Убийството на паркове и градинки стартира с аплодисменти
Според Жан-Жак Русо частната благосъстоятелност е в основата на всички публични несгоди. " Когато някой е заградил за първи път парче земя, оттова нататък са се появили несправедливостите на света ", твърди той. Не е известно обаче Русо или хилядите му идейни почитатели да са се отказали да са материално по-богати от близките. Друг популярен просвещенски мъдрец – Джон Лок, извежда противоположното умозаключение – собствеността е надали не Божествено право на индивида. И безалтернативна берекет. Лок дори препоръчвал
провинените хора да бъдат бити с камшици
вместо санкционирани, тъй като санкцията е лишаване на частна благосъстоятелност.
Фисолофоските разногласия към частната благосъстоятелност, несъмнено, датират съвсем от основаването на света. Но образците с Русо и Лок демонстрират до какви крайности може да доближи мисълта. Те онагледяват и какъв брой нелепи могат да бъдат крайностите. Но това, че някаква концепция е последна безсмислица, не значи, че не се ползва политически. Русо и Лок са две от огромните персони на модерната ера, чиято мисловна продукция дефинира разпоредбите на живота ни до през днешния ден (в множеството случаи – без да го съзнаваме).
Преди 30 години България реализира стремглави промени. Вместо социалистическото общество тръгнахме да строим пазарно, демокрацията размени тоталитаризма. Заедно с тях частната благосъстоятелност се трансформира в публичен темел. Но се случи посредством прекаленост, доста близка до доктрината на Лок.
30 години по-късно плащаме неимоверна цена
И защото мина доста време, хора починаха, а други пораснаха, през днешния ден малко на брой осъзнават за какво се заплаща тази цена. Даже не могат да проумеят генезиса й. А в действителност иде тирада за безумно политическо решение, подбудено от прекаленост, което изобщо не бе наложително да се взема.
За реституцията в действителни граници става дума. За връщането на земята след социализма в същите географски параметри преди него. Раздържавиха се терени, които от десетилетия изпълняваха публични цели. А казусът през днешния ден е явен, водят се всекидневни митинги -– ликвидирането на паркове, градинки или просто тук-там с публичен достъп.
Вместо да бъдат обезщетени,
някогашни притежатели или наследниците им получиха земя, изпълняваща към този момент екологични, спортни или инфраструктурни функционалности. После бъдещето на тези богатства зависеше от самостоятелния интерес, който най-често е градеж или ограждане. Тук би трябвало да бъде направено уточнението, че казусът не бе раздържавяването по принцип, а съответно в действителните граници. И второ конкретизиране следва да се направи. Някои теории гласят, че в случай че обещано богатство е добито на свободния пазар, то ще се експлоатира в публичен интерес; купувачът го е придобил на съответна цена от личния джоб, по тази причина ще го направи още по-достъпно и прелестно, с цел да си избие парите. И в действителност има случаи, в които притежателят не ощетява, а съчетава своя с общия интерес. Но връщането на земята няма връзка с тези теории.
То не бе пазарен акт,
а чисто административен. И колкото необикновено да наподобява, целият развой почиваше върху една доброжелателна политическа философия – да се възвърне справедливостта. Щом са ти взели нещо – би трябвало да го имаш отново същото. Това още веднъж бе прекаленост, почиваща върху концепцията, че безусловно всичко от социализма следва да бъде разрушено. Но нямаше по какъв начин 45 години по-късно, при налични катерушки и паркове върху старите ниви, тълкуването за правдивост да е същото.
Днес, накъдето и да се обърнем, все плодовете на рестутитуцята в действителни граници берем. Багер се появява в дългогодишна градинка, хората стачкуват възмутени... – парцелът се оказва частен. Ограда препречва алея...- не било алея, а реституиран парцел. Така е в кварталите на всички огромни градове. Също и в паркове – Морската градина на Варна, „ Бедечка ” в Стара Загора,
цъкаща бомба са 20% от Южния парк в столицата –
върнати сред 1994 година и 1997 година Преди 3 години реституционни искания имаше даже към метростанция. Ако притежателят няма право да строи и огражда или още не е изискал авто достъп, хрумва му друго - да развива вземане-даване. Снимки това лято демонстрираха търговийка в „ Централен Балкан ” (терени бяха реституирани и в национални паркове!). И тъй като връщането на земята не стопира и сега главно заради проточени правосъдни каузи, лавината от рецидиви не секва. Хората стачкуват, чудят се за какво институциите позволяват всичко това, винят ги в слаб конрол, корупция... Прави са, само че коренът е точно във връщането на парцелите в действителни граници. Днес просто няма вид за положително противопоставяне – всяко решение (обратно изкупуване, заменки и т.н.) предпоставя още корупция или най-малко пари от бюджета. И коства дълга битка, за която са нужни благоразположени с години управници (трудно се намират). Не може да се отхвърли също по този начин, че притежателите, без значение дали са реститути или купувачи след това, си имат своя резонна позиция –
имотът законно е техен, собствеността поражда права и така нататък
Че " действителните граници " са казусът на проблемите за паркове и градинки, проличава при отсъствието им. В Морската градина на Бургас в никакъв случай не е връщана земя, няма и в половината на варненската. Затова там в никакъв случай не са премахнати зелени площи. Липсва и пространо долни дрехи, каквото може да се появи другаде, в случай че притежател реши „ екологично ” да си експлоатира парцела.
