На този ден: София става столица на България
София е оповестена за столица на България
На 3 април 1879 година по самодейност на Марин Дринов от Учредителното заседание на Княжество България София става столица. Изборът се опира на редица географски, геополитически и исторически аргументи. Главният град на Третата българска страна се намира в центъра на Балканския полуостров, на място където се пресичат редица значими пътища, а още през II в. тогавашната Сердика се утвърждава като един от основните римски центрове в района.
За отбелязването на празника в Столична община е образуван предприемчив комитет. През 1979 година тържествено е маркирана 100-годишнината от оповестяването на София за столица. Гербът на София е одобрен през 1900 година. Елементите на герба са определени от Иван Мърквичка и Вацлав Доброруски, а самият герб е направен от Хараламби Тачев. Девизът на София „ Расте, само че не старее " е изписан на лента от Хараламби Тачев в 1911 година и отново той през 1928 прибавя двете лаврови клончета към герба.
Избирането на София за столица на Княжество България предопределя превръщането на града в център на държавната просветителна и културна политика. Специално внимание се обръща на междинните учебни заведения, издръжката, на които се поема напълно от страната. През 1879 година е отворена Първа мъжка класическа гимназия. В нея са записани 111 възпитаници от цялата етническа територия на българите, 24 са от Македония, 6 от Пиротско. До 1909 година са отворени Втора и Трета мъжка гимназии, Първа, Втора и Трета девически гимназии.
През 1888 година в София е намерено Софийското висше учебно заведение, което по-късно се трансформира в Софийския университет. Заради нараствания брой на претендентите за студенти през 1903 година се вкарва конкурс за систематизиране на стипендиите и помощите.
Празникът на София е църковният празник " Св. мъченици София и трите й дъщери Вяра, Надежда и Любов ".
Праз 1860 година при църковната работа свещеник Иларион Макариополски не загатва името на Вселенския гръцки патриарх. Започва Великденската акция
Великденската акция е кулминационният миг в битката на българите за църковна самостоятелност. На 3 април 1860 година по време на тържествената великденска работа в храма „ Св. Стефан “ в квартал Фенер, в Цариград, митрополит Иларион Макариополски прави този самоуверен акт на непокорство към Цариградката патриаршия, поставяйки българските национални ползи над тези на църквата.
Цитатът от творбата „ Българският Великден или пристрастеностите български “ на Тончо Жечев от 1975 година ясно проличава общата воля на българите да скъсат хомота на гръцкото владичество в църквата:
„ В боязън и замайване богомолците очаквали настъпването на избрания миг. В този час, даже в случай че видели Христос да се понася към небето, богомолците нямало да възприемат чудото по този начин, както очаквали да се оповести чудото на тяхното национално въскресение. Моментът настъпил: свещенодяконът изпял великденското „ Елици во Христа кретистися “ и подел обичайното молебствие за патриарха: „ Святешаму Кирилу… “ Но от черквата се чули гласове (…) „ Не щем гръцкия патриарх “ – в хор подели от черквата. Към хората последователно се причисляват всички черкуващи се. В продължение на 3-4 минути църквата се оглася от все по-мощен зов: „ Не щем гръцкия патриарх! Не щем го! “ „ Не кемо гръчки патрик! Не саками го! “
Иларион Макариополски не загатва името на Вселенския гръцки патриарх , който показва претенциите за автокефална черква. Вместо името на фанариота е произнесено това на султана. Будителите откриват тази опция в канона, позволяваща да се произнесе името на самодържеца вместо това на духовния глава. По този метод канонът е официално спазен и бългаските духовници не могат да бъдат упрекнати в разкол или да бъдат отлъчени. Така Макариополски алегорично отхвърля властта на Патриаршията над българското паство. На вечерната работа в този ден, осъществявана от българското духовенство, се чете Евангелието на разнообразни езици, само че не и на гръцки по самодейност на младежите.
Великденската акция е авансово замислена от цариградските църковни дейци и е отговор на неотстъпчивата позиция към българските претенции, записани в прошенията на Неофит Бозвели и Иларион Макариополски. Одобрението на елементарните българи е ясно изразено, още на 11 май с. година с вдъхновение се приема в 30 града за нравствен глава Иларион Макариополски. Той поема риск като началник на националната битка срещу фанариотите, в резултат на което е подложен на доста тествания. Извикан пред партиарха да дава отговор за 3 април, той декларира: “Българският народ е прекомерно неудовлетворен от Великата черква, задето на взема под внимание желанията му”.
Патриарх Кирил приготвя обвиняване против него като въстаник и желае наказването му от Високата врата. Най-трудната задача на Макариополски е да резервира единството на вярата, а оттова – на народа. Франция и Англия употребяват момента, с цел да засилват своите пропаганди. Известен триумф има тази на католиците, която довежда до подписване на уния сред папата и групата към Драган Цанков.
