Украинката Лариса: До края на живота си децата и внуците ми ще мразят руснаците
Сносният публицист краде поминък от няколко места – увлекателния публицист, подозрителния следовател и подредения библиотекар. Но може би най-важната кражба е от положителния психолог. Умението да погледнеш в очите събеседника си и да схванеш. Да схванеш индивида. Историята му. Истината. Лъжата.
Да разчетеш изцъкления взор на боеца, взиращ се 400 километра през теб към вражеските снаряди, до момента в който приказва. Ужасно кухият, принудително изпразнен от смисъл поглед на жена, чието семейство е избито пред очите ѝ, а тя е споделила орис даже по-жестока от гибелта с хиляди други. Да зърнеш въжеиграча сред смеха и лудостта в окото на татко, прекарал деня в подготовка на коктейли „ Молотов “, до момента в който фамилията му се крие в метрото от бомби, които ще стопят костите му на петмез.
И да надзърнеш в душата на всички тези хора, които отхвърлят, че това се случва.
Смазана от танк кола в Ирпин. На единия билборд написа: " Ирпин, град на герои ", другият е на погребална организация. Снимка: КлинКлин
Град на герои
Ирпин е измежду най-тежко потърпевшите места. На входа на града посетителите посреща огромен билборд: „ Ирпин, град-герой “. От другата страна стои реклама на погребална организация „ Пам’ятъ King “.
Според Анжела Макиева, секретар на градския съвет в 100-хилядния град, 70% от постройките са изцяло унищожени или непригодни за живеене. Едва 5% от популацията остава в града, като са убити 300 цивилни и 37 бойци.
„ Но не позволихме на руснаците да доближат до Киев “, гордо споделя Макиева, която е определена от партията на Володимир Зеленски. Тя е някогашна европейска шампионка по таекуондо. Прави усещане забележителното наличие на сполучливи спортисти в украинската политика.
„ Спортът построява дисциплинираност, почтеност и темперамент. Затова хората ни поверяват значими политически длъжности “, отбелязва тя. На въпроса дали Ирпин е бил едва квалифициран за бойните дейности, отхвърля да отговори. Според доста локални обаче отговорът е „ да “.
Но вади лист на разрушените здания: 26 учебни заведения, детски градини и спортни школи, 500 жилищни блока, 1500 тежко потърпевши и 1500 изцяло унищожени къщи.
Анжела Макиева, секретар на градския съвет на Ирпин. Снимка: КлинКлин
На посетители с бомби
Срещаме се с един от локалните, изгубили своя дом: Андрий Иванов. Шегуваме се, до момента в който молим да застане малко по-вляво за идеалната фотография на разрушената му къща. Сепваме се и се извиняваме.
„ Няма нищо. Вече сме я оплакали, какво друго ни остава с изключение на да се посмеем “, отвръща метафизичен посред руините на постройката, която на 8 март е изумена от 120-милиметров снаряд. „ Тръгнахме си на 4 март, когато започнаха бомбардировките. Бяхме я закупили преди едвам година и половина, само че нищо – ще си търсим парите след края на войната “.
53-годишният бизнесмен е опитал да се запише доброволец в армията, само че му отказали, тъй като имало прекалено много искащи и прекомерно малко оръжия и екипировки. Баба му е рускиня от Урал.
Андрий Иванов на фона на своята унищожена къща. Снимка: КлинКлин
Нито една от прилежащите къщи не е изумена. На метри от изцяло изпепелената 3-етажна сграда живее Андрий Шупило. Той не напуща даже за минута дома си по време на съветската окупация, в това число в нощта на гърмежа: „ Чу се екот като от мълния, разлетяха се ламарини и се разнесе миризма на изгорено дърво и разтопен метал. Аз си седях в нас, скован. Много къщи бяха унищожени, още повече – разграбени. От кадировците и руснаците. Но мен, персонално, не ме допряха “, изяснява 40-годишният заварчик.