Процесът докара до неизброими вреди. Бабички бяха притискани да предявяват искания и продават на ниска цена парцели. Земеделието пострада, тъй като нивите бяха взети от хиляди хора, които концепция нямаха от него. Но пък е налице подигравка в събитията – този вид раздържавяване от самия старт бе предпазено от хора със същия профил, които в този момент стачкуват против резултата – най-вече млади, дейни, искащи да трансформират статуквото и уредят България. Те бяха от политическото семейство на Съюз на демократичните сили – прародителят на днешните „ Да, България ”, „ Зелените ” и така нататък Просто тогава реституцията се възприемаше на едро като знак на положителното. Който имаше възражения – обявяван бе за зложелател на смяната. Разбира се, не
редовите хора, а политиците гласоподаваха
законите (ключова фигура – Светослав Лучников), само че я хастари силата на „ хората против статуквото ”. На плакатите пишеше: „ Искаме връщането на земята в действителни граници! ”, овации го съпровождаха.
Затова през днешния ден е значимо не просто да се каже на всеослушание диагнозата на заболяването. Но и да се намерения има ли друго нещо, което се явява на хората като лек, а в действителност би навредило на поколенията. Раздържавяването от дълго време е осъществено, само че край други сфери бълбука предпочитание за смяна, приравнявана от разнообразни групи с положителното. Трябва ли депутатите в действителност да бъдат по-малко от 240? Трябва ли да се връща казармата? Трябва ли да продължава да се унищожават нерентабилни болнични звена, откакто ненадейно се стоварва рецесия и стават нужни (инфекциозните)? Това са единствено част от тематиките, за които е належащо доста да се мисли, преди да се изискат и осъществят.
провинените хора да бъдат бити с камшици
вместо санкционирани, тъй като санкцията е лишаване на частна благосъстоятелност.
Фисолофоските разногласия към частната благосъстоятелност, несъмнено, датират съвсем от основаването на света. Но образците с Русо и Лок демонстрират до какви крайности може да доближи мисълта. Те онагледяват и какъв брой нелепи могат да бъдат крайностите. Но това, че някаква концепция е последна безсмислица, не значи, че не се ползва политически. Русо и Лок са две от огромните персони на модерната ера, чиято мисловна продукция дефинира разпоредбите на живота ни до през днешния ден (в множеството случаи – без да го съзнаваме).
Преди 30 години България реализира стремглави промени. Вместо социалистическото общество тръгнахме да строим пазарно, демокрацията размени тоталитаризма. Заедно с тях частната благосъстоятелност се трансформира в публичен темел. Но се случи посредством прекаленост, доста близка до доктрината на Лок.
30 години по-късно плащаме неимоверна цена
И защото мина доста време, хора починаха, а други пораснаха, през днешния ден малко на брой осъзнават за какво се заплаща тази цена. Даже не могат да проумеят генезиса й. А в действителност иде тирада за безумно политическо решение, подбудено от прекаленост, което изобщо не бе наложително да се взема.
За реституцията в действителни граници става дума. За връщането на земята след социализма в същите географски параметри преди него. Раздържавиха се терени, които от десетилетия изпълняваха публични цели. А казусът през днешния ден е явен, водят се всекидневни митинги -– ликвидирането на паркове, градинки или просто тук-там с публичен достъп.