На страната на Иларион застават Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски. Патриаршията издейства от османското държавно управление изгнание на тримата владици. Нанесен е психически удар сега на заточението на Макариополски, защото народът го очаквал да извърши работа дружно с Авксентий. Българите в Цариград дръзват да се опълчват и на османските заповеди и войски. Повече от 2 000 души стопират осъществяването на присъдата, като декларират: „ Кръвта си проливаме и владиците си не даваме”. Цели 10 дни народът устоява. Накрая след неравностоен конфликт с 3 000 души постоянна армия султанската заповед е изпълнена. Когато Иларион се качва на парахода, при него се явява Драган Цанков да го увещава за унията. Макариополски скъсва подаденото му заявление и извиква: „ Дето е народът, там съм и аз”. Иларион и Авксентий оставят своето обръщение посредством издадения на 19 април 1861 година „ Завет българскому народу”, напечатано със златни букви и публикувано из цяла България. В него приканват за неотстъпчивост в битката за правдини и единение. Иларион прекарва в изгнание 3 години в Света гора, след което се завръща в Цариград.
В интервала след Българският Великден в редица документи по църковния въпрос се слагат претенции, които османското държавно управление признава за обективни, само че не пристъпва към решаването им, с цел да поддържа враждата сред българи и гърци. Едва когато недоволството намира своя израз и в революционните прояви през 60-те години на ХІХ в., Портата е принудена да отстъпи. Променила своето мнение и съветската дипломация, в лицето на граф Николай Игнатиев, спомага за решаването на църковния въпрос. На 28 февруари 1870 година след 30-годишна битка за национално самоопределяне, българският народ получава ферман за независима българска черква, отпред с екзарх и център Цариград. Ферманът планува основаване на Българска екзархия, чието вътрешно ръководство е без значение от Вселенския патриарх и се урежда с правилник. Първият български Свети синод в Цариград е в състав Иларион Макариополски, Натанаил Охридски, Екзарх Антим I и Иларион Ловчански.
Получаването на ферман от Високата врата, наложените отстъпки от страна на Патриаршията и признанието на самостоятелността на българската черква са последствията от провеждането на Великденската акция на 3 април 1860 година. В нея, с изключение на факторът на водещата персона, е застъпен и този на груповата воля на българите, увенчала битката за църковна самостоятелност с триумф.
На 3 април 1879 година по самодейност на Марин Дринов от Учредителното заседание на Княжество България София става столица. Изборът се опира на редица географски, геополитически и исторически аргументи. Главният град на Третата българска страна се намира в центъра на Балканския полуостров, на място където се пресичат редица значими пътища, а още през II в. тогавашната Сердика се утвърждава като един от основните римски центрове в района.
За отбелязването на празника в Столична община е образуван предприемчив комитет. През 1979 година тържествено е маркирана 100-годишнината от оповестяването на София за столица. Гербът на София е одобрен през 1900 година. Елементите на герба са определени от Иван Мърквичка и Вацлав Доброруски, а самият герб е направен от Хараламби Тачев. Девизът на София „ Расте, само че не старее " е изписан на лента от Хараламби Тачев в 1911 година и отново той през 1928 прибавя двете лаврови клончета към герба.
Избирането на София за столица на Княжество България предопределя превръщането на града в център на държавната просветителна и културна политика. Специално внимание се обръща на междинните учебни заведения, издръжката, на които се поема напълно от страната. През 1879 година е отворена Първа мъжка класическа гимназия. В нея са записани 111 възпитаници от цялата етническа територия на българите, 24 са от Македония, 6 от Пиротско. До 1909 година са отворени Втора и Трета мъжка гимназии, Първа, Втора и Трета девически гимназии.
През 1888 година в София е намерено Софийското висше учебно заведение, което по-късно се трансформира в Софийския университет. Заради нараствания брой на претендентите за студенти през 1903 година се вкарва конкурс за систематизиране на стипендиите и помощите.
Празникът на София е църковният празник " Св. мъченици София и трите й дъщери Вяра, Надежда и Любов ".
