Преди да загубим човещината си
Случаят с дамата, която си отиде пред Спешното поделение във Враца пред очите на детето си ни раздруса радикално. Посъбуди един народ, който всяка заран брои умрелите си от Ковид-19 сънародници, без да му трепне окото нито от дневната смъртност, нито от общата, която надмина 33 000 индивида. Който търпеливо чака пред лекарските кабинети, с цел да му дадат заветното направление, който търпи безумната здравна система, която трансформира персоналните лекари в бюрократи и който постоянно търси връзки, с цел да отиде на обзор.
Здравеопазването в България е една от най-болните публични системи
Здравеопазването в България е една от най-болните публични системи, и без коронавирусна зараза. Доверието към него е извънредно ниско, схемите за източване на средства са най-разнообразни, няма задоволително експерти, някои от тези, които са тук, търсят способи да преодолеят дефицитите на системата – и то не наложително легални или морални. Покрай Ковид-епидемията изпускаме исторически късмет за промяна в бранша, само че белким има учудени – цялата ни социална сила отиде в безсмислени разногласия кой от двата лагера е прав в предвижданията си за развиването на епидемията и дали би трябвало да се имунизираме.
Изпускаме исторически късмет за промяна в бранша
Вместо да оказваме напън върху властта за ограничения за поощряване на медиците да остават в България, за по-справедливо възнаграждение на сестри и санитари, за битка с несъразмерната комерсиализация на бранша и превръщането на пациента в „ здравна пътека “, ние се хванахме гуша за гуша, в добре познатия болшевишки уклон – който не е с мен, е срещу мен. А опазването на здравето е слонът в стаята - всички знаем, че нещата са зле, само че никой не смее да приказва - нито за обстоятелството, че въпреки да си здравноосигурен, станеш ли пациент, започваш да доплащаш - на касата или в плик.
Една същинска история
Представете си да лежите на земята пред болница и да няма кой да излезе да ви помогне. И когато най-сетне някой минувач влезе в болничното заведение, да повика помощ, оттова да му кажат, че това не е тяхна работа и би трябвало да се викне Бърза помощ... Това се случи на улица Шейново. Излязох от родилния дом, където бях на рандеву и първото нещо, което видях на открито, беше човек, който лежеше на тротоара. Беше си блъснал главата и му течеше кръв. Беше добре облечен, може би пийнал, и изцяло беззащитен. Отидох до будката на защитата и помолих индивида вътре да се обади за помощ.
Оказа се, че той не разполага с телефон, а аз в този миг осъзнах, че въпреки всичко се намираме пред болница, вътре има лекари, сестри, санитари. Не знам за какво си помислих, че някой от тях ще желае да излезе и да помогне. Това, което тежко гримираната сестра с касинка на главата от рецепцията ми отвърна, е, че това не е тяхна работа, а в случай че желая да извикам Бърза помощ, мога да направя от личния си телефон, нали имам подобен?
Историята е от преди няколко години. Продължи с още нелицеприятни истини за нашето общество и системата на незабавната помощ. След като най-после се обадих на 112, започнахме да чакаме. Стоях на улицата, индивидът лежеше в краката ми, аз не смеех да срещна погледите на минувачите – някак се усещах отговорна, не знам за какво. Ревеше ми се от изтощение и оскърбление, искаше ми се да викна някоя телевизия, да подвигна скандал, да я разтърся тая гримирана мумия на рецепцията или да избягам. Някои от минувачите спираха, едно момиче даже остана с мен, понякога идваше и охранителя на болничното заведение, виновен, единственият представител на „ Шейново ”, който прояви някакво отношение към случката.
Не че като пристигна кола за спешна помощ, нещо се оправи. Наистина се оказа, че индивидът е пийнал и защото очевидно това не е приоритет на Бърза помощ, лекарката го накара да подпише, че се отхвърля от обзор, с обяснението, че трябва „ да отбрани сама себе си ”. Линейката си отпътува, да, несъмнено има и по-спешни случаи. Останахме аз и един мъж, спогледахме се и викнахме неволята. Вдигнахме пияния криво- ляво и взехме решение да го заведем до тях. Да водиш човек, който не може да върви, се оказа извънредно мъчно. Мина едно такси, спряхме го, само че още до момента в който обяснявах обстановката и обещавах да платя двойно, шофьорът потегли, без даже да ми отговори. След към час на улицата, оставих другия доброволец да продължи самичък, тъй като у дома ме чакаше бебе.
И най-после...
Случаите с болните, умиращи на стълбите пред лечебните заведения от последните две години и най-много нещастието с дамата, умряла на рецепцията на Спешното поделение във Враца демонстрираха ясно къде е гнилата ябълка в опазването на здравето. Гнила обаче е и нашата човечност и отношение към близък. Всеки човек има право на помощ и човешко отношение. И в случай че не от лекарите, диспечерите и таксиметровите водачи, то най-малко от нас, другите индивиди. Докато не намерим време и сили да стартираме да задаваме въпроси, да търсим правата си, да пожелаваме и да се борим с тази безлика и безчувствена система, която в доста случаи съставлява българската страна.
