Диктатура на пролетариата, или как работникът стана началник
Срещнах един човек. Той знаеше по какъв начин пенсиите да станат 1000 лева, а заплатите - 3000. Как токът и парното да паднат на половина. Знаеше индивидът и по какъв начин да оправим страната за 1 година. Обаче нямало кой да му кара таксито, до момента в който извършва тази виновна задача.
Това е анекдот, само че както се споделя - добре че е майтапът, та да си кажем истината. Така е у нас - знаем всичко, желаеме по доста, само че не ни хрумва да се замислим даваме ли задоволително. А и по какъв начин другояче? Та нали българинът се опасява най-вече от две неща: да не настине и да не се мине.
„ Аз на тоя ли да му работя? Аз? На тоя? Да му работя? “ Справедливият яд пролетарски се излива право върху главата на клетия актуален робовладелец. И се надига тирания на пролетариата. Познато ли ви звучи? Ако онази в годините на ранния социализъм обаче не съумя, то тази има всички шансове да завладее в случай че не страната, то най-малко трудовия пазар.
Не стига че отивам на работа, ами би трябвало и да работя
Според родния воин на труда е висша неправда хем да върви на работа, хем на всичкото от горната страна да работи.
Да се измъкне от леглото след пиянска нощ нерядко е толкоз комплицирана задача, че изчерпва силата му за целия ден. Ако по-късно се наложи да търка зъби, да глади риза и да хване рейс до офиса, към този момент е толкоз отпаднал, че е неописуемо безсрамие от него да се желае трудов възторг. Ако шефът го изхвърли, не му пука - сестра му ще праща пари от Германия. И да не помогне кака, ще е мама. Цял живот е драпала да се издигне в частна компания, в този момент с право бере плодове. С които и той се подслажда, няма по какъв начин - дете <210> е.
За да получиш, би трябвало да дадеш
Предполага се, че „ скъпият “ кадър, извиващ ръцете на началството си, би трябвало да има най-малко малко „ очи “, с цел да си изиска заплатата. Онеправданият пролетариат обаче пие бира по време на работа, приказва с часове по телефона или чати във Вайбър, гледа филми, а нерядко и похърква. Български началник описа неотдавна по какъв начин служащите му от производството са изобретили тревога, която ги буди по време на нощната промяна, щом машината спре. Така не губят от скъпото си време за спане. Същите отрудени особи се възползвали от ноу-хауто и през деня, до момента в който пишат или гледат сериал в стаята за личен състав. Никак не се смущавали обаче да се изредят пред шефа с искане за над 2 бона заплата. И то през месеци, в които работодателят, притиснат от сметките за ток, се опитвал по всякакъв начин да резервира бизнеса си и работните места.
Разбира се, монетата постоянно има две страни. Трудно е да си обичаш работата, когато си мразиш заплатата. Но и огромната заплата няма да те направи експерт, нито ще ти вдигне КПД-то, в случай че си лентяй и тежка гемия. Нещо повече - към този момент има компании, които не се скъпят да заплащат обилно, в случай че „ мат’рялът “ в действителност си заслужава. Бедата е, че мъчно го откриват. И никой не може да ги вини, че не подвигат заплати единствено тъй като на служащия не му стигат парите да си заплати вечерята и наема. За да получи повече, той би трябвало и да даде. Останалото е просто - в случай че има бизнес, ще има конкуренция и по-високи заплати. Ако няма бизнес, пазарът на труда потъва. Да смяташ противоположното, значи, че или имаш възрастен чичо с парички, или тяло за чичко-паричко. По-вероятно е обаче просто да си изгубил връзка с действителността.
Това е анекдот, само че както се споделя - добре че е майтапът, та да си кажем истината. Така е у нас - знаем всичко, желаеме по доста, само че не ни хрумва да се замислим даваме ли задоволително. А и по какъв начин другояче? Та нали българинът се опасява най-вече от две неща: да не настине и да не се мине.
„ Аз на тоя ли да му работя? Аз? На тоя? Да му работя? “ Справедливият яд пролетарски се излива право върху главата на клетия актуален робовладелец. И се надига тирания на пролетариата. Познато ли ви звучи? Ако онази в годините на ранния социализъм обаче не съумя, то тази има всички шансове да завладее в случай че не страната, то най-малко трудовия пазар.
Не стига че отивам на работа, ами би трябвало и да работя
Според родния воин на труда е висша неправда хем да върви на работа, хем на всичкото от горната страна да работи.
Да се измъкне от леглото след пиянска нощ нерядко е толкоз комплицирана задача, че изчерпва силата му за целия ден. Ако по-късно се наложи да търка зъби, да глади риза и да хване рейс до офиса, към този момент е толкоз отпаднал, че е неописуемо безсрамие от него да се желае трудов възторг. Ако шефът го изхвърли, не му пука - сестра му ще праща пари от Германия. И да не помогне кака, ще е мама. Цял живот е драпала да се издигне в частна компания, в този момент с право бере плодове. С които и той се подслажда, няма по какъв начин - дете <210> е.
За да получиш, би трябвало да дадеш
Предполага се, че „ скъпият “ кадър, извиващ ръцете на началството си, би трябвало да има най-малко малко „ очи “, с цел да си изиска заплатата. Онеправданият пролетариат обаче пие бира по време на работа, приказва с часове по телефона или чати във Вайбър, гледа филми, а нерядко и похърква. Български началник описа неотдавна по какъв начин служащите му от производството са изобретили тревога, която ги буди по време на нощната промяна, щом машината спре. Така не губят от скъпото си време за спане. Същите отрудени особи се възползвали от ноу-хауто и през деня, до момента в който пишат или гледат сериал в стаята за личен състав. Никак не се смущавали обаче да се изредят пред шефа с искане за над 2 бона заплата. И то през месеци, в които работодателят, притиснат от сметките за ток, се опитвал по всякакъв начин да резервира бизнеса си и работните места.
Разбира се, монетата постоянно има две страни. Трудно е да си обичаш работата, когато си мразиш заплатата. Но и огромната заплата няма да те направи експерт, нито ще ти вдигне КПД-то, в случай че си лентяй и тежка гемия. Нещо повече - към този момент има компании, които не се скъпят да заплащат обилно, в случай че „ мат’рялът “ в действителност си заслужава. Бедата е, че мъчно го откриват. И никой не може да ги вини, че не подвигат заплати единствено тъй като на служащия не му стигат парите да си заплати вечерята и наема. За да получи повече, той би трябвало и да даде. Останалото е просто - в случай че има бизнес, ще има конкуренция и по-високи заплати. Ако няма бизнес, пазарът на труда потъва. Да смяташ противоположното, значи, че или имаш възрастен чичо с парички, или тяло за чичко-паричко. По-вероятно е обаче просто да си изгубил връзка с действителността.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