Аз помня чудното видение - АЛЕКСАНДЪР ПУШКИН
Аз ви обичах; обичта ми може
да тлее още в моята душа;
само че дано към този момент тя не ви тревожи,
не желая с нищо да ви натъжа.
Обичах ви безмълвно, безнадеждно,
изгарях и от ревнивост, и от страст;
обичах ви така откровено, така нежно –
нека ви различен обикне както аз.
Аз помня чудното привидение:
по какъв начин ти пред мене прелетя,
като прелестно мигновение,
като пречиста хубост.
В скръбта на ентусиазъм обезсърчителен,
в шума на всемирски суети,
звучеше в мен гласът ти гальовен,
бленувах благите черти.
Летяха дни… Живот размирен
разпръсна прежните фантазии,
забравих аз гласа ти гальовен,
твойте божествени черти.
И в мойто тъмно изгнание
течаха скучно час след час,
без провидение, без ентусиазъм,
без сълзи, без живот, без пристрастеност.
Душата трепна от неспокойствие:
и ти при мен отново долетя,
като бленувано привидение,
като пречиста хубост.
Сърцето бие в упойване
и, съживен, чувствам аз
и провидение, и ентусиазъм,
и сълзи, и живот, и пристрастеност.
ЗАТВОРНИК
Седя зад решетка в тъмничния студ.
Откърмен в злочестина, орел горделив и млад,
приятел мой, изопнал криле пред неволя,
с клюн кървясъл вън мърша кълве край зида…
Кълве и разхвърля, и в моя затвор
втренчен обезпокоително, и цялостен обладан
от гняв, с див вик, от който боли,
зове, като че ли споделя: „ Ще литнем, нали? ”
С теб птици сме ние… О, време е, брат! –
там, дето в мъгли е планинският склон,
там, дето морето синее за нас,
там, дето кръжим единствено вятър…и аз!… ”
АНГЕЛ
Пред парадайса, засиял и гальовен,
глава бе ангелът склонил,
А дявол противен и размирен
над пъклен бездни бе извил.
Духът на черното подозрение
в духа пречист се беше взрял,
неволна плам от трогване
за пръв път неясно опознал.
Сиял си ненапразно — сподели —
щом те видях, изтръпнах цялостен:
не всичко в Рая съм намразил,
не всичко земно съм презрял!
К ***
Я помню чудное мгновенье:
Передо мной явилась ты,
Как мимолетное виденье,
Как талант чистой красоты.
В томленьях грусти безнадежной,
В тревогах шумной суеты,
Звучал мне долго голос нежный
И снились милые черты.
Шли годы. Бурь порыв мятежный
Рассеял прежние мечты,
И я забыл твой голос нежный,
Твои небесные черты.
В глуши, во мраке заточенья
Тянулись безшумно дни мои
Без божества, без вдохновенья,
Без слез, без жизни, без любви.
Душе настало пробужденье:
И избор опять явилась ты,
Как мимолетное виденье,
Как талант чистой красоты.
И сердце бьется в упоенье,
И для него воскресли вновь
И провидение, и вдохновенье,
И жизнь, и слезы, и любовь.
1825
