Смъртта - ужасен призрак - ПЕЙО ЯВОРОВ
Смъртта? — ужасяващ фантом! В най-ранна възраст още,
когато по-далеко от майчини си пазви
света едвам познавах, един безимен боязън
загнезден бе у мене; — а може би то беше
страхът от нея единствено, в гърдите ми проникнал,
из родна гръд изсмукан. По-късно аз разбрах
началото и края на цялата човешка
паника под небето; — че по този начин пред нея
трепереха и старци, от дълго време своя дял
отзели на земята, и млади в свидна пролет
на нежната си младост…
И в сънища понявга
аз виждах тоя фантом: из тайния лимит
на пъкъла скелет, идещ в нощ-черна плащеница,
самата нощ, бих споделил, наметната повихрил
над плахата вселена; — с размахната коса
по всички хоризонти, всемощна, безпощадна,
на гръмотевица сходна. Аз виждах този фантом,
от своя студ наежен и в тъмни висини
злокобно обрисуван, безмлъвно да размахва
на времето крилата; — да хвърля мрачна сянка
над суши и морета, понесъл се напред,
в следите на живота.
И аз разбирах към този момент
началото и края на цялата човешка
паника под небето: — че замъци навсякъде
издигани аз гледах при бягството всеобщо
от тоя противен призрак; — все замъци високи,
издигани с вяра зад техните стени
без боязън от гибел душата умерено да почине.
И цитадела да издигне, натрупал гледах някой
от трупове човешки градиво планини,
помагайки, безумец, на същата оная,
на вятъра, от която избавление самичък дири.
И цитадела да откри, запалил различен свещта
на добродетел кротка, ридаеше в тъмата,
злощастник, пред вратите на брата си, който
еднообразно неизбежно чака отново гибелта.
И тисящите още, най-пъстра върволяк
молепсани страхливци по всичките направления
на земната пустиня; и тисящите — чак
до оня несретен безумец, що мисли с шепа злато
величие да купи; — най-пъстра върволяк,
до оня несретен злощастник, що с крадения в мрак
от непознато гърло залък, непотребен път зората
измежду живите посреща…
Несретник бездомен,
в тъма самси загубен, да заглуша страхът
обладал ми душата, аз гръдно викнах ария
на горестна самота — и ехото отвърна
из пущинаци стръмни, където все без път
след него се залутах. Но вместо да намеря
там празник на живота, церемониален и безконечен,
в лице гибелта погледнах: тя беше светлина
на пролетното утро, отвеки съчетана
с мъглата подранила на есенната вечер.
Тя беше единствено взор, чиято недра,
загадъчно бездънна, сияе отразена
над нази в небосвода. Тя бе едно велико
безмълвие измежду всичко — сковало всеки ек
по цялата галактика. Една фантазия самотна,
последила обезпокоително, от себе си пленена,
виденията свои надалеч от век на век.
И вкупом с диха и, на всеки момент вълшебно
из хаосите никнат в плът сънищата нейни.
И всеки момент умира така също някой свят,
в плът неин сън облечен. И безначално — няма
край нигде маркиран стремлението нейно
из пътя на безкрая…
В тоз замайващ полет
гибелта в лице погледнах, — душа на вековете,
свръхсмисъл вековечна: погледнах я с цената
на всеки боязън от нея, с цената на страхът
и смисъла в живота. И бягат отново тълпите
пред майката велика, и кретам аз магесан
от нея — и след нея — по своя земен път…
