Една жена в Мирпоа
Случи се преди няколко години. Братът на мъжа ми му бе разказвал за това малко градче, което очевидно е място, предизвикващо необикновен интерес.
Бяхме тръгнали да разгледаме най-югозападната част на Франция; там, където Франция и Испания се целуват и от докосването им се е получила забавна културна и териториална комбинация, наречена страната на Баските. Пътувахме от Марсилия към Сан Себастиан и Мирпоа ни беше по път. Градчето е скътано сред по-големите си събратя Тулуза и Перпинян. Вече бе станало обяд, а за французите това значи, че би трябвало да се яде. Затова спряхме да го разгледаме и да хапнем нещо вкусно. Откъде да знаем, че това посещаване ще ни остави със смесени усеща?!
Лесно стигнахме центъра на града и още по-лесно намерихме място да паркираме. Нещо, което е доста мъчно из цяла Франция. Градчето бе като заспало, макар че не се усещаше опустяло. Малка уличка ни води до градския център, който незабавно ни накара да притихнем от удивление и неспособност да обхванем с взор всеки един подробност.
Малкият площад, измежду който като че ли се връщаш епохи обратно във времето, е толкоз пъстър и необикновен, че даже и да знаех авансово къде отивам, отново щях да изпадна в страхопочитание. Цветовете по фасадите на пръстените здания ми подсетиха защитна ризница на рицар от междинните епохи. Затвореният квадрат, формиран от постройките, пък ми напомни какво е било устройството на селищата за отбрана в тези времена. Но тези първи усещания не ме приготвиха за другите лица на Мирпоа – католическото и хипарското, вплетени в едно.
Разходихме се в близост, зяпайки жителите и дребните витрини на магазинчетата като хора, преди малко паднали от луната. Къде се намирахме? Защо в никакъв случай преди този момент не бяхме чували за това място?! Хващам се на бас, че и доста от вас не са! Заради непредвиденото откривателство на тъкмо такива места не преставам да пътувам с още по-голяма пристрастеност и жадност за завършения.
В интерес на истината сякаш нямаше доста огромен избор от заведения за хранене в близост. Може да е било съботно-неделен ден или просто хипитата да са завзели бизнеса в Мирпоа. Вече не си припомням тези детайлности, само че хипитата ги помня доста добре – с всеки техен раста кичур и торбести скъсани сходства на панталони.
„ Хипар “ (особено през 60-те) е лице с неконвенционален външен тип, нормално с дълга коса и носещ мъниста, свързани със субкултура, включваща отменяне на обичайните полезности и вземането на халюциногенни опиати.
Докато се опитвахме да преглътнем пихтиестото нещо, което трябваше да е някакъв тип къри, очите ми се уголемяваха от ден на ден и съм сигурна че най-после са изглеждали като понички. Бяхме избрали да похапнем в „ Ла Кардамон “. Тъй като това беше най-пълното с хора заведение, ние (доста наивно) взехме решение, че би трябвало да е и най-хубавото. За бога, не повтаряйте нашата неточност, в случай че в миналото попаднете в Мирпоа! По масите под сенките, формирани от козирките на старите здания, седяха хора, разнообразни по възраст, само че с много сходни външен тип и държание. Дългите им сплъстени коси бяха прихванати в някакъв опит да бъдат сплетени, а отнесените им погледи и цигарите в ръцете им ми споделяха, че се отдават на блаженото наслаждение от опиатите. Толкова съм била шокирана от тази близка среща с различен тип, че не съм се сетила да ги фотографирам.
Въпреки странните поданици на това толкоз остаряло градче (разположението на центъра на града не се е трансформирало от XIII век) и на инат на моите профански разбирания, мястото е положително и за визити от фамилии с деца.
След „ обяда “ продължихме разходката, като се опитахме да надникнем и в скритите в ъглите на площада дворчета. Църквата, за жалост затворена този следобяд, представляваше пресен лъх измежду големите и мрачни католически катедрали, нормални за Франция. Беше много дребна постройка и не заемаше централното място на площада. В двора й имаше дребна доста добре уредена градинка, чийто дизайн бе по-близо до британския жанр в сравнение с до разточителната помпозност на френските градини.
Не можех да се отърся от възприятието, че нещо не съм „ схванала “. Не можех да го схвана това място и това си е! Как в едно толкоз малко градче живеят взаимно толкоз разнообразни детайли? Средновековните обичаи са показани от остаряла архитектура и католическа религия. Хипи обществото, зародило през 60-те, и очевидно едно от последните места, където хипи придвижването още съществува. А съвремието се показва в мирното всекидневие на дребния бизнес, възрастните хора и младите фамилии с деца, разхождащи се в близост.
Един следобяд бе прекомерно малко време, с цел да мога да си отговоря на този въпрос. И в случай че не беше буламачът, сервиран в хипи ресторанта, щях да остана с прелестни розови мемоари от този следобяд. Последното нещо, което видях и което се запечата вечно в паметта ми, са тримата старци, седящи под шарената фасада. Прозорците са окичени с цветя, а велосипедът чака добродушно до тях. Имах възприятието, че седят там от епохи, още от времето на рицарите. Само облеклата им подсказваха, че са били родени в по-скорошни времена. А може би са едни от тези хипита, които са се отдавали на свободна обич и са марширували по пацифистките митинги през 60-те? Никога няма да схвана.
Гери стартира да изследва света преди доста години, до момента в който живееше в Етиопия. Оттогава е живяла в разнообразни страни и в този момент споделя опита си с читателките си в блога - място за хрумвания за пътешестване и препоръки, които да оказват помощ на дамите да бъдат стилни и да пътуват повече. Можете да се свържете с нея във Facebook, Twitter, Pinterest или Instagram.