Снимаме го до колелото му, което е подпрял върху спретнатата ограда на дома си. „ Украинско произвеждане е “, усмихнато споделя. Благодарим му и продължаваме да бродим из живото гробище, наподобяващо град. А зад нас мъжът се провиква към украинските ми спътници: „ Ако се сетите за някаква работа, апелирам да ми се обадите„.
Андрий Шупило
„ Кола “ без захар
Ирпин е бил прекрасен град. Личи си. Близостта му до Киев го трансформирала в мечтана дестинация за по-заможните украинци. След още няколко часа обиколки стигаме до покрайнините, където не е толкоз влиятелно.
Там блоковете се редуват – един опожарен, един здрав, един срутен. Под „ здрав “ се има поради надупчен от патрони, с разрушени прозорци и провиснали балкони, само че кадърен за обитаване.
В един от опожарените блокове – от едната страна с 2-метров кратер от бомба, а от другата с табелка за сложени мини – откриваме необятно отворената врата на бакалия. Влизаме за по „ Кола “, а тези от нас, които са решили да се лиготят по време на война – молят за диетична.
Лариса от Ирпин
„ Няма „ Кола “ без захар. Руснаците разбомбиха завода„, отривисто дава отговор собственичката Лариса. „ Но имаме доста прекрасен мая “. Румена жена, в погледа ѝ се чете радостна съвестност. На подвеждащо глупавия въпрос, дали таи неприятни мисли по отношение на съветския народ (не политици), отвръща малко.
„ Не “.
А след това прибавя: „ Да. До края на живота си децата и внуците ми ще ги ненавиждат. Ние си живеем в нашата страна, те са тези, които пристигнаха и унищожиха всичко. Всеки от хората, които идват в магазина, носи своята тъга: изгубиха жилище, непосредствен, бяха ранени. Колко наши момчета починаха? Съпругът на дъщеря ми се бие на изток. Всеки ден връщат мъртви бойци. Как може да уважаваш и харесваш руснаците? “
Опожарената жилищна постройка в Ирпин, където се намира бакалията на Лариса.
Вдясно се вижда кратер от бомба, вляво отвън кадър са предизвестията за сложени мини
Лариса е стожер на квартала. Особено откакто съветската войска бомбардира мола и супермаркетите:
„ Върнах се след Великден и заварих всичко окрадено. Не единствено продуктите, само че и техниката. Може да се каже, че денацифицираха магазина ми. Беше извънредно мъчително, само че се стегнахме и започнахме да чистим. Тогава при мен пристигна една баба и помоли за самун. Носех малко за себе си, само че ѝ го дадох. Тогава осъзнах, че хората разчитат на нас.
Отидох до Киев с мъжа ми, тъй като нямаше доставки, и купих хладилници и наденици. После пуснахме тока. Хората желаеха пелмени – взехме и от тях. Малко по малко съградих още веднъж магазина си. Страхувам се, тъй като токът може още веднъж да спре когато и да е и да унищожи млякото, яйцата и техниката.
Вложих доста пари, само че това е риск, който би трябвало да поема. Сградата със сигурнот ще бъде съборена, тъй като в нея към този момент не може да се живее, само че до тогава нямам какво да върша с изключение на да работя. “
Коктейли " Молотов " с изминал период на валидност. Местните означават, че бутилки от шампанско не са добър избор, тъй като са с доста дебело стъкло и се чупят мъчно.
Да изгориш културата
Докато беседваме се събира опашка от 7 души, които търпеливо чакат. Затова сграбчваме захарната „ Кола “ и се запътваме към двама мъже, застанали против опустошения културен дом. Единият рисува, а другият го гледа.