Вместо да бъдат обезщетени,
някогашни притежатели или наследниците им получиха земя, изпълняваща към този момент екологични, спортни или инфраструктурни функционалности. После бъдещето на тези богатства зависеше от самостоятелния интерес, който най-често е градеж или ограждане. Тук би трябвало да бъде направено уточнението, че казусът не бе раздържавяването по принцип, а съответно в действителните граници. И второ конкретизиране следва да се направи. Някои теории гласят, че в случай че обещано богатство е добито на свободния пазар, то ще се експлоатира в публичен интерес; купувачът го е придобил на съответна цена от личния джоб, по тази причина ще го направи още по-достъпно и прелестно, с цел да си избие парите. И в действителност има случаи, в които притежателят не ощетява, а съчетава своя с общия интерес. Но връщането на земята няма връзка с тези теории.
То не бе пазарен акт,
а чисто административен. И колкото необикновено да наподобява, целият развой почиваше върху една доброжелателна политическа философия – да се възвърне справедливостта. Щом са ти взели нещо – би трябвало да го имаш отново същото. Това още веднъж бе прекаленост, почиваща върху концепцията, че безусловно всичко от социализма следва да бъде разрушено. Но нямаше по какъв начин 45 години по-късно, при налични катерушки и паркове върху старите ниви, тълкуването за правдивост да е същото.
Днес, накъдето и да се обърнем, все плодовете на рестутитуцята в действителни граници берем. Багер се появява в дългогодишна градинка, хората стачкуват възмутени... – парцелът се оказва частен. Ограда препречва алея...- не било алея, а реституиран парцел. Така е в кварталите на всички огромни градове. Също и в паркове – Морската градина на Варна, „ Бедечка ” в Стара Загора,
цъкаща бомба са 20% от Южния парк в столицата –
върнати сред 1994 година и 1997 година Преди 3 години реституционни искания имаше даже към метростанция. Ако притежателят няма право да строи и огражда или още не е изискал авто достъп, хрумва му друго - да развива вземане-даване. Снимки това лято демонстрираха търговийка в „ Централен Балкан ” (терени бяха реституирани и в национални паркове!). И тъй като връщането на земята не стопира и сега главно заради проточени правосъдни каузи, лавината от рецидиви не секва. Хората стачкуват, чудят се за какво институциите позволяват всичко това, винят ги в слаб конрол, корупция... Прави са, само че коренът е точно във връщането на парцелите в действителни граници. Днес просто няма вид за положително противопоставяне – всяко решение (обратно изкупуване, заменки и т.н.) предпоставя още корупция или най-малко пари от бюджета. И коства дълга битка, за която са нужни благоразположени с години управници (трудно се намират). Не може да се отхвърли също по този начин, че притежателите, без значение дали са реститути или купувачи след това, си имат своя резонна позиция –
имотът законно е техен, собствеността поражда права и така нататък
Че " действителните граници " са казусът на проблемите за паркове и градинки, проличава при отсъствието им. В Морската градина на Бургас в никакъв случай не е връщана земя, няма и в половината на варненската. Затова там в никакъв случай не са премахнати зелени площи. Липсва и пространо долни дрехи, каквото може да се появи другаде, в случай че притежател реши „ екологично ” да си експлоатира парцела.
Процесът докара до неизброими вреди. Бабички бяха притискани да предявяват искания и продават на ниска цена парцели. Земеделието пострада, тъй като нивите бяха взети от хиляди хора, които концепция нямаха от него. Но пък е налице подигравка в събитията – този вид раздържавяване от самия старт бе предпазено от хора със същия профил, които в този момент стачкуват против резултата – най-вече млади, дейни, искащи да трансформират статуквото и уредят България. Те бяха от политическото семейство на Съюз на демократичните сили – прародителят на днешните „ Да, България ”, „ Зелените ” и така нататък Просто тогава реституцията се възприемаше на едро като знак на положителното. Който имаше възражения – обявяван бе за зложелател на смяната. Разбира се, не
редовите хора, а политиците гласоподаваха
законите (ключова фигура – Светослав Лучников), само че я хастари силата на „ хората против статуквото ”. На плакатите пишеше: „ Искаме връщането на земята в действителни граници! ”, овации го съпровождаха.
Затова през днешния ден е значимо не просто да се каже на всеослушание диагнозата на заболяването. Но и да се намерения има ли друго нещо, което се явява на хората като лек, а в действителност би навредило на поколенията. Раздържавяването от дълго време е осъществено, само че край други сфери бълбука предпочитание за смяна, приравнявана от разнообразни групи с положителното. Трябва ли депутатите в действителност да бъдат по-малко от 240? Трябва ли да се връща казармата? Трябва ли да продължава да се унищожават нерентабилни болнични звена, откакто ненадейно се стоварва рецесия и стават нужни (инфекциозните)? Това са единствено част от тематиките, за които е належащо доста да се мисли, преди да се изискат и осъществят.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