Срещата на Доналд Тръмп с европейските лидери в Белия дом

Срещата на Доналд Тръмп с европейските водачи в Белия дом бе извънредно ослепителен театър, който може да се преглежда точно от театрална позиция: кой в какво амплоа се е показал и до каква степен се е справил с определената роля. Но това е антураж, написа в публикация основният редактор на сп. " Россия в глобальной политике " Фьодор Лукянов.

Тръмп

Борисов: Президентът Тръмп организира ювелирна операцияТръмп: Няма да има американски войски в Украйна, само че предлагаме въздушна подкрепаКъде ще е срещата Путин-Зеленски, плюс-минус Тръмп? Наддаванията започнаха

Ако се опитаме да извлечем главното наличие, ще се окаже, че то не е обвързвано с украинската рецесия. Опитите да се позволи тя не престават и към този момент е мъчно да се каже с какво ще завършат. Но е ясно, че не европейските страни ще бъдат тези, които ще дефинират крайната настройка. За сметка на това характерът на връзките в границите на западната общественост се прояви изцяло на това събитие. И това е най-важният извод от позиция на оценката на общите политически вероятности.

Въз основа на връзката на европейските водачи с Тръмп може да се направи един извод: Европа няма политическа субектност в връзките си със Съединени американски щати. Всички старания на първите лица на Стария свят са ориентирани към разработване на поведенческа тактичност. Как да се направи по този начин, че американският президент ( " татенце ", по думите на генералния секретар на НАТО Марк Рюте) да не се ядоса - тъй като тогава ще му се скапе настроението и ще има наказване... Звучи малко неуместно, само че по този начин стоят нещата. И източниците гордо оповестяват какви скъпи препоръки е дал Киър Стармър на Владимир Зеленски: какво да облече, по какъв начин да благодари, какви тъкмо думи да употребява и така нататък

Разбира се, тук не би трябвало да се не помни личността на самото " татенце ", само че това не трансформира същността.

Европа е принудена да се върти по най-изтънчен метод, с цел да не скапе връзките си със Съединени американски щати, тъй като Старият свят ненадейно усети своята висока степен на взаимозависимост от Новия. И стратегическа, и политическа, и икономическа.

Казано просто, без Америка Европа може доста малко. Дори по въпроси, които засягат директно нейните ползи.

Всичко това не се случи в този момент и не се случи ненадейно. Фазата, чиято кулминационна точка следим, стартира, колкото и необичайно да е, при предшественика на Тръмп Джо Байдън. Именно той в действителност разпореди на Европа главната тежест на спора с Русия - в по-малка степен директна финансова, а в доста по-голяма - политическа и макроикономическа. Това беше съпроводено, несъмнено, с прочувствени изказвания за невиждана трансатлантическа взаимност, за това, че точно в този момент взаимоотношението е преодоляло спада и е достигнало ново равнище. На процедура обаче се случваше прекачване на икономическите изгоди към Съединени американски щати и прекачване на загубите към Стария свят.

При Тръмп този развой от инертен стана открит и даже показателен. Особеностите на характера на сегашния стопанин на Белия дом, несъмнено, играят роля, само че по-скоро това се отнася до външните прояви, а не до същността. Тръмп без позор демонстрира, че Европа го интересува извънредно като инструмент за решение на някои проблеми, на първо място като финансов инструмент, който смъква тежестта на разноските от Съединените щати. Според Тръмп, Европа има и още няколко потребни функционалности.

Например, по всичко проличава, че тя ще бъде натоварена с техническата страна на съдействието на Украйна, което ще бъде належащо след постигането на съглашение. Но Европа не се преглежда като сътрудник, чиято позиция би трябвало да се вземе поради, в случай че тя се разграничава от американската. Ходът на договарянията по комерсиалното съглашение преди няколко седмици и подписаното съглашение станаха доказателство за това.

Европа избра тактиката на безгранично хвалебствие, в потока от което се пробва деликатно да добави своите несъгласия и оферти. Ефективността на подобен метод наподобява съмнителна.

Тръмп с подготвеност приема ласкателствата, защото смята, че възхваляванията са констатация на очевидното, т.е. на личните му достолепия. И, несъмнено, постъпва по собствен метод - щом толкоз се възхищавате от мен, значи върша всичко вярно, присъединявайте се! И продължавайте да се възхищавате.

Може да се каже, че Европа е в същото състояние като всички останали страни - сътрудници на Съединени американски щати. Но не е по този начин. От съдружниците много твърда позиция при новия министър-председател зае Канада, и Тръмп забави нападките си. А отвън атлантическата общественост обстановката е напълно друга. Натискът върху огромните незападни страни (Китай, Индия, Бразилия, ЮАР - аргументите са разнообразни, само че ограниченията са сходни) не ги накара да се подчинят. Никой не желае да влиза в спор, само че и държавните управления на тези страни искрено не смятат за неприемливо да се поддават на шантажа. Така че Европа е категоричен първенец по подготвеност да се приспособи към по-големия си приятел.

Да, европейците в този момент се успокояват с мисълта, че става въпрос за съответна персона. Казват си, че стопанинът на Белия дом ще се смени и нещата ще се оправят. Разбира се, надали скоро ще забележим толкоз живописен президент на Съединени американски щати като Тръмп (въпреки че международната политика сега е капризна). Но толкоз по-голямо ще бъде разочарованието на европейците, когато открият, че идващите американски водачи (дори демократите), даже и да трансформират стила си на държание, същността на връзките ще остане същата. В продължение на четвърт век, от президентството на Джордж Буш-младши, Европа усърдно не забелязваше стратегическия курс на Вашингтон към последователно отклонение от атлантическия съдружник към други цели. Междувременно този курс беше доста пореден, без значение от това кой управляваше в Белия дом. И след Тръмп този развой ще продължи. А като се има поради най-високата степен на подготвеност да се подмазват, която демонстрират в този момент представителите на Европейски Съюз, идващите президенти ще чакат същото.

Отделен забавен въпрос е по какъв начин Москва би изграждала връзки с такава Европа, в случай че въобще в миналото стартира да ги построява. Все отново най-продуктивните интервали в руско-европейските връзки са свързани с времената, когато Старият свят осъзнаваше и преследваше личните си ползи и беше кадърен най-малко частично да ги отбрани от външен, в това число американски напън. Така, при започване на 80-те години, когато съветско-американският разговор стана извънредно студен, западноевропейските съдружници на Съединени американски щати въпреки всичко реализираха от Рейгън да не пречи на реализацията на техните взаимни с Съюз на съветските социалистически републики огромни енергийни планове. Защото на самите европейци това беше належащо и преференциално. Проблемът в този момент не е в това, че Европа следва извънредно американския килватер.

Европа не е в положение да формулира за себе си в какво се състои нейната полза и по тази причина, умишлено или инстинктивно, се стреми да следва Америка. А Америка изхожда извънредно от своите ползи, разглеждайки Европа частично като съперник, частично като източник на запаси, които би трябвало да бъдат конфискувани.

В какво би се състояла същността на взаимоотношението на Русия с такава Европа - не е ясно. Но това при всички случаи е предполагаем въпрос и е въпрос на доста далечно бъдеще. Засега казусът може да докара до появяването в Стария свят на тежка обществено-политическа невроза, а това, както демонстрира историята, е рисково както за самата Европа, по този начин и за нейните съседи, написа в умозаключение създателят.