„ За 2 седмици нарисувах 15 картини от Буча и Ирпин, а имам проект за още доста. Искам да покажа унищожените къщи и лечебни заведения “, изяснява Вадим Хринченко, който приготвя галерия в Европа след 2 месеца. До него е застанал негов другар, който не пожела да показа името си, защото „ актьорът е значим “, само че отбелязва, че е боен:
„ Преди 30 година приключих военното учебно заведение в Киев и имам доста другари от Русия, Казахстан и Узбекистан. От Русия е по-точно да кажа, че имах. 20. Сега са единствено двама. Те всички поддържат войната, не мога да го проумея. Тази война унищожи доста повече другарства и връзки в сравнение с къщи. “
А унищожените здания не са малко. Невъзможно е да се даде точна численост за цялата страна, изключително предвид на продължаващите бойни дейности, само че единствено в област Чернигив, покрай границата с Беларус, е над 4000. Сред тях и 40 паметника на културата, твърди пред „ КлинКлин “ Артьом Лушченко, основен проектант на региона.
„ Руснаците се пробват да унищожат културата на Украйна, освен народа. Те се пробват да сменят историята ни в интернет и в пресата. Сега към този момент унищожават църкви, паметници и монументи на културата. И имат наглостта да кажат, че ние сами си ги унищожаваме “, разпалено изяснява на фона на унищожена библиотека, дарена от полски филантроп, преместил се след Втората международна война в Украйна.
Убийствен спорт
На 50 метра от архитекта пък нервно обикаля в кръг Андрий Волков – шеф на олимпийския център в 300-хилядния град, където се оферират 6 типа спорт, 4 спортни зали, 4 футболни стадиони и 2 тенис корта. По-точно в миналото са се предложили, само че не в този момент.
„ Всичко бе унищожено след обстрел с миномети и авиация. На 11 март паднаха 6 бомби по 500 кг, една от тях даже не се бе взривила. Ей там, посред трибуните. Какви са претекстовете и задачите на руснаците да унищожат стадиона? Не мога да ви кажа. Моята професионална фантазия бе да построя нов стадион по европейски стандарт в Чернигив, само че надали ще се реализира скоро “, отбелязва Волков и безпомощно разтваря ръце.
Няма визия какъв брой ще коства всичкото това, само че се пробва с всички сили да откри средства. Оказва се, че чака френския дипломат в страната за среща да обсъдят точно финансовия въпрос. След не чак толкоз ловка журналистическа засада френският дипломат въпреки всичко се съгласява на няколко въпроса. Оказва се, че въпросите за оръжейни доставки и по-тежки наказания са прекомерно маловажни и досадни, в случай че може да се съди по демонстративната въздишка и въртене на очите на един от придружителите му.
„ Франция прави всичко допустимо да спре финансовите потоци към Руската федерация и доставяме извънредно доста тежки оръжия на Украйна, какво повече желаете от нас “, безогледно излъгва и продължава да приказва общи приказки.
Кратер от бомба на към този момент несъществуващият стадион в Чернигив. Снимка: КлинКлин
Кратер от бомба на към този момент несъществуващият стадион в Чернигив. Снимка: КлинКлин
Там към този момент няма град
А ние продължаваме да обикаляме от град на град и от село на село. Където ни среща една и съща, само че въпреки всичко друга картина. Бежанците в западната част на страната също са доста, само че много от тях отхвърлят да се назовават по този начин.
Един от тях е Арид Багиров, който си потегля от неотдавна завладения Северодонецк с колело. Кара 70 километра под артилерийски обстрел. Най-напред минава през Лисичанск (б.р. – който от този понеделник също е под съветски контрол) Там обсадата и обстрелът са също тежки и по тази причина се насочва към столицата:
„ 3 месеца живях в Северодонецк по време на ежедневния обстрел, само че не напуснах, тъй като усещах дълг към съгражданите си. Накрая просто нямаше по какъв начин да се живее и си потеглих. Не съм бягал “, акцентира той.
„ Знам за най-малко 1500 убити цивилни. Но тогава погребалната организация спря да работи и ние спряхме да броим умрелите. Толкова доста гробове без имена, толкоз доста изчезнали – нямаме визия за действителната численост. Погребвахме ги в двора на църквата и в дворовете на къщите. Нямаме концепция какъв брой са заровените в руините и пожарите. Там към този момент няма град„, изяснява той.
