще има и ивакуация, ще надойдат бургазлии.
Мъжете отпътуваха в среднощ с три камиона с брезентови чергила и полузакрити фарове. Уличните лампи тази нощ не светеха. Мъжете не говореха и никой не държеше запалена цигара. Жените и децата надничахме през затъмнените прозорци. От Бургас рано сутринта дойдоха евакуираните. Настаниха ги по родственици. У нас приехме леля Миче, братовчеда Петьо и сестра му Дида.
По обяд шефът събрал учителите, споделил да са бдителни, питал знаят ли къде са противогазите и какво да се прави, в случай че оповестят, че идват непознати самолети. Проверили също по този начин носилките и дребните чантички с червен кръст от горната страна. Всичко това се държеше в учебното мазе, зад бракуваните чинове и дървата за огрев. В тази половина на мазето бяха сложени два фенера, та до противогазите и носилките да се стигне елементарно. Равна гора се приготвя за война бързо и проведено. Хората бяха досетливи и не чакаха предписание за всяко нещо. Баба не разбра, че ще има разстройства в снабдяването, само че изпълни нощвите с тесто, разпали фурната, подготви тавите и след два часа имахме пет горещи самуна самун. Дядо извади ярма и сено за животните, тъй като нямаше да излизат на паша до второ разпореждане. Газените лампи бяха цялостни, имаше и задоволително свещи. В избата висяха два свински бута, а под тях стоеше делвата със сирене, брашното в чувал, фасул, картофи и тенеке с мед.
Равна гора си свърши работата като част от базата на бургаската дивизия, от тила на българската национална войска и от южния фланг на Варшавския контракт. След доста години чух тогавашния министър-председател на Македония да споделя с горчив ретро комизъм при своя аудиенция в България: „ Когато бях дребен, постоянно заспивах с въпроса кой ще ни нападне – НАТО откъм Гърция или Варшавският контракт от България. В Равна гора въпросът беше надалеч по елементарен – ще ни нападне ли Турция?
Евакуираните се върнаха в Бургас, мобилизираните мъже – в Равна гора. Размина се.
3. Танкът воин
Юли 1974-та. „ Висшистите “ в 16-и танков полк (Грудово) чакаме заповед за предварително уволняване. Тревога в ранен предутринен час. Всеки си прави работата машинално и мърмори: „ Някой дръвник е решил да ни вземе здравето за последно. Обаче след час и половина се появяват първите тълпи небръснати и сънени запасняци, товарим снаряди от погребите, съществено количество картечни ленти и съвсем звук русенско варено, сухари, халва и колбас. Изнасяме се в изчаквателен регион много по̀ на юг от нормалните позиции. На левия ни фланг са сътрудниците от Звездец. Зад нас се пръкват дивизион маришки артилеристи. Да, по никакъв начин не е нормалната образователна паника. Окопаваме се без почивки – бруствер, берма, апарел. Маскировка с мрежи и клони. Офицерите разнасят застиналите си физиономии напред-назад и с изненадваща искреност оказват помощ на новобранците в екипажите. Танковете ни са Т-34. Станало е нещо изненадващо, тъй като единствено преди два-три месеца едни Т-54-ки вместо при нас, били изпратени в Египет. Нищо, Т-34 е танк-герой, механик-водачът ефрейтор Данабашев е виртуоз, мерачът на нашата машина ефрейтор Дянков е капанец-патриот, а пълначът редови войник Станков-Драгалевеца може да зарежда без паузи като на подготовка с щанги. Това си го мислим, без да разясняваме на глас. Коментарът е на ЗКПЧ-то след два дни по здрач.
- Другари бойци и командири - споделя ЗКПЧ-то – Турция е нападнала Кипър. В момента и Турция, и Гърция вършат цялостна готовност. Нашите радиоразузнавачи слушат радиообмена и излиза наяве, че турските и гръцките сили доближават границата сред тях на р. Марица. Може да се чака война, макар че са съдружници в НАТО. Нашата задача е да реализираме оптималната бойна подготвеност и да не отслабваме бдителността си нито за момент.
По нататък ЗКПЧ-то споделя неща, които знаем наизуст, тъй като сме ги чували хиляда пъти. Ключовите думи са: Родина, отговорност, мъжество, непримиримост...
На прибиране в палатката несъзнателно слушам част от диалога сред нашия ротен пълководец и офицер от артилеристите.
- Говори се, че в случай че се сбият турци и гърци, Тодор Живков е заречен три-четири български дивизии да влязат на страната на гърците... Не чух целия диалог, тъй като помислих, че продължението му няма да бъде забавно. Преди да заспя, си показах по какъв начин моят Т-34 излиза на линията на държавната граница, по какъв начин викам по ларингофона: „ Данабашев, стоп! Отсреща е Турция “, на Станков крещя да зареди бронебоен, а на Дянков – да се премери в подлата точица сред куполата и корпуса на американския “Патън “, с който тогава работеха турските сътрудници.
