Крахът на великата илюзия за безграничен Прогрес ♥ Ерих ФРОМ
„ Смяташе се, че постигането на материално благоденствие и комфорт за всички ще докара до безгранично и всеобщо благополучие. Триединството – неограничено произвеждане, безспорна независимост и безгранично благополучие – синтезира устоите на новата вяра, наречена Прогрес. “ (1976 г.)
Крахът на Големите Надежди и Новите Алтернативи
♥ Краят на илюзиите
Великите обещания за неограничен Прогрес – за преодоляване на природата, за обилие от материални богатства, за цялостно благополучие, налично за по-голяма част от човечеството, и за неограничена независимост на личността – са подхранвали очакванията и вярата на генерации от зората на индустриалната ера. Цивилизацията се е зародила, когато хората са почнали да господстват над природата. Това владичество обаче остава лимитирано до настъпването на индустриалната ера. В изискванията на научно-техническия напредък, като се стартира от замяната на животинската и човешката мощ с механична, след това и с нуклеарна сила, и се стигне до замяната на човешкия разсъдък с компютъра в някои области, хората започнаха да имат вяра, че са способни да осъществят безкрайно по количество и качество произвеждане и оттук – неограничено ползване, че техниката ги прави всесилни, а науката – всезнаещи и вездесъщи. Мислеха, че са на път да станат богове, висши същества, способни да основат един нов, по-съвършен свят, употребявайки природата като „ конструктивен материал “ за своето създание.
Смяташе се, че постигането на материално благоденствие и комфорт за всички ще докара до безгранично и всеобщо благополучие. Триединството – неограничено произвеждане, безспорна независимост и безгранично благополучие – синтезира устоите на новата вяра, наречена Прогрес, като новият Земен град на Прогреса трябваше да размени Града Божи. Никак не е чудно, че новата вяра вдъхна на своите почитатели сила, жизнеспособност и религия в бъдещето.
Трябва да си представим великолепието на Големите Надежди, прелестните материални и интелектуални достижения на индустриалната ера, с цел да разберем драмата, която предизвиква през днешния ден осъзнаването на техния провал. Защото индустриалната ера в действителност не можа да оправдае Големите Надежди и хората все по-масово стартират да осъзнават, че:
• неограниченото облекчаване на всички стремежи нито способства за благополучието, нито е път за реализиране на благополучие или даже на оптимално удоволствие;
• фантазията да бъдем самостоятелни господари на своя живот се трансформира в фантазия, когато започнахме да проумяваме, че сме бурмички в голямата бюрократична машина, а мислите, възприятията и усетите ни са манипулирани от ръководещите, от индустриалците и от обслужващите ги средства за всеобща комуникация;
• от плодовете на икономическия напредък се употребяват в цялостна мяра единствено богатите страни, а пропастта сред богатите и бедните страни още повече се задълбочава;
• самичък по себе си техническият напредък основава екологична опасност и заплаха от нуклеарна война, които поотделно или дружно са в положение да унищожат цивилизацията, а по всяка възможност и живота на Земята.
Когато през 1952 година Алберт Швайцер дойде в Осло, с цел да получи Нобеловата премия за мир, той прикани света „ да има храброст да огледа истината в лицето… Човекът е станал свръхчовек… Но свръхчовекът със свръхчовешка мощност не се е извисил до нивото на гигантски разсъдък. Колкото по-могъщ става, толкоз повече обеднява духовно… Трябва да се разбуди съвестта ни и да осъзнаем, че колкото повече се трансформираме в свръхчовеци, толкоз по-безчовечни ставаме. “
♥ Защо Големите Надежди претърпяха провал
Крахът на Големите Надежди, в случай че се абстрахираме от вътрешните стопански несъгласия на индустриализма, бе заложен в индустриалната система още с нейните съществени психически предпоставки: 1) че смисълът на живота е в щастието, с други думи, в оптималното наслаждение, определяно като облекчаване на всяко предпочитание или субективна човешка нужда (радикален хедонизъм); 2) че егоизмът, себичността и алчността, които системата поражда по нужда, в последна сметка водят до естетика и мир.