Багиров, с изключение на всичко друго, е почнал собствен блог преди години, като отбелязва, че преди началото на пълномащабната война през февруари в Луганск и Донецк е имало много блогъри и хора, които са били проруски настроени. „ Сега, и изключително след станалото с Мариупол, към този момент няма нито един. Останаха единствено платени пропагандатори, а доста от хората даже отхвърлят да приказват на съветски в символ на митинг. “
Руснаците и изтезанията на цивилни
Един сходен публицист е 29-годишният Володимир от Донецк. Той бива задържан от съветските управляващи в града през 2016 година, до момента в който е на посещаване при родителите си, и е упрекнат в шпионаж и владеене на нелегално оръжие.
Следват близо 2 години затвор с непрестанни разпити и мъчения: побоища с гумени палки, отнемане от сън и тоалетна, токови удари. Освободен е в края на 2017 година при замяна на пленници сред Русия и Украйна.
„ Местните управляващи в Донецката национална република си търсят изкупителни жертви и множеството хора си признават принудително. Арестуват те за постове в „ Туитър “. Често набелязват притежателите на дребни и междинни бизнеси, които желаят да заграбят. Принуждават локалните да заплащат с рубли, а в града даже няма ток и вода. Хората ги е боязън да излизат от домовете си и царува безработица “, изяснява Володимир треперейки.
С всяко последващо изречение той става очевидно по-нервен, стартират да се появяват тикове, тялото му се свива в защитна позиция. Накрая съвсем се разкрещява: „ Какво желаете да ви кажа, нищо не знам! “
Наблюдавайки забележимите признаци на посттравматичен стрес, решаваме да го оставим на мира и да отидем към следващия човек, чиято тъга да разкажем. Към следващите 100 души. Към следващите хиляда. Към следващите милион.
Какво би споделил през днешния ден Толстой, в случай че беше жив? Може единствено да гадаем. Ала надали би бил на по-различно мнение от правнучката си, която приютява украински бежанци в своята жиха в швейцарските Алпи.
Да разчетеш изцъкления взор на боеца, взиращ се 400 километра през теб към вражеските снаряди, до момента в който приказва. Ужасно кухият, принудително изпразнен от смисъл поглед на жена, чието семейство е избито пред очите ѝ, а тя е споделила орис даже по-жестока от гибелта с хиляди други. Да зърнеш въжеиграча сред смеха и лудостта в окото на татко, прекарал деня в подготовка на коктейли „ Молотов “, до момента в който фамилията му се крие в метрото от бомби, които ще стопят костите му на петмез.
И да надзърнеш в душата на всички тези хора, които отхвърлят, че това се случва.
Смазана от танк кола в Ирпин. На единия билборд написа: " Ирпин, град на герои ", другият е на погребална организация. Снимка: КлинКлин
Град на герои
Ирпин е измежду най-тежко потърпевшите места. На входа на града посетителите посреща огромен билборд: „ Ирпин, град-герой “. От другата страна стои реклама на погребална организация „ Пам’ятъ King “.
Според Анжела Макиева, секретар на градския съвет в 100-хилядния град, 70% от постройките са изцяло унищожени или непригодни за живеене. Едва 5% от популацията остава в града, като са убити 300 цивилни и 37 бойци.
„ Но не позволихме на руснаците да доближат до Киев “, гордо споделя Макиева, която е определена от партията на Володимир Зеленски. Тя е някогашна европейска шампионка по таекуондо. Прави усещане забележителното наличие на сполучливи спортисти в украинската политика.
„ Спортът построява дисциплинираност, почтеност и темперамент. Затова хората ни поверяват значими политически длъжности “, отбелязва тя. На въпроса дали Ирпин е бил едва квалифициран за бойните дейности, отхвърля да отговори. Според доста локални обаче отговорът е „ да “.