Пак се размина. Пуснаха ни в отпуск. Отидох си в Равна гора. Пред хоремага срещнах Расим, по-малкия брат на моя съученик Исмаил. Семейството им се бе изселило преди две години в Турция. Расим остана при вуйна си, с цел да приключи осми клас.
- Батко ти праща доста здраве – споделя Расим.
- Какво прави Исмаилчо? Как е той? – запитвам Расим.
- Много е добре. В Кипър е скочил с парашут, прострелял е един грък и в този момент има орден, пък отсега нататък ще получава пенсия. Каза да ти кажа, че не се целил в теб след това кино за Шипка, и че в случай че стане нещо и се срещнете, няма да се цели в тебе.
Почерпих Расимчо с лимоната и фафла по равногорски.
4. За какво сме тук
Това е част от курса за подготовка за кореспонденти. Хамид, Джахеш, Тамим, Барзай.....от Кандахар, Джалалабад, Пактия, Бадахшан. В другия завършек на залата в Кабулската политехника е шкафът с оръжията им. Теньо Стоянов и аз от Съюз на българските журналисти, Николай Загорски от „ Кооперативно село “ и Кирил Янев от сп. „ Отечество “ се радваме на удивителното усърдие на тези млади мъже. В курса няма дами. Идват от размирните региони на Афганистан след влизането на руския контингент. Месец и нещо те ще учат основите на репортерството и ще се върнат по своите места като репортери. За света знаят малко, за политиката – съвсем нищо, само че имат вяра абсолютно в Саурската гражданска война (1978 г.), в новия президент Бабрак Кармал и в мощта на руското оръжие. Готови са за битка с вътрешни и външни врагове и със съпартийците си от фракцията „ Парчам “. Нашите хора са от крилото „ Халк “ и не крият, че мечтаят да си отмъстят за убития от парчамистите Нур Мохамад Тараки.
През идващите месеци и години едни ще паднат от патрона на досегашните си съпартийци или от огъня на муджахидините, други ще емигрират или ще създадат комплициран зиг-заг, с цел да оцелеят в неописуемия лабиринт от конфликти, интервенции, мимикрии. Нищо от това бъдеще не наподобява ясно в първите дни на април 1980 година И те, и ние се вършим, че не усещаме първите земетресения и сгъстяването на лавата в афганския вулкан. На летището в Ташкент видяхме, прочее, разтоварване на носилки с ранени руски бойци. Видяхме ги за малко и самолетът ни изрулира настрана от военнотранспортния колос...
В средата на лекторската ни стратегия се сдобихме с нови съседи в хотела. На етажа над нас настаниха двайсетина „ шурави “ (съветски). Чак по здрач в градината зад ресторанта се чуха гласове, нищожен смях и възгласи. Играеха волейбол. Играеха необичайно, без доста придвижвания, съвсем от място, посрещаха топката с по една ръка. Бяха шестима на петима, поканиха ме в по-малобройния тим.
- Благодаря, имате запаси. Той да влезе – показах момчето от най-близката скамейка.
- Точно аз напълно не мога, ранен съм и в двете ръце – усмихна се погрешно „ резервата “.
Досещате се какво направихме по-късно, след недодялания волейбол. Насядахме в моята стая, при мен бяха кашоните с литература, хартия и... коняк. „ Слънчев бряг “ им хареса. Стояхме до късно и говорехме изначало внимателно, след това по-свободно. Разказваха за последния пердах в някакво дефиле, за безредната нощна пукотевица и мистичното изгубване на разсъмване на „ духовете “. Така щяха да назовават локалните партизани през цялата война. Виталий, младши сержант мотострелковак, остана финален. Разменихме адреси по най-баналния граждански табиет, запалихме по една последна цигара и Виталий запита безшумно:
- Ти си от друга страна. У вас знаят ли за какво дойдохме тук? Местните живеят в деветнайсети век. Вече си видял, че някои теглят двуколките сами - даже магаре нямат. Какво вършим тук? В оня пердах дадохме осем убити и много ранени. Тежките случаи отпътуваха за Съюза. Нас ще ни върнат в строя скоро.
Какво да отговоря на Виталий? Нищо. След 17 години в Москва го потърсих - него и двамата цивилни инженери, които през 1980-а помагаха в някаква текстилна фабрика. Срещнах се с сътрудници от „ Собеседник “. Видяхме се в редакцията с единия от инженерите. Не бързах да запитвам. Човекът самичък сподели:
- Виталий почина няколко месеца откакто вие си тръгнахте. Моят сътрудник също.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