Бяхме тръгнали да разгледаме най-югозападната част на Франция; там, където Франция и Испания се целуват и от докосването им се е получила забавна културна и териториална комбинация, наречена страната на Баските. Пътувахме от Марсилия към Сан Себастиан и Мирпоа ни беше по път. Градчето е скътано сред по-големите си събратя Тулуза и Перпинян. Вече бе станало обяд, а за французите това значи, че би трябвало да се яде. Затова спряхме да го разгледаме и да хапнем нещо вкусно. Откъде да знаем, че това посещаване ще ни остави със смесени усеща?!
Лесно стигнахме центъра на града и още по-лесно намерихме място да паркираме. Нещо, което е доста мъчно из цяла Франция. Градчето бе като заспало, макар че не се усещаше опустяло. Малка уличка ни води до градския център, който незабавно ни накара да притихнем от удивление и неспособност да обхванем с взор всеки един подробност.
Малкият площад, измежду който като че ли се връщаш епохи обратно във времето, е толкоз пъстър и необикновен, че даже и да знаех авансово къде отивам, отново щях да изпадна в страхопочитание. Цветовете по фасадите на пръстените здания ми подсетиха защитна ризница на рицар от междинните епохи. Затвореният квадрат, формиран от постройките, пък ми напомни какво е било устройството на селищата за отбрана в тези времена. Но тези първи усещания не ме приготвиха за другите лица на Мирпоа – католическото и хипарското, вплетени в едно.
Разходихме се в близост, зяпайки жителите и дребните витрини на магазинчетата като хора, преди малко паднали от луната. Къде се намирахме? Защо в никакъв случай преди този момент не бяхме чували за това място?! Хващам се на бас, че и доста от вас не са! Заради непредвиденото откривателство на тъкмо такива места не преставам да пътувам с още по-голяма пристрастеност и жадност за завършения.
В интерес на истината сякаш нямаше доста огромен избор от заведения за хранене в близост. Може да е било съботно-неделен ден или просто хипитата да са завзели бизнеса в Мирпоа. Вече не си припомням тези детайлности, само че хипитата ги помня доста добре – с всеки техен раста кичур и торбести скъсани сходства на панталони.
„ Хипар “ (особено през 60-те) е лице с неконвенционален външен тип, нормално с дълга коса и носещ мъниста, свързани със субкултура, включваща отменяне на обичайните полезности и вземането на халюциногенни опиати.
Докато се опитвахме да преглътнем пихтиестото нещо, което трябваше да е някакъв тип къри, очите ми се уголемяваха от ден на ден и съм сигурна че най-после са изглеждали като понички. Бяхме избрали да похапнем в „ Ла Кардамон “. Тъй като това беше най-пълното с хора заведение, ние (доста наивно) взехме решение, че би трябвало да е и най-хубавото. За бога, не повтаряйте нашата неточност, в случай че в миналото попаднете в Мирпоа! По масите под сенките, формирани от козирките на старите здания, седяха хора, разнообразни по възраст, само че с много сходни външен тип и държание. Дългите им сплъстени коси бяха прихванати в някакъв опит да бъдат сплетени, а отнесените им погледи и цигарите в ръцете им ми споделяха, че се отдават на блаженото наслаждение от опиатите. Толкова съм била шокирана от тази близка среща с различен тип, че не съм се сетила да ги фотографирам.
Въпреки странните поданици на това толкоз остаряло градче (разположението на центъра на града не се е трансформирало от XIII век) и на инат на моите профански разбирания, мястото е положително и за визити от фамилии с деца.
След „ обяда “ продължихме разходката, като се опитахме да надникнем и в скритите в ъглите на площада дворчета. Църквата, за жалост затворена този следобяд, представляваше пресен лъх измежду големите и мрачни католически катедрали, нормални за Франция. Беше много дребна постройка и не заемаше централното място на площада. В двора й имаше дребна доста добре уредена градинка, чийто дизайн бе по-близо до британския жанр в сравнение с до разточителната помпозност на френските градини.
Не можех да се отърся от възприятието, че нещо не съм „ схванала “. Не можех да го схвана това място и това си е! Как в едно толкоз малко градче живеят взаимно толкоз разнообразни детайли? Средновековните обичаи са показани от остаряла архитектура и католическа религия. Хипи обществото, зародило през 60-те, и очевидно едно от последните места, където хипи придвижването още съществува. А съвремието се показва в мирното всекидневие на дребния бизнес, възрастните хора и младите фамилии с деца, разхождащи се в близост.
Един следобяд бе прекомерно малко време, с цел да мога да си отговоря на този въпрос. И в случай че не беше буламачът, сервиран в хипи ресторанта, щях да остана с прелестни розови мемоари от този следобяд. Последното нещо, което видях и което се запечата вечно в паметта ми, са тримата старци, седящи под шарената фасада. Прозорците са окичени с цветя, а велосипедът чака добродушно до тях. Имах възприятието, че седят там от епохи, още от времето на рицарите. Само облеклата им подсказваха, че са били родени в по-скорошни времена. А може би са едни от тези хипита, които са се отдавали на свободна обич и са марширували по пацифистките митинги през 60-те? Никога няма да схвана.
Гери стартира да изследва света преди доста години, до момента в който живееше в Етиопия. Оттогава е живяла в разнообразни страни и в този момент споделя опита си с читателките си в блога - място за хрумвания за пътешестване и препоръки, които да оказват помощ на дамите да бъдат стилни и да пътуват повече. Можете да се свържете с нея във Facebook, Twitter, Pinterest или Instagram.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