Но вади лист на разрушените здания: 26 учебни заведения, детски градини и спортни школи, 500 жилищни блока, 1500 тежко потърпевши и 1500 изцяло унищожени къщи.
Анжела Макиева, секретар на градския съвет на Ирпин. Снимка: КлинКлин
На посетители с бомби
Срещаме се с един от локалните, изгубили своя дом: Андрий Иванов. Шегуваме се, до момента в който молим да застане малко по-вляво за идеалната фотография на разрушената му къща. Сепваме се и се извиняваме.
„ Няма нищо. Вече сме я оплакали, какво друго ни остава с изключение на да се посмеем “, отвръща метафизичен посред руините на постройката, която на 8 март е изумена от 120-милиметров снаряд. „ Тръгнахме си на 4 март, когато започнаха бомбардировките. Бяхме я закупили преди едвам година и половина, само че нищо – ще си търсим парите след края на войната “.
53-годишният бизнесмен е опитал да се запише доброволец в армията, само че му отказали, тъй като имало прекалено много искащи и прекомерно малко оръжия и екипировки. Баба му е рускиня от Урал.
Андрий Иванов на фона на своята унищожена къща. Снимка: КлинКлин
Нито една от прилежащите къщи не е изумена. На метри от изцяло изпепелената 3-етажна сграда живее Андрий Шупило. Той не напуща даже за минута дома си по време на съветската окупация, в това число в нощта на гърмежа: „ Чу се екот като от мълния, разлетяха се ламарини и се разнесе миризма на изгорено дърво и разтопен метал. Аз си седях в нас, скован. Много къщи бяха унищожени, още повече – разграбени. От кадировците и руснаците. Но мен, персонално, не ме допряха “, изяснява 40-годишният заварчик.
Снимаме го до колелото му, което е подпрял върху спретнатата ограда на дома си. „ Украинско произвеждане е “, усмихнато споделя. Благодарим му и продължаваме да бродим из живото гробище, наподобяващо град. А зад нас мъжът се провиква към украинските ми спътници: „ Ако се сетите за някаква работа, апелирам да ми се обадите„.
Андрий Шупило
„ Кола “ без захар
Ирпин е бил прекрасен град. Личи си. Близостта му до Киев го трансформирала в мечтана дестинация за по-заможните украинци. След още няколко часа обиколки стигаме до покрайнините, където не е толкоз влиятелно.
Там блоковете се редуват – един опожарен, един здрав, един срутен. Под „ здрав “ се има поради надупчен от патрони, с разрушени прозорци и провиснали балкони, само че кадърен за обитаване.
В един от опожарените блокове – от едната страна с 2-метров кратер от бомба, а от другата с табелка за сложени мини – откриваме необятно отворената врата на бакалия. Влизаме за по „ Кола “, а тези от нас, които са решили да се лиготят по време на война – молят за диетична.
Лариса от Ирпин
„ Няма „ Кола “ без захар. Руснаците разбомбиха завода„, отривисто дава отговор собственичката Лариса. „ Но имаме доста прекрасен мая “. Румена жена, в погледа ѝ се чете радостна съвестност. На подвеждащо глупавия въпрос, дали таи неприятни мисли по отношение на съветския народ (не политици), отвръща малко.
„ Не “.
А след това прибавя: „ Да. До края на живота си децата и внуците ми ще ги ненавиждат. Ние си живеем в нашата страна, те са тези, които пристигнаха и унищожиха всичко. Всеки от хората, които идват в магазина, носи своята тъга: изгубиха жилище, непосредствен, бяха ранени. Колко наши момчета починаха? Съпругът на дъщеря ми се бие на изток. Всеки ден връщат мъртви бойци. Как може да уважаваш и харесваш руснаците? “
Опожарената жилищна постройка в Ирпин, където се намира бакалията на Лариса.
