Люба Христова, пращяща от енергия, идеи и мечти
След дълги години живот в Париж измежду доста забавни хора и събития, Люба Христова се завръща в България и основава едно от първите у нас работни пространства за споделено прилагане –. За нея то се явява и като пресечна точка на многочислени фантазии, хрумвания и музи. И напълно разумно, обичаният й градски маршрут постоянно я води до зелената му къщурка в компанията на вярното куче – голдън ретривъра Роя.
Вижте какво още ни показа Люба за себе си, за новите хрумвания, които следва да осъществя и за компликациите, които е срещала по пътя, следвайки фантазиите си.
Ако би трябвало да улесниш човек, който не те познава, коя е Люба Христова? Представи ни се в резюме.
Малка, с рошави къдрици, пращяща от сила, хрумвания и фантазии. Обича да обича и доста обича. Неделима част от кучето си, голдън ретривъра Роя (от фарси - “мечта ”). Желае и пробва да се занимава редом със стотици разнородни неща и по опция да е на най-малко толкоз места, с цел да не би инцидентно да й стане скучно. Някои се получават, по други се постановат повечко старания, само че упоритостта възнаграждава. Може да се приказва много по въпроса, само че най-приятно би й било просто да се запознае с теб, тъй като е много общителна и й харесва да контактува и с хора.
Как се роди концепцията за SOHO? Трудно ли беше първоначално и какво се промени с времето?
Разграничим миг на раждане по-скоро не може да бъде избран. Идеята е цялост от останалите ми хрумвания, ползи и фантазии още от мъничка. По-конкретни форми възприе след работата ми в сходно пространство (но не “коуъркинг ”, ами просто офис на консултантска фирма) в Париж, подобен план в София и забавен поврат на 180 градуса в живота ми. Но това е едвам обвивката.Културата и изкуствата естествено станаха лайтмотивът на SOHO.След отварянето на вратите, SOHO си заживя личен живот, който естествено се трансформира и еволюира. Трудното начало бе повече от обезщетено от лекотата на развиване след постигане на сериозна маса на общността, която е и душата му. Като всеки трен, си откри пасажерите, които вършат пътешествието все по-цветно и чудно. Екипът, несъмнено, е най-централното. Имаше известни промени, до момента в който и самото SOHO се донагласяше, като всеки един човек остави отпечатъка си. Сега ми харесва да имам вяра, че сме се намерили със своите си хора, с които да развиваме дружно пространството ни. Щастлива съм, че придобиваме все по-космополитни и артистични краски. Въобще, културата и изкуствата естествено станаха лайтмотивът на SOHO.
Какво не знаем за SOHO?
Неведнъж сме споделяли желанието си за основаване на SoBAR, тъй че може би не това е нещото, с което може да ви изненадаме. “Най-топлият ” сладкиш от фурната ни е самодейността SoART. Тя цели доразвиването и поддържане на стабилно плодородно и динамично културно поле, пресечна точка за изява и взаимоотношение на създатели с публиката и посред им. Иска ни се в допълнение да усъвършенстваме и професионализираме към този момент основаната културна платформа и да я цифровизираме за постигане до по-широка аудитория. Онлайн платформата е замислена като интерактивна изложба, в която да излагаме всички актьори, “физически ” минали през SOHO под формата на галерия, арт базар или различен по-специфичен формат. По този метод за творчеството им няма да съществуват физически ограничавания и ще може то да доближава и до другия завършек на света. Какво още ви се ще да извършите?
Да променим света към по-хубаво! Това – сигурно, само че по-конкретно ни се желае да не стопираме да еволюираме и откакто изпипаме някой подпроект, незабавно да захващаме идващия. Тоест да не се задоволяваме с към този момент постигнатото, а да сме жив организъм, който непрестанно търси да се усъвършенства. Признаваме, че след SoART и SoBAR не знаем накъде ще ни отнесе течението, само че пък и това му е хубавото – да се изненадваме.
Според теб какво пропущаме, какво можем да прибавим, с цел да подобрим още „ усета ” и визията на “Момичетата от града ”?
Можете да допълните калейдоскопа, който сте основали, с елементарно приложим календар за забавни културни събития.
Кога разбра, че си хубава?
Ами май по този начин съм си се възприемала от дребна, тъй като мама е прелестна, а аз най-малко ненапълно наподобявам на нея. Да, дано натоварим нея с виновността, с цел да не излезе, че съм егоцентрична...
