Марина Абрамович: „Аз съм артист, не сатанист“
След като предишния месец една от най-влиятелните дами в актуалното изкуство показа оперния театър в Баварската опера в Мюнхен (заслужаваше си гледането, даже и онлайн), на 11 октомври BBC ще излъчи документален филм за нея – Marina Abramovic: The Ugly Duckling .
Тя отваря вратите на персоналния си свят пред Алън Йентоб, с цел да се върне в родния си Белград и да опише за фамилията и порастването си в комунистическа Югославия, за влюбването си в пърформънсите и за Улай – един от най-важните мъже в живота й, с който трябваше да се сбогува вечно при започване на тази година. Филмът показва един по-интимен портрет на отвъд самонараняванията и изкуството, портрет на една жена, която доста добре познава и болката, и несвободата, само че и любовта... във всичките й форми.
Марина Абрамович постоянно се движи сред мъчителната действителност и не стопира да изследва до дъно личните си благоприятни условия – и физически, и. Не единствено когато е пред аудитория, само че и когато се изолира в хижа в гората покрай Ню Йорк, с цел да гладува най-малко шест дни и да се свърже с природата. Нещо, което прави по-рядко, откакто се разболява от лаймска болест. Нещо, което обаче не я стопира да преодолее страха си от кърлежи. Преодоляването е нейният метод да продължи да живее, а болката – главното средство, с което го реализира.
Още от първия си пърформънс, когато с висока скорост забива ножове сред пръстите си или когато години по-късно с бръснарско ножче рисува върху корема си пентаграм (петолъчката като знак на детството й по време на комунизма), болката е това, което й оказва помощ да премине оттатък стената, написа тя в записките си Walk Through Walls. Стената като знак на несвободата и рестриктивните мерки, които й постанова личната й деспотична майка, която до 29-ата й година я принуждава да се прибира до 10 вечерта. И нито минута по-късно.
И в случай че за някои тя е суперзвезда в изкуството, то за други е ексхибиционист, мазохист, канибалист и нееднократно е получавала смъртни закани. „ Аз съм актьор, а не сатанист “, споделя обаче Марина Абрамович пред The Guardian и не е изключително сюрпризирана от другите тайни теории, в които заместват името й.
„ Правя изкуство, тъй като имам вяра в изкуството “, споделя още в изявлението тя.
Тази година тя трябваше да има независима галерия в една от главните галерии на Кралската академия по изкуствата в, нещо, което не се е случвало на жена актьор в 250-годишната история на Академията. Но за жалост, тя беше отсрочена за 2021 година поради пандемията. Месеците в изолираност обаче дават опция на Марина да си почине, нещо, което още лаймската болест й дава сигнал, че би трябвало да направи. Затова дефинира тези месеци като нещо прелестно. „ Никога не съм била толкоз спокойна, толкоз щастлива, толкоз фокусирана. “ Това й оказва помощ да презареди изцяло силите си, с цел да може да се приготви още по-добре за Кралската академия.
„ Като първата жена там би трябвало да направя нещо, което е доста по-добро от това, което може да направи един мъж. “
Пърформънсът й в Лондон ще носи името After Life, тъй като както споделя пред The Guardian: “Приключих с умирането “. Особено след спектакъла „ 7-те смъртти на Мария Калас “. И не че не мисли всеки ден за гибелта, само че не като причина да изпадне в меланхолия, а в противен случай – да се любува на живота. Защото от позицията на своите 74 години няма лукса да си разреши да бъде нещастна.
И на първо място да бъде свободна – това, към което постоянно се е стремила. Отвъд стените, оттатък упованията и клопките, в които сами се слагаме от време на време. Неслучайно върху хладилника й има магнит, на който има откъс от Айн Ранд: „ Въпросът не е кой ще ми разреши, а кой ще ме спре “. Не, няма кой да я спре, тъй като тя от дълго време е постигнала свободата посредством изкуството. Затова му посвещава живота си.
Тя отваря вратите на персоналния си свят пред Алън Йентоб, с цел да се върне в родния си Белград и да опише за фамилията и порастването си в комунистическа Югославия, за влюбването си в пърформънсите и за Улай – един от най-важните мъже в живота й, с който трябваше да се сбогува вечно при започване на тази година. Филмът показва един по-интимен портрет на отвъд самонараняванията и изкуството, портрет на една жена, която доста добре познава и болката, и несвободата, само че и любовта... във всичките й форми.
Марина Абрамович постоянно се движи сред мъчителната действителност и не стопира да изследва до дъно личните си благоприятни условия – и физически, и. Не единствено когато е пред аудитория, само че и когато се изолира в хижа в гората покрай Ню Йорк, с цел да гладува най-малко шест дни и да се свърже с природата. Нещо, което прави по-рядко, откакто се разболява от лаймска болест. Нещо, което обаче не я стопира да преодолее страха си от кърлежи. Преодоляването е нейният метод да продължи да живее, а болката – главното средство, с което го реализира.
Още от първия си пърформънс, когато с висока скорост забива ножове сред пръстите си или когато години по-късно с бръснарско ножче рисува върху корема си пентаграм (петолъчката като знак на детството й по време на комунизма), болката е това, което й оказва помощ да премине оттатък стената, написа тя в записките си Walk Through Walls. Стената като знак на несвободата и рестриктивните мерки, които й постанова личната й деспотична майка, която до 29-ата й година я принуждава да се прибира до 10 вечерта. И нито минута по-късно.
И в случай че за някои тя е суперзвезда в изкуството, то за други е ексхибиционист, мазохист, канибалист и нееднократно е получавала смъртни закани. „ Аз съм актьор, а не сатанист “, споделя обаче Марина Абрамович пред The Guardian и не е изключително сюрпризирана от другите тайни теории, в които заместват името й.
„ Правя изкуство, тъй като имам вяра в изкуството “, споделя още в изявлението тя.
Тази година тя трябваше да има независима галерия в една от главните галерии на Кралската академия по изкуствата в, нещо, което не се е случвало на жена актьор в 250-годишната история на Академията. Но за жалост, тя беше отсрочена за 2021 година поради пандемията. Месеците в изолираност обаче дават опция на Марина да си почине, нещо, което още лаймската болест й дава сигнал, че би трябвало да направи. Затова дефинира тези месеци като нещо прелестно. „ Никога не съм била толкоз спокойна, толкоз щастлива, толкоз фокусирана. “ Това й оказва помощ да презареди изцяло силите си, с цел да може да се приготви още по-добре за Кралската академия.
„ Като първата жена там би трябвало да направя нещо, което е доста по-добро от това, което може да направи един мъж. “
Пърформънсът й в Лондон ще носи името After Life, тъй като както споделя пред The Guardian: “Приключих с умирането “. Особено след спектакъла „ 7-те смъртти на Мария Калас “. И не че не мисли всеки ден за гибелта, само че не като причина да изпадне в меланхолия, а в противен случай – да се любува на живота. Защото от позицията на своите 74 години няма лукса да си разреши да бъде нещастна.
И на първо място да бъде свободна – това, към което постоянно се е стремила. Отвъд стените, оттатък упованията и клопките, в които сами се слагаме от време на време. Неслучайно върху хладилника й има магнит, на който има откъс от Айн Ранд: „ Въпросът не е кой ще ми разреши, а кой ще ме спре “. Не, няма кой да я спре, тъй като тя от дълго време е постигнала свободата посредством изкуството. Затова му посвещава живота си.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