Вдясно се вижда кратер от бомба, вляво отвън кадър са предизвестията за сложени мини
Лариса е стожер на квартала. Особено откакто съветската войска бомбардира мола и супермаркетите:
„ Върнах се след Великден и заварих всичко окрадено. Не единствено продуктите, само че и техниката. Може да се каже, че денацифицираха магазина ми. Беше извънредно мъчително, само че се стегнахме и започнахме да чистим. Тогава при мен пристигна една баба и помоли за самун. Носех малко за себе си, само че ѝ го дадох. Тогава осъзнах, че хората разчитат на нас.
Отидох до Киев с мъжа ми, тъй като нямаше доставки, и купих хладилници и наденици. После пуснахме тока. Хората желаеха пелмени – взехме и от тях. Малко по малко съградих още веднъж магазина си. Страхувам се, тъй като токът може още веднъж да спре когато и да е и да унищожи млякото, яйцата и техниката.
Вложих доста пари, само че това е риск, който би трябвало да поема. Сградата със сигурнот ще бъде съборена, тъй като в нея към този момент не може да се живее, само че до тогава нямам какво да върша с изключение на да работя. “
Коктейли " Молотов " с изминал период на валидност. Местните означават, че бутилки от шампанско не са добър избор, тъй като са с доста дебело стъкло и се чупят мъчно.
Да изгориш културата
Докато беседваме се събира опашка от 7 души, които търпеливо чакат. Затова сграбчваме захарната „ Кола “ и се запътваме към двама мъже, застанали против опустошения културен дом. Единият рисува, а другият го гледа.
„ За 2 седмици нарисувах 15 картини от Буча и Ирпин, а имам проект за още доста. Искам да покажа унищожените къщи и лечебни заведения “, изяснява Вадим Хринченко, който приготвя галерия в Европа след 2 месеца. До него е застанал негов другар, който не пожела да показа името си, защото „ актьорът е значим “, само че отбелязва, че е боен:
„ Преди 30 година приключих военното учебно заведение в Киев и имам доста другари от Русия, Казахстан и Узбекистан. От Русия е по-точно да кажа, че имах. 20. Сега са единствено двама. Те всички поддържат войната, не мога да го проумея. Тази война унищожи доста повече другарства и връзки в сравнение с къщи. “
А унищожените здания не са малко. Невъзможно е да се даде точна численост за цялата страна, изключително предвид на продължаващите бойни дейности, само че единствено в област Чернигив, покрай границата с Беларус, е над 4000. Сред тях и 40 паметника на културата, твърди пред „ КлинКлин “ Артьом Лушченко, основен проектант на региона.
„ Руснаците се пробват да унищожат културата на Украйна, освен народа. Те се пробват да сменят историята ни в интернет и в пресата. Сега към този момент унищожават църкви, паметници и монументи на културата. И имат наглостта да кажат, че ние сами си ги унищожаваме “, разпалено изяснява на фона на унищожена библиотека, дарена от полски филантроп, преместил се след Втората международна война в Украйна.
Убийствен спорт
На 50 метра от архитекта пък нервно обикаля в кръг Андрий Волков – шеф на олимпийския център в 300-хилядния град, където се оферират 6 типа спорт, 4 спортни зали, 4 футболни стадиони и 2 тенис корта. По-точно в миналото са се предложили, само че не в този момент.
„ Всичко бе унищожено след обстрел с миномети и авиация. На 11 март паднаха 6 бомби по 500 кг, една от тях даже не се бе взривила. Ей там, посред трибуните. Какви са претекстовете и задачите на руснаците да унищожат стадиона? Не мога да ви кажа. Моята професионална фантазия бе да построя нов стадион по европейски стандарт в Чернигив, само че надали ще се реализира скоро “, отбелязва Волков и безпомощно разтваря ръце.