Кой е обичаният ти градски маршрут?
Най-любимият ми градски маршрут е този в Париж от у дома до университета. Минава през Лувъра, дървения мост на изкуствата, фонтана Сен Мишел – и по този начин до площадчето на Сорбоната. В София отново е от у дома, само че до SOHO. Особено когато е слънчево, което е съвсем постоянно. (Харесва ми да си мечтая, че имаме нещо общо с бога на дъжда на Дъглас Адамс, който обаче не знае, че е подобен, само че за сметка на това разграничава над 200 типа форми на дъжд, които го следват непроменяемо всеки един миг от живота му.)След SoART и SoBAR не знаем накъде ще ни отнесе течението, само че пък и това му е хубавото – да се изненадваме. С Роя излизаме по Солунска през дребната градинка до “Ангел Кънчев ” с кръгов паваж и чешма по средата. Аз най-вече бързам, а тя се пробва да ме изнуди да си играем с пръчки. След уюта на зеленото кътче по тази улица другите ни обичани местенца са зоомагазинът преди “Славейков ” и книжарничката след него, откъдето честичко се поглезваме. До градинката пред Народния спектакъл минаваме небрежно и там отново става особено. Мотаем се по алеите, като Роя най-вече ги минава на търкало през тревата. Прехвърляме се в градинката зад Националната изложба, с цел да се озовем на симпатичните стъпала на ул. “Малко Търново ”. След “Дондуков ” на “Веслец ” се стопираме за някоя вкусотийка във “Фабрика Дъга ” и с няколко подскока сме си в обичаната зелена къщурка.
Къде е вкъщи? Колко постоянно се прибираш там?
У дома е там, където се усещам по роднински и умерено. Където в цялостно успокоение кучето ми може да се катери и да спи на дивана, аз мога безобразно да разпилявам и в редки моменти педантично да класифицирам облекла, спортна екипировка, кучешки такъми и безчет джвъчки, където е орхидеята ми и съвсем в никакъв случай няма нищо за ястие, само че пък е цялостно с бутилки вино, кучешка храна и чай. Във второто ми вкъщи – обичаната зелена къщурка, липсват единствено облеклата и орхидеята (понеже тя е единствена и неповторима). Тоест съвсем непрестанно съм си вкъщи, тъй като и работното ми място си е у дома, тъй че остават единствено случаите, в които странствувам.
Разкажи ни приказка за лека нощ, апелирам!
Напоследък при мен у дома от време на време се отбива дребният пълен крал Декември Втори, който на растеж е съвсем колкото показалец и е толкоз пълен, че мъничката алена кадифена тога с плътна бяла хермелинова подплата не може да се закопчае на корема му.
Кралят обича желирани мечета. Когато си похапва някое, го хваща с две ръце, с цел да го задържи. Въпреки това едвам го повдига, защото едно-едничко желирано мече е съвсем на половината на краля. Той забива зъби в мекото мечешко желе и отхапва огромни парчета, като в това време пита каквото постоянно ме пита:
– Ще ми разкажеш ли нещо за твоята страна?
Когато пристигна за пръв път, подхванах:
– При нас хората се раждат дребни и след това порастват и порастват, от време на време стават колкото баскетболист. Накрая още веднъж се посмаляват. После идва гибелта и те изчезват.
– Не е разумно – съобщи дребният крал и отхапа дясната лапа на мечето. – Защо първоначално да не са огромни, след това да се смаляват и смаляват и най-после да изчезнат – просто тъй като към този момент са невидими?
– Мисля, че Федералният съюз на погребалните сътрудници ще е срещу – отвърнах аз.
– Но при нас е по този начин! – рече кралят. – Веднъж моят татко крал Декември Първи стана толкоз дребен, че на сутринта прислужникът му не можа да го откри в леглото. Още същия ден бях провъзгласен за крал.
– Да, само че по какъв начин можеш да се родиш огромен? – попитах аз. – Нали някой те носи преди този момент в корема си, а майката не може да е по-малка от бебето!
– В корема ли? – сподели Декември. – Ха-ха! Една заран се разсъниха в леглото и по-късно отидох на работа в службата за принцове, ей по този начин. Да те носят в стомах ли? Глупости! Събуждаш се и се стартира.
– А по какъв начин попадаш в леглото? – запитах аз.
