Срещнахме се за първи път някъде из коридорите на bTV,

Срещнахме се за първи път някъде из коридорите на bTV, когато тя към момента беше водеща на предаването „ Като на кино “ и имаше графа в утринното шоу „ Преди обед “. Но Станислава Айви е освен публицист, само че и публицист, и режисьор, и бих казала - същински киноман. След като се разделя с интензивната работа в малкия екран, стартира да прави документалната поредност Cinema Confidential и сега работи върху пълнометражната версия на дебютния си късометражен филм като режисьор I know what you did. След документалната книга „ Като на кино “, в която са включени изявленията с огромни имена във филмовата промишленост, както и романите „ Фалшът е метод на мислене “ и „ Повикът на щастливата случайност “, Стаси неотдавна направи премира на четвъртата си книга „ Въображаема действителност “ (изд. Colibri). Точно това е мотивът да се забележим в двора на Casa Libri и да си побъбрим по момичешки за книгата, за малкия екран, за киното и за това, че даже когато нещо ни наподобява невероятно, не значи, че не е постижимо.

Наскоро излезе четвъртата ти книга. Как се роди „ Въображаема действителност “?

Стаси: „ Въображаема действителност “ стартира да се ражда преди няколко години и като концепция беше втора, само че другите я поизместиха. Радвам се, че се случи по този начин, тъй като в този момент в действителност е доста настояща. Още тогава ми хрумна главната концепция. В нея се споделя за измислена корпорация, която би трябвало да избави бъдещето на малкия екран и да създаде съвършения формат. Нещо, което да задържи целия свят пред екрана, тъй като той малко или доста стартира да губи борбата с интернет. Тя би трябвало да вкара участници в риалити, които да не знаят, че са снимани. Всеки от тях претърпява по нещо друго в своя живот и има потребност от незабавна смяна – това са част от критериите за тяхното набиране. Изпращат ги на един остров и там нещата се объркват.

Доста от героите се бяха появили през годините, тъй като и моят ефирен опит се разпростира към този момент 13 години, и огромна част от тях са ентусиазъм от същински хора.

Но това е книгата, в която минимум има същински съществуващи лица, по-скоро са единствено черти, тъй като в предходните има много повече. В първата част на книгата са показани орисите на всичките участници, а във втората – какво им се случва. Голямата игра за довършването на книгата беше точно тези двете елементи да могат наподобяват като едно и да върви леко четенето. Няколко индивида към този момент ми споделиха, че върви доста леко, тъй че се веселя. Това значително се дължи и на моя редактор Таня Джокова, която свърши жестока работа. Книгата нямаше да наподобява по този начин, в случай че не беше тя. Така се роди „ Въображаема действителност “ и с навлизането на стрийминг платформите стана ужасно настояща. Има безконечната тема за малкия екран, за воайорското общество, за това кой какво гледа, какво е забавно, какво е лесносмилаемо, какво е рейтингово, тъй като за мен са доста объркани нещата да постигнеш баланс на качество и на рейтинг – това е най-трудната игра в целия свят.



Последните години доста се приказва за бъдещето на малкия екран. Какво съгласно теб е то?

Стаси: Според мен за хора от нашето потомство ще бъде въпрос на баланс. Ние сме хванали някаква част от това, какъв брой е значимо да гледаш телевизия, да имаш тв приемник у дома. Когато бях на 6 години, потеглих на учебно заведение и тогава се прибирах сама, тогава и двамата ми родители работеха и нямаше друга алтернатива. Прибирах се сама и си припомням, че денем нямаше телевизия, тогава прекъсваше към 12, и аз седях и умирах от досада. Когато малкия екран стартира повече да навлиза в моя умишлен живот, беше може би с появяването на видеото, с появяването на самото устройство, и няма да не помни първия път, когато излъчваха концерта в памет на Фреди Меркюри на „ Уембли “. Баща ми го записа на видеокасета и аз към този момент имах друго какво да върша. Ако денем нямаше телевизия, си пусках концерта и този от „ Уембли “ го знаех наизуст.

Но това още веднъж е този баланс, за който приказвам, тъй като това не е наличие, което се излъчва лайв, и в динамичността на днешния ни живот всички малките екрани прибягват до онлайн наличие, тъй като в случай че не го хванеш онлайн, просто можеш да наваксаш по-късно. Но има неща, които не могат да не се гледат онлайн. Все едно да гледаш Оскарите на запис или футболен мач на запис. При риалити формата нещата също стоят по този начин и „ Въображаема действителност “ не можеш да гледаш на запис, тъй че съвършеното нещо би било баланс малкия екран и онлайн стрийминг платформите, които ни оферират извънредно качествено наличие. Те ни учат на напълно друга просвета на гледане. На по този начин нареченото binge watching, изключително в случай че си приказваме за Netflix – да гледаш нещо едно след друго, до момента в който HBO към момента разчита на това всяка седмица да излиза по един епизод. В България хората имат доста мощно построени обичаи за гледането на телевизия, изключително поколенията, които са по-големи от нас.

Може би ние сме едно от последните генерации, които към момента ги пазят, до момента в който по-малките към този момент са напълно онлайн и не гледат телевизия.

Стаси: Да, по-малките от нас не гледат телевизия. Ако е лайв, ще е лайв през компютъра. Телевизията за тях не носи същата страст, която носи за нашето потомство и още повече за предходните. Не знам дали риалити формат може да избави бъдещето на малкия екран, както аз съм направила във „ Въображаема действителност “, само че сигурно се основават нови привички и аз персонално не мога да кажа кое е по-доброто и кое - по-лошото. Повечето малките екрани залагат на рейтинг, на по-гледаеми и лесносмилаеми неща, които не е наложително да са толкоз високо качество и мен това като фен ме нервира. От друга страна като човек, който е работил в телевизия, доста добре знам за какво го вършат. Хубаво е да имаш избор какво да гледаш. Това е най-важното.

Има още...