Теорията, че смисълът на живота се състои в задоволяването на всяко човешко предпочитание, за пръв път след Аристип е защитавана намерено от философите на XVII и XVIII в. Възникването на сходни хрумвания е допустимо, когато „ богатство “ престава да значи само „ богатство за душата “ (както е в Библията и даже по-късно у Спиноза) и придобива значение на материална, парична полза в интервала, когато буржоазията отхвърля освен политическите си окови, само че и християнската обич и взаимност, утвърждавайки новата религия, че да съществуваш единствено за себе си, значи да си повече, а не по-малко правилен на себе си. Според Хобс щастието се състои в непрестанното прекосяване от задоволяването на едно буйно предпочитание (cupiditas) към задоволяването на друго; Ламетри даже оправдава използването на опиатите, които най-малко основават заблуда за щастие; а съгласно маркиз дьо Сад задоволяването на импулсите към свирепост е правомерно, тъй като по този начин или другояче те съществуват и изискват облекчаване. Споменатите мислители са живели през епохата на окончателната победа на буржоазната класа. Лишеното от философска добродетелност битие на аристократите се трансформира в процедура и доктрина на буржоазията.
След XVIII в. пораждат доста етични теории. Някои са близки до хедонизма, като да вземем за пример утилитаризма, а други са очебийно антихедонистични системи, като тези на Кант, Маркс, Торо и Швайцер. Съвременната ера, най-много след края на Първата международна война, значително се върна към практиката и теорията на радикалния хедонизъм. Идеята за неограниченото удоволствие влиза в несъгласие с идеала за строго регламентирания труд, сходно на несъгласието сред стигащата до маниакалност трудова нравственос и отдаването на цялостна леност в свободното време и през отпуските. Конвейерът и бюрократичният ред, от една страна, и малкия екран, автомобилът и сексът, от друга, вършат допустима тази изтъкана от несъгласия композиция. Сам по себе си маниакалният труд би влудил хората по този начин, както и цялостният мързел. Съчетаването им обаче подсигурява съществуването. Нещо повече, двете противоположни настройки подхождат на икономическата нужда: капитализмът на XX в. почива както върху оптималното ползване на създаваните артикули и предлаганите услуги, по този начин и върху строго регламентирания групов труд.
Изказаните дотук теоретични съображения демонстрират, че радикалният хедонизъм не води до същинско благополучие, и изясняват за какво, като се има поради човешката природа. Но даже и без научен разбор обстоятелствата недвусмислено потвърждават, че всичките ни опити да „ догоним щастието “ не водят до благоденствие. Съвременното общество се състои от извънредно нещастни човеци: самотни, тревожни, потиснати, склонни да разрушават, подвластни – хора, които се радват да убиват свободното си време, което с толкоз старания са отвоювали.
Ние сме заложили най-големия обществен опит в историята, с цел да установим дали удоволствието като пасивно възприятие, за разлика от дейното възприятие – благополучието и насладата, дава приемлив отговор на въпроса за смисъла на съществуването. За пръв път в историята задоволяването на устрема към наслаждение не е единствено привилегия на малцинството, а е действителна опция за повече от половината население на Земята. Във високоразвитите страни опитът към този момент даде негативен отговор на този въпрос.