Праз 1860 година при църковната работа свещеник Иларион Макариополски не загатва името на Вселенския гръцки патриарх. Започва Великденската акция
Великденската акция е кулминационният миг в битката на българите за църковна самостоятелност. На 3 април 1860 година по време на тържествената великденска работа в храма „ Св. Стефан “ в квартал Фенер, в Цариград, митрополит Иларион Макариополски прави този самоуверен акт на непокорство към Цариградката патриаршия, поставяйки българските национални ползи над тези на църквата. Цитатът от творбата „ Българският Великден или пристрастеностите български “ на Тончо Жечев от 1975 година ясно проличава общата воля на българите да скъсат хомота на гръцкото владичество в църквата:
„ В боязън и замайване богомолците очаквали настъпването на избрания миг. В този час, даже в случай че видели Христос да се понася към небето, богомолците нямало да възприемат чудото по този начин, както очаквали да се оповести чудото на тяхното национално въскресение. Моментът настъпил: свещенодяконът изпял великденското „ Елици во Христа кретистися “ и подел обичайното молебствие за патриарха: „ Святешаму Кирилу… “ Но от черквата се чули гласове (…) „ Не щем гръцкия патриарх “ – в хор подели от черквата. Към хората последователно се причисляват всички черкуващи се. В продължение на 3-4 минути църквата се оглася от все по-мощен зов: „ Не щем гръцкия патриарх! Не щем го! “ „ Не кемо гръчки патрик! Не саками го! “
Иларион Макариополски не загатва името на Вселенския гръцки патриарх , който показва претенциите за автокефална черква. Вместо името на фанариота е произнесено това на султана. Будителите откриват тази опция в канона, позволяваща да се произнесе името на самодържеца вместо това на духовния глава. По този метод канонът е официално спазен и бългаските духовници не могат да бъдат упрекнати в разкол или да бъдат отлъчени. Така Макариополски алегорично отхвърля властта на Патриаршията над българското паство. На вечерната работа в този ден, осъществявана от българското духовенство, се чете Евангелието на разнообразни езици, само че не и на гръцки по самодейност на младежите.
Великденската акция е авансово замислена от цариградските църковни дейци и е отговор на неотстъпчивата позиция към българските претенции, записани в прошенията на Неофит Бозвели и Иларион Макариополски. Одобрението на елементарните българи е ясно изразено, още на 11 май с. година с вдъхновение се приема в 30 града за нравствен глава Иларион Макариополски. Той поема риск като началник на националната битка срещу фанариотите, в резултат на което е подложен на доста тествания. Извикан пред партиарха да дава отговор за 3 април, той декларира: “Българският народ е прекомерно неудовлетворен от Великата черква, задето на взема под внимание желанията му”.
Патриарх Кирил приготвя обвиняване против него като въстаник и желае наказването му от Високата врата. Най-трудната задача на Макариополски е да резервира единството на вярата, а оттова – на народа. Франция и Англия употребяват момента, с цел да засилват своите пропаганди. Известен триумф има тази на католиците, която довежда до подписване на уния сред папата и групата към Драган Цанков.
На страната на Иларион застават Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски. Патриаршията издейства от османското държавно управление изгнание на тримата владици. Нанесен е психически удар сега на заточението на Макариополски, защото народът го очаквал да извърши работа дружно с Авксентий. Българите в Цариград дръзват да се опълчват и на османските заповеди и войски. Повече от 2 000 души стопират осъществяването на присъдата, като декларират: „ Кръвта си проливаме и владиците си не даваме”. Цели 10 дни народът устоява. Накрая след неравностоен конфликт с 3 000 души постоянна армия султанската заповед е изпълнена. Когато Иларион се качва на парахода, при него се явява Драган Цанков да го увещава за унията. Макариополски скъсва подаденото му заявление и извиква: „ Дето е народът, там съм и аз”. Иларион и Авксентий оставят своето обръщение посредством издадения на 19 април 1861 година „ Завет българскому народу”, напечатано със златни букви и публикувано из цяла България. В него приканват за неотстъпчивост в битката за правдини и единение. Иларион прекарва в изгнание 3 години в Света гора, след което се завръща в Цариград.
В интервала след Българският Великден в редица документи по църковния въпрос се слагат претенции, които османското държавно управление признава за обективни, само че не пристъпва към решаването им, с цел да поддържа враждата сред българи и гърци. Едва когато недоволството намира своя израз и в революционните прояви през 60-те години на ХІХ в., Портата е принудена да отстъпи. Променила своето мнение и съветската дипломация, в лицето на граф Николай Игнатиев, спомага за решаването на църковния въпрос. На 28 февруари 1870 година след 30-годишна битка за национално самоопределяне, българският народ получава ферман за независима българска черква, отпред с екзарх и център Цариград. Ферманът планува основаване на Българска екзархия, чието вътрешно ръководство е без значение от Вселенския патриарх и се урежда с правилник. Първият български Свети синод в Цариград е в състав Иларион Макариополски, Натанаил Охридски, Екзарх Антим I и Иларион Ловчански.
Получаването на ферман от Високата врата, наложените отстъпки от страна на Патриаршията и признанието на самостоятелността на българската черква са последствията от провеждането на Великденската акция на 3 април 1860 година. В нея, с изключение на факторът на водещата персона, е застъпен и този на груповата воля на българите, увенчала битката за църковна самостоятелност с триумф.
Източник: trafficnews.bg
КОМЕНТАРИ