Случвало ли ти се е да си легнеш с мисълта

Случвало ли ти се е да си легнеш с мисълта по какъв начин от на следващия ден променяш нещата – започваш да се храниш вярно, отиваш да спортуваш, спираш да пушиш, изхвърляш всички ненужни неща от у дома, търсиш си нова работа, записваш се на курса по снимка, изобразяване, пеене и още и още? Даваш си сметка, че не се грижиш задоволително за себе си и че животът ти не е подобен, какъвто искаш да бъде. И решаваш, че е време за смяна! От на следващия ден! Заспиваш в юрган от възторг и мотивация.

Но на сутринта се събуждаш с някаква странна отмалялост. Чудиш се дали пък не е някой вирус… Или пък преумора… Сякаш не ти се става от леглото. " Но нали си даде обещание, че от през днешния ден променяш нещата? ", се разпищява като тревога един глас в теб. Въздъхваш и се чудиш в този момент какво да му отговориш… И си казваш " Добре де, към този момент знам какво желая да трансформира. Ще го трансформира, единствено малко да събера сили/пари, да преборя този вирус/завърша този проект/приключа с това. "  За да бъде отлагането целесъобразно, смяната придобива големи размери.Само да си намира най-различни форми. И обещаната, желана смяна бива отсрочена. " Е единствено за ден, стига ропта! ", ще кажеш. Но денят става два дни, седмица, след месец желанието за смяна като че ли е поизтъняло или напълно изчезнало.

Ами не знам за теб, само че на мен ми се случва постоянно, изключително когато нарамя една голяма раница с упования за смяна.

Да се решиш, че ще направиш някаква смяна, от време на време е изтощително единствено по себе си. И незабавно се включва един обичан механизъм на съпротивата – отлагането. Но, с цел да бъде отлагането целесъобразно, смяната придобива големи размери, става подвластна от доста фактори и просто няма по какъв начин да не я поотложиш малко, до момента в който не й отвориш място да се настани в живота ти, до момента в който не й осугуриш повече… време, пари, пространство… Докато не се убедиш, че ще получиш утвърждение, поддръжка, разбиране… А до момента в който чакаш това да се случи, а то надали ще се случи, тъй като от своя страна изисква някаква друга огромна смяна, продължаваш да си живееш живота, планирайки някой ден в бъдещето да реализираш измененията, които си осъзнал, че искаш да реализираш.

Много мислене, малко придвижване. Много постоянно мислим за смяна, само че не се задвижваме към нея.

Ако смяната е някой голям скок, се задейства страхът ни, че можем да се сгромолясаме. И тъй като ни е боязън, ще отлагаме, с цел да се подготвим по-добре. Но в случай че смяната е просто една дребна стъпка, напълно мъничка, ще имаме убеденост, че можем да я извървим, да запазим баланс и да останем на краката си.

Когато се пробвах да върша огромни скокове в живота си, даже и да се " метнех " в страшното, толкоз напрежение ми носеше това, че бързо-бързо тичах назад в сигурното, в това положение преди смяната. Или пък, в случай че нямаше връщане обратно, се хващах още веднъж за старите модели на държание, даже в изменена обстановка, с цел да понижа тревогата си от скока. Но една такава смяна постоянно ми струваше прекомерно скъпо – отнемаше ми съня, насладата и удоволствието.  За себе си разбрах, че за мен работи смяната с дребни стъпки. Извървяването на процеса от това да осъзная желанието си, нуждата да трансформира нещо в живота си, въпреки и напълно нищожно, чувството за мотивация, за надигаща се сила, задвижването към смяната, самото деяние – друго и ново, наблюдението на това какво се случва с мен до момента в който върша смяната и най-много – удовлетворението от това, че ходя по пътя, а не отсрочвам и не се отхвърлям. А когато се изисква да направя някой скок, сядам пред незнайното и му описвам за всички сполучливи дребни стъпки, които съм направила. 

И този развой ми дава убеденост, дава ми храброст, дава ми ентусиазъм да не преставам да сътворявам смяна в живота си с все по-големи и уверени стъпки, тъй че да имам повече наслада и наслаждение в дните си.

А коя е дребната смяна, която ти ще направиш през днешния ден? Нека бъде дребна стъпка, само че извървяна!

 

Деница е като босо хлапе с раничка на гърба, поело по една криволичеща пътечка във вътрешността към себе си. Пътеката е много непроходима тук-там - обрасла в шубраци от публични правила и непознати упования, с бодливи, трънливи истории от детството, дерета, цялостни със страхове и неизказани думи. Понякога й се коства, че е намерила вярната пътека и крачи решително, по-късно се случва да падне мъгла и да се почувства изгубена. Но колкото и да е мъчно и мъчително, тя знае, че това е нейният персонален път към личното й осъзнаване. Държи душата си отворена, с цел да вижда красивите гледки, да  се любува на хармонията, да усеща дъжда. А в раничката си носи своята обич, няколко хапки оптимизъм и глътка ентусиазъм.

Деница е и майка. И точно синът й е повода тя да тръгне на странствуване из дебрите на душата си. Защото има вяра, че, с цел да порасне едно дете свободно и щастливо, родителите му също би трябвало да бъдат такива. Посветила е част от сърцето и времето си на идеята за родителските кооперативи и демократичното обучение.

Деница още е създател на детска книга, обича танца и учи психотелесна психотерапия. С всичко за и от нея можете да се запознаете в Потока.