Втората психическа причина на индустриалната ера – че егоизмът води до естетика и мир, до повишаване на благополучието на всеки един, също е неправилна от теоретична позиция и погрешността й още веднъж се потвърждава по неоспорим метод. Защо този принцип, непризнат само от един от огромните типичен икономисти Дейвид Рикардо, би трябвало да е правилен? Битието ми на лакомец се отнася освен до държанието ми, само че и до моя темперамент. То значи, че желая всичко за себе си; че ми доставя наслаждение да владея, а не да разделям с другите; че неизбежно е да стана лаком, щом задачата ми е да имам, и аз съм толкоз повече, колкото повече имам; че би трябвало да изпитвам непоносимост към всички други хора: към клиентите си, които желая да измамя, към противниците си, които желая да унищожа, към служащите си, които желая да използвам. Аз в никакъв случай няма да бъда удовлетворен, тъй като желанията ми нямат край; и няма по какъв начин да не изпитвам завист на тези, които имат повече, и да се опасявам от тези, които имат по-малко. Същевременно обаче би трябвало да подтискам тези усеща и да се демонстрирам (както пред себе си, по този начин и пред другите) ухилен, рационален, откровен и добър човек, на какъвто всеки се преструва.
Неутолимата пристрастеност да притежаваш неизбежно води до безкрайна класова война. Твърдението на комунистите, че системата им ще постави завършек на класовата битка, като отстрани класите, е нереалност, защото тяхната система почива върху правилото за неограниченото ползване като цел на живота. Дотогава, докато всички се стремят да имат повече, ще има съсловия, ще има и класова битка, а в световен мащаб това ще докара до международна война. Алчността и мирът се изключват взаимно.
Постепенно през XVIII в. капитализмът претърпява радикална смяна, в резултат на което икономическото държание се отделя от етиката и човешките полезности. В реалност икономическият механизъм е бил обсъждан като независима същина, самостоятелна от човешките потребности и човешката воля. Смятан е бил за система, която действа от единствено себе си, подчинявайки се на лични закони. Мизерното състояние на служащите, както и разоряването на все по-голям брой дребни предприятия за сметка на разрастването на корпорациите се приемало за икономическа нужда, за което в действителност може да се съжалява, само че което би трябвало да се одобри като неизбежно разследване на естествен закон.
Развитието на икономическата система към този момент не се определяло от това кое е потребно за индивида, а от това кое е потребно за развиването на системата. Правени са опити да се прикрие остротата на спора с догатки от рода на: това, което е потребно за развиването на системата (или даже на една-единствена огромна корпорация) е потребно и за хората. Последното било подкрепяно със спомагателни тълкувания от рода на: качествата, които системата изисква от хората – егоизъм, самолюбие и лакомия – са вродени у човека; затова те са подбудени не толкоз от системата, а от човешката природа. Обществата, в които не били толерираш егоизмът, себелюбието и алчността, се възприемали като „ примитивни “, а представителите им – като „ недоразвити “. Хората не били в положение да схванат, че тези черти не са резултат на естествени дадености, които обуславят съществуването на индустриалното общество, а са продукт на обществените условия.
Не е незначителен и различен фактор: отношението на хората към природата последователно става надълбоко враждебно. Бидейки „ каприз на природата “, индивидът, който заради самите условия на съществуванието си, е част от природата и в това време с помощта на разсъдъка си се възвисява над нея, се пробва да реши екзистенциалния си проблем, като се отхвърля от месианската фантазия за естетика с природата и я покорява, като я променя предвид на задачите си, като това подчинение от ден на ден замязва на заличаване. Завоевателният и неприятелски дух, от който са захласнати хората, ги прави слепи за близката действителност, че естествените запаси са лимитирани и в края на краищата ще се изчерпят, и самата природа отмъщава на индивида за хищното му отношение към нея.
По този метод в индустриалното общество се заражда презрението към природата – а също към всичко, което не е създадено от машина, и към всички, които не създават машини (по принцип това са хората, които не принадлежат към бялата раса, въпреки в последно време да се прави изключение за Япония и Китай). Днес хората все по-силно ги тегли към механичното, към мощната машина, към безжизненото, а оттова – към заличаването.
От: „ Да имаш или да бъдеш (Дилемата на човешкия избор) “, Ерих Фром, ИК „ Кибеа “, 1996
Снимка: psicoactiva.com