– Почакай – рече кралят, - мисля, че... че един крал и една кралица... хм... по какъв начин... беше?... Забравил съм. Беше доста хубаво, това помня.
(Откъс от “Малкият крал Декември ” на Аксел Хаке)
Вижте какво още ни показа Люба за себе си, за новите хрумвания, които следва да осъществя и за компликациите, които е срещала по пътя, следвайки фантазиите си.
Ако би трябвало да улесниш човек, който не те познава, коя е Люба Христова? Представи ни се в резюме.
Малка, с рошави къдрици, пращяща от сила, хрумвания и фантазии. Обича да обича и доста обича. Неделима част от кучето си, голдън ретривъра Роя (от фарси - “мечта ”). Желае и пробва да се занимава редом със стотици разнородни неща и по опция да е на най-малко толкоз места, с цел да не би инцидентно да й стане скучно. Някои се получават, по други се постановат повечко старания, само че упоритостта възнаграждава. Може да се приказва много по въпроса, само че най-приятно би й било просто да се запознае с теб, тъй като е много общителна и й харесва да контактува и с хора.
Как се роди концепцията за SOHO? Трудно ли беше първоначално и какво се промени с времето?
Разграничим миг на раждане по-скоро не може да бъде избран. Идеята е цялост от останалите ми хрумвания, ползи и фантазии още от мъничка. По-конкретни форми възприе след работата ми в сходно пространство (но не “коуъркинг ”, ами просто офис на консултантска фирма) в Париж, подобен план в София и забавен поврат на 180 градуса в живота ми. Но това е едвам обвивката.Културата и изкуствата естествено станаха лайтмотивът на SOHO.След отварянето на вратите, SOHO си заживя личен живот, който естествено се трансформира и еволюира. Трудното начало бе повече от обезщетено от лекотата на развиване след постигане на сериозна маса на общността, която е и душата му. Като всеки трен, си откри пасажерите, които вършат пътешествието все по-цветно и чудно. Екипът, несъмнено, е най-централното. Имаше известни промени, до момента в който и самото SOHO се донагласяше, като всеки един човек остави отпечатъка си. Сега ми харесва да имам вяра, че сме се намерили със своите си хора, с които да развиваме дружно пространството ни. Щастлива съм, че придобиваме все по-космополитни и артистични краски. Въобще, културата и изкуствата естествено станаха лайтмотивът на SOHO.
Какво не знаем за SOHO?
Неведнъж сме споделяли желанието си за основаване на SoBAR, тъй че може би не това е нещото, с което може да ви изненадаме. “Най-топлият ” сладкиш от фурната ни е самодейността SoART. Тя цели доразвиването и поддържане на стабилно плодородно и динамично културно поле, пресечна точка за изява и взаимоотношение на създатели с публиката и посред им. Иска ни се в допълнение да усъвършенстваме и професионализираме към този момент основаната културна платформа и да я цифровизираме за постигане до по-широка аудитория. Онлайн платформата е замислена като интерактивна изложба, в която да излагаме всички актьори, “физически ” минали през SOHO под формата на галерия, арт базар или различен по-специфичен формат. По този метод за творчеството им няма да съществуват физически ограничавания и ще може то да доближава и до другия завършек на света. Какво още ви се ще да извършите?
Да променим света към по-хубаво! Това – сигурно, само че по-конкретно ни се желае да не стопираме да еволюираме и откакто изпипаме някой подпроект, незабавно да захващаме идващия. Тоест да не се задоволяваме с към този момент постигнатото, а да сме жив организъм, който непрестанно търси да се усъвършенства. Признаваме, че след SoART и SoBAR не знаем накъде ще ни отнесе течението, само че пък и това му е хубавото – да се изненадваме.
Според теб какво пропущаме, какво можем да прибавим, с цел да подобрим още „ усета ” и визията на “Момичетата от града ”?
Можете да допълните калейдоскопа, който сте основали, с елементарно приложим календар за забавни културни събития.
Кога разбра, че си хубава?
Ами май по този начин съм си се възприемала от дребна, тъй като мама е прелестна, а аз най-малко ненапълно наподобявам на нея. Да, дано натоварим нея с виновността, с цел да не излезе, че съм егоцентрична...
Кой е обичаният ти градски маршрут?
Най-любимият ми градски маршрут е този в Париж от у дома до университета. Минава през Лувъра, дървения мост на изкуствата, фонтана Сен Мишел – и по този начин до площадчето на Сорбоната. В София отново е от у дома, само че до SOHO. Особено когато е слънчево, което е съвсем постоянно. (Харесва ми да си мечтая, че имаме нещо общо с бога на дъжда на Дъглас Адамс, който обаче не знае, че е подобен, само че за сметка на това разграничава над 200 типа форми на дъжд, които го следват непроменяемо всеки един миг от живота му.)След SoART и SoBAR не знаем накъде ще ни отнесе течението, само че пък и това му е хубавото – да се изненадваме. С Роя излизаме по Солунска през дребната градинка до “Ангел Кънчев ” с кръгов паваж и чешма по средата. Аз най-вече бързам, а тя се пробва да ме изнуди да си играем с пръчки. След уюта на зеленото кътче по тази улица другите ни обичани местенца са зоомагазинът преди “Славейков ” и книжарничката след него, откъдето честичко се поглезваме. До градинката пред Народния спектакъл минаваме небрежно и там отново става особено. Мотаем се по алеите, като Роя най-вече ги минава на търкало през тревата. Прехвърляме се в градинката зад Националната изложба, с цел да се озовем на симпатичните стъпала на ул. “Малко Търново ”. След “Дондуков ” на “Веслец ” се стопираме за някоя вкусотийка във “Фабрика Дъга ” и с няколко подскока сме си в обичаната зелена къщурка.
Къде е вкъщи? Колко постоянно се прибираш там?
У дома е там, където се усещам по роднински и умерено. Където в цялостно успокоение кучето ми може да се катери и да спи на дивана, аз мога безобразно да разпилявам и в редки моменти педантично да класифицирам облекла, спортна екипировка, кучешки такъми и безчет джвъчки, където е орхидеята ми и съвсем в никакъв случай няма нищо за ястие, само че пък е цялостно с бутилки вино, кучешка храна и чай. Във второто ми вкъщи – обичаната зелена къщурка, липсват единствено облеклата и орхидеята (понеже тя е единствена и неповторима). Тоест съвсем непрестанно съм си вкъщи, тъй като и работното ми място си е у дома, тъй че остават единствено случаите, в които странствувам.
Разкажи ни приказка за лека нощ, апелирам!
Напоследък при мен у дома от време на време се отбива дребният пълен крал Декември Втори, който на растеж е съвсем колкото показалец и е толкоз пълен, че мъничката алена кадифена тога с плътна бяла хермелинова подплата не може да се закопчае на корема му.
Кралят обича желирани мечета. Когато си похапва някое, го хваща с две ръце, с цел да го задържи. Въпреки това едвам го повдига, защото едно-едничко желирано мече е съвсем на половината на краля. Той забива зъби в мекото мечешко желе и отхапва огромни парчета, като в това време пита каквото постоянно ме пита:
– Ще ми разкажеш ли нещо за твоята страна?
Когато пристигна за пръв път, подхванах:
– При нас хората се раждат дребни и след това порастват и порастват, от време на време стават колкото баскетболист. Накрая още веднъж се посмаляват. После идва гибелта и те изчезват.
– Не е разумно – съобщи дребният крал и отхапа дясната лапа на мечето. – Защо първоначално да не са огромни, след това да се смаляват и смаляват и най-после да изчезнат – просто тъй като към този момент са невидими?
– Мисля, че Федералният съюз на погребалните сътрудници ще е срещу – отвърнах аз.
– Но при нас е по този начин! – рече кралят. – Веднъж моят татко крал Декември Първи стана толкоз дребен, че на сутринта прислужникът му не можа да го откри в леглото. Още същия ден бях провъзгласен за крал.
– Да, само че по какъв начин можеш да се родиш огромен? – попитах аз. – Нали някой те носи преди този момент в корема си, а майката не може да е по-малка от бебето!
– В корема ли? – сподели Декември. – Ха-ха! Една заран се разсъниха в леглото и по-късно отидох на работа в службата за принцове, ей по този начин. Да те носят в стомах ли? Глупости! Събуждаш се и се стартира.
– А по какъв начин попадаш в леглото? – запитах аз.
– Почакай – рече кралят, - мисля, че... че един крал и една кралица... хм... по какъв начин... беше?... Забравил съм. Беше доста хубаво, това помня.
(Откъс от “Малкият крал Декември ” на Аксел Хаке)
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