Няма визия какъв брой ще коства всичкото това, само че се пробва с всички сили да откри средства. Оказва се, че чака френския дипломат в страната за среща да обсъдят точно финансовия въпрос. След не чак толкоз ловка журналистическа засада френският дипломат въпреки всичко се съгласява на няколко въпроса. Оказва се, че въпросите за оръжейни доставки и по-тежки наказания са прекомерно маловажни и досадни, в случай че може да се съди по демонстративната въздишка и въртене на очите на един от придружителите му.
„ Франция прави всичко допустимо да спре финансовите потоци към Руската федерация и доставяме извънредно доста тежки оръжия на Украйна, какво повече желаете от нас “, безогледно излъгва и продължава да приказва общи приказки.
Кратер от бомба на към този момент несъществуващият стадион в Чернигив. Снимка: КлинКлин
Кратер от бомба на към този момент несъществуващият стадион в Чернигив. Снимка: КлинКлин
Там към този момент няма град
А ние продължаваме да обикаляме от град на град и от село на село. Където ни среща една и съща, само че въпреки всичко друга картина. Бежанците в западната част на страната също са доста, само че много от тях отхвърлят да се назовават по този начин.
Един от тях е Арид Багиров, който си потегля от неотдавна завладения Северодонецк с колело. Кара 70 километра под артилерийски обстрел. Най-напред минава през Лисичанск (б.р. – който от този понеделник също е под съветски контрол) Там обсадата и обстрелът са също тежки и по тази причина се насочва към столицата:
„ 3 месеца живях в Северодонецк по време на ежедневния обстрел, само че не напуснах, тъй като усещах дълг към съгражданите си. Накрая просто нямаше по какъв начин да се живее и си потеглих. Не съм бягал “, акцентира той.
„ Знам за най-малко 1500 убити цивилни. Но тогава погребалната организация спря да работи и ние спряхме да броим умрелите. Толкова доста гробове без имена, толкоз доста изчезнали – нямаме визия за действителната численост. Погребвахме ги в двора на църквата и в дворовете на къщите. Нямаме концепция какъв брой са заровените в руините и пожарите. Там към този момент няма град„, изяснява той.
Багиров, с изключение на всичко друго, е почнал собствен блог преди години, като отбелязва, че преди началото на пълномащабната война през февруари в Луганск и Донецк е имало много блогъри и хора, които са били проруски настроени. „ Сега, и изключително след станалото с Мариупол, към този момент няма нито един. Останаха единствено платени пропагандатори, а доста от хората даже отхвърлят да приказват на съветски в символ на митинг. “
Руснаците и изтезанията на цивилни
Един сходен публицист е 29-годишният Володимир от Донецк. Той бива задържан от съветските управляващи в града през 2016 година, до момента в който е на посещаване при родителите си, и е упрекнат в шпионаж и владеене на нелегално оръжие.
Следват близо 2 години затвор с непрестанни разпити и мъчения: побоища с гумени палки, отнемане от сън и тоалетна, токови удари. Освободен е в края на 2017 година при замяна на пленници сред Русия и Украйна.
„ Местните управляващи в Донецката национална република си търсят изкупителни жертви и множеството хора си признават принудително. Арестуват те за постове в „ Туитър “. Често набелязват притежателите на дребни и междинни бизнеси, които желаят да заграбят. Принуждават локалните да заплащат с рубли, а в града даже няма ток и вода. Хората ги е боязън да излизат от домовете си и царува безработица “, изяснява Володимир треперейки.
С всяко последващо изречение той става очевидно по-нервен, стартират да се появяват тикове, тялото му се свива в защитна позиция. Накрая съвсем се разкрещява: „ Какво желаете да ви кажа, нищо не знам! “
Наблюдавайки забележимите признаци на посттравматичен стрес, решаваме да го оставим на мира и да отидем към следващия човек, чиято тъга да разкажем. Към следващите 100 души. Към следващите хиляда. Към следващите милион.
Какво би споделил през днешния ден Толстой, в случай че беше жив? Може единствено да гадаем. Ала надали би бил на по-различно мнение от правнучката си, която приютява украински бежанци в своята жиха в швейцарските Алпи.
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