Здравеопазването в България е една от най-болните публични системи
Здравеопазването в България е една от най-болните публични системи, и без коронавирусна зараза. Доверието към него е извънредно ниско, схемите за източване на средства са най-разнообразни, няма задоволително експерти, някои от тези, които са тук, търсят способи да преодолеят дефицитите на системата – и то не наложително легални или морални. Покрай Ковид-епидемията изпускаме исторически късмет за промяна в бранша, само че белким има учудени – цялата ни социална сила отиде в безсмислени разногласия кой от двата лагера е прав в предвижданията си за развиването на епидемията и дали би трябвало да се имунизираме.
Изпускаме исторически късмет за промяна в бранша
Вместо да оказваме напън върху властта за ограничения за поощряване на медиците да остават в България, за по-справедливо възнаграждение на сестри и санитари, за битка с несъразмерната комерсиализация на бранша и превръщането на пациента в „ здравна пътека “, ние се хванахме гуша за гуша, в добре познатия болшевишки уклон – който не е с мен, е срещу мен. А опазването на здравето е слонът в стаята - всички знаем, че нещата са зле, само че никой не смее да приказва - нито за обстоятелството, че въпреки да си здравноосигурен, станеш ли пациент, започваш да доплащаш - на касата или в плик.
Една същинска история
Представете си да лежите на земята пред болница и да няма кой да излезе да ви помогне. И когато най-сетне някой минувач влезе в болничното заведение, да повика помощ, оттова да му кажат, че това не е тяхна работа и би трябвало да се викне Бърза помощ... Това се случи на улица Шейново. Излязох от родилния дом, където бях на рандеву и първото нещо, което видях на открито, беше човек, който лежеше на тротоара. Беше си блъснал главата и му течеше кръв. Беше добре облечен, може би пийнал, и изцяло беззащитен. Отидох до будката на защитата и помолих индивида вътре да се обади за помощ.
Оказа се, че той не разполага с телефон, а аз в този миг осъзнах, че въпреки всичко се намираме пред болница, вътре има лекари, сестри, санитари. Не знам за какво си помислих, че някой от тях ще желае да излезе и да помогне. Това, което тежко гримираната сестра с касинка на главата от рецепцията ми отвърна, е, че това не е тяхна работа, а в случай че желая да извикам Бърза помощ, мога да направя от личния си телефон, нали имам подобен?
Историята е от преди няколко години. Продължи с още нелицеприятни истини за нашето общество и системата на незабавната помощ. След като най-после се обадих на 112, започнахме да чакаме. Стоях на улицата, индивидът лежеше в краката ми, аз не смеех да срещна погледите на минувачите – някак се усещах отговорна, не знам за какво. Ревеше ми се от изтощение и оскърбление, искаше ми се да викна някоя телевизия, да подвигна скандал, да я разтърся тая гримирана мумия на рецепцията или да избягам. Някои от минувачите спираха, едно момиче даже остана с мен, понякога идваше и охранителя на болничното заведение, виновен, единственият представител на „ Шейново ”, който прояви някакво отношение към случката.
Не че като пристигна кола за спешна помощ, нещо се оправи. Наистина се оказа, че индивидът е пийнал и защото очевидно това не е приоритет на Бърза помощ, лекарката го накара да подпише, че се отхвърля от обзор, с обяснението, че трябва „ да отбрани сама себе си ”. Линейката си отпътува, да, несъмнено има и по-спешни случаи. Останахме аз и един мъж, спогледахме се и викнахме неволята. Вдигнахме пияния криво- ляво и взехме решение да го заведем до тях. Да водиш човек, който не може да върви, се оказа извънредно мъчно. Мина едно такси, спряхме го, само че още до момента в който обяснявах обстановката и обещавах да платя двойно, шофьорът потегли, без даже да ми отговори. След към час на улицата, оставих другия доброволец да продължи самичък, тъй като у дома ме чакаше бебе.
И най-после...
Случаите с болните, умиращи на стълбите пред лечебните заведения от последните две години и най-много нещастието с дамата, умряла на рецепцията на Спешното поделение във Враца демонстрираха ясно къде е гнилата ябълка в опазването на здравето. Гнила обаче е и нашата човечност и отношение към близък. Всеки човек има право на помощ и човешко отношение. И в случай че не от лекарите, диспечерите и таксиметровите водачи, то най-малко от нас, другите индивиди. Докато не намерим време и сили да стартираме да задаваме въпроси, да търсим правата си, да пожелаваме и да се борим с тази безлика и безчувствена система, която в доста случаи съставлява българската страна.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