Слаба и висока беше, обличаше се в черно, а черната

Слаба и висока беше, обличаше се в черно, а черната й кърпа правеше по този начин, че отдалече да наподобява на траурно знаме. Свикнали бяхме да я виждаме само като приближаващо или отдалечаващо се знаме, вероятно от изгубена борба – според от това дали към този момент си е купила самун или върви към хлебарницата. Друго не си купуваше, единствено самун. Ако никой от съседите не й занесе парче козунак за Великден, поръсваше захар върху филийките самун. Така различаваше делника от празника. Празниците й бяха трийсет грама захар за година. Един пакет захар може да ти стигне за цялостен живот, само че цялостен живот може да не ти стигне да усетиш сладостта на живеенето.
На всеки два дни купуваше половин самун, не й доближиха нито вкус, нито стотинки за цялостен. Децата и шансът от години заобикаляха къщата й. Те, тъй като си мислеха, че тук живее баба Яга. Той, тъй като знаеше, че тук нищо към този момент не живее.
Обаче стана по този начин, че един път шансът се спъна и влезе в къщата й. След него и премията.
Вече не си припомням защо беше томболата – за платени налози, или за платени битови сметки, за присъединяване в всеобщата приватизация ли, доста време мина и в действителност в този момент няма значение. Наградата се оказа ледник вид мини бар, а печелившият – баба Точка от нашето село. Но когато шансът е спънат, каквото донесе – все наболява.
Поискали от бабичката да заплати транспорта на хладилника, а след това калкулирали и това, че го пренесли през четирите стъпала към къщурката й. Дала им всичките си пари и постояла за малко пред хладилника. Никога не си била представяла, че има непотребни награди в този живот. Да си наградена със брачен партньор, деца и внуци, а след това с почтени старини и лека гибел, това го разбирала. Ако я питали, в случай че имало опция да подмени премията, несъмнено би избрала нещо друго. Например няколко месеца безвъзмезден самун. Така би икономисала пари и да ги прати на внуците, нищо че не знаела къде са. Погледнала още един път към хладилника баба Точка. Бил прекомерно огромен с цел да стане кутия за самун и прекомерно дребен, с цел да стане на ковчег. Приличал на живота й: прекомерно дребен, с цел да й стигне да не помни, и прекомерно огромен, с цел да го гледа по какъв начин се изнизва постепенно. Нещо като разликата сред половин и цялостен самун.
Хладилникът останал неразопакован. Докато хората в селото за първи път й завидели. Не спирали да се самоизмъчват като се питат за какво навръх нея се паднала премията от томболата. Едни се питали защо й e ледник, други умували дали да не й предложат да им го продаде на ниска цена. Сигурно имало и такива, през които предходна и мисълта да й го откраднат. Но най-вече били тези дето желали да го видят. Обаче по какъв начин да отидат да видят хладилника на жена, на която в никакъв случай не са прекрачвали прага, с цел да видят нея самата.
Може би първо щели да я заговорят до момента в който си купува самун. Да й честитят премията. После щяло да е по-лесно да отидат в къщата й. Но се случило по този начин, че няколко дни баба Точка не отишла да си купи самун. В селото тръгнали приказки, че са й подарили хладилника цялостен с храна и до момента в който не я изяде, няма да излезе от вкъщи си.
Колко храна може да събере един дребен ледник, на третия ден към този момент й брояли хапките – би трябвало да са свършили и да излезе да си купи самун, с цел да нахрани и човешкия им апетит за вести. Но не излизала.
Затова тръгнали към къщата й, и като не им отворил никой, влезнали неканени.
Ако не бил този ледник, в никакъв случай нямало да схванат по какъв начин живее баба Точка. Или по какъв начин не живее в една стаичка с варосани стени, с едно легло, и с нищо друго. Нямало електричество, само че и без него мизерията светела.
Намерили баба Точка в зимника. Била се качила върху хладилника, с цел да стигне бесилката. Мисля си, в случай че цялостен живот ти е било студено измежду хората, несъмнено е целесъобразно най-после да се покатериш върху този мраз, да застанеш най-малко един път над него и над всички земни грижи. Да стъпиш върху знаците на бедността и самотата си, обединени в един кашон, като че ли от време на време е нужна опаковка за несретата: хем да не я докосваш, хем да не си тръгне.
Такъв беше шансът на баба Точка. Къде е шансът, ще кажете. Понякога той е в това да ти донесе недостигащата височина за бързия край. Или да те намерят в точния момент, с цел да те погребат. Или пък да те описват. Еднакво закъсняло е.
Автор: Йорданка Белева
Йорданка Белева е родена през 1977 година в гр. Тервел. Завършва българска лингвистика. Защитава докторат за библиотечните системи и осведомителните благоприятни условия на парламентите от Европейския съюз.
Носител е на първи награди от национални състезания за лирика и прозаичност. Нейни текстове са превеждани и оповестени в антологии на британски, френски, немски, хърватски и арабски езици.

Автор е на стихосбирките „ Пеньоари и ладии”, „ Ѝ” и „ Пропуснатият миг “, както и на сборниците с къси разкази „ Надморската височина на любовта” и „ Ключове”.