В румънското Търговище българите са най-добрите градинари
Скриновете оттатък Дунава пазят остарели търновски носии
Аз съм българка! – споделя 16-годишната Дана. Казва го гордо, с ръка на сърцето. Родена е в Румъния. Там са родени родителите й и техните родители. Било е от дълго време. И тя, и никой от днешните българи в румънския град Търговище, не знае по кое време тъкмо предците им са избягали от земите си в рамките на Османската империя и са се преселили тук. Според едни източници това е станало през 1739 година, съгласно други – към края на 18-ти век. Не се знае и в коя част на тогавашна България са били корените им. По непокътнатите в скриновете остарели български носии може да се направи изводът, че са от Плевенско, Търновско и Югозапада.
Официалното летоброене на българската общественост в румънското Търговище стартира във Влашко, на Андреевден. Годината е 1851-а.Тогава откупили свободата си от болярина Григорий Балеану в Балени и пристигнали в сегашните си земи сред Плоещ и Букурещ. Направили си село, което в този момент е квартал на Търговище, област Дъмбица, Румъния. Това е 26-ия по величина град в Румъния, един от най-важните в история на Влахия и столица на Влахия сред 15-ти и 16-ти век.
Изглежда като най-заможният – с хубавите си къщи и улици, чиито имена описват за българите градинари в Румъния. Такива били предците им в миналото. Потомците им също са градинари, без значение дали работят като стоматолози, лекари, инженери. Точно до квартала им има големи площи с оранжерии. Някои се препитават от тях и то сносно. Няма и двор, край спретнатите български домове, където да няма парници със зеленчуци.
Чувайки българската тирада на нашия екип, от портите усмихнати надничат старци. Светват лицата им. Разменят по две-три думи с нас на остарял български. Шегуват се, че техният е „ българският, същинският. ”
„ Преди 20 години по улиците тук се говореше главно на български. Сега обаче го знаем единствено ние, по-възрастните хора и тези, които постоянно вървят в България или се изучиха там. Много от децата ни нямат визия за езика, тъй като той не се приказва към този момент вкъщи, в фамилията ”, споделя инженер Василе Костаки. Бърза да добави: „ Искам да кажа на българите в България, че във Влашко има българи, които се гордеят с произхода си, и желаят да научат младите също да тачат родината на предците си. ”
Семейството на 16-годишната Дана пък живее в Балени, където в миналото 57 заможни фамилии са основали български квартал. Той се назовава „ Матей челник ”. В Балени, който сплотява две села – българско и румънско в миналото е имало над 4000 българи. При преброяването през 2011 година обаче единствено 700 показали, че са такива. 350 се определили като сърби.
„ Така са казвали още от 19-ти век, когато са били бежанци, с цел да не ги върнат османците назад в българските земи ”, споделя Думитру Андрей. Той е приключил висше обучение в България и работи като началник на обществена дирекция в регионалната администрация в Дъмбовица. Той и брачната половинка му, която също е с българско родословие и работи като педиатър, живеят отвън квартала.
Българската общественост в Румъния се е запазила толкоз дълго, тъй като в предишното доста рядко е имало смесени бракове, споделя Василе Костаки. Причината била отново в градинарството. Българските ергени не вземали непознати моми, тъй като те не умеели да отглеждат зеленчуци – „ не се мешали. ” Когато почнала колективизацията и хората всеобщо почнали да работят в заводите, почнало „ омешването ”.
„ Сите желали да се сродят с нази, ма ния немаше по какъв начин да ги доведем, не знаеше да работи, не знаеше да копа зелето ”, смее се Василе.
Докато не тръгнали на детска градина, той и неговите близки приятелчета не знаели различен език с изключение на майчиния, само че с времето почнали да учат първо формалния румънски език, тъй като другояче им било мъчно в учебно заведение.
Така последователно изтъняла връзката на младите генерации с предците им.
Преди две години българите съумели да провеждат школа по родния си език в Културния дом на българския квартал. Веднъж седмично я посещавали към 40 момиченца и момченца.
Този дом на културата българите си го построили сами. Кметството поело издръжката на културната им активност. В постройката на кметството те честват дружно Андреевден – счита се, че на този празник е поставено началото на българската общественост в града. На огромна респект в цялата околия е и Тодоровден – Конският Великден. И през днешния ден кичат конете с шарени пискюли и премени, шестват с писаните каруци и играят кръшни хора. Същевременно гощават обилно всеки посетител със сладко -солени баници. Българските дами от квартала, в който към този момент има доста румънски снахи, запретват ръкави и подготвят гозби за българския празник. Поднасят на трапезата специфични хлебчета, с които зареждат конете.
В българския град Търговище библиотекарите са са заели да изучат и опишат този бит в Проект „ Българският дух – съживен и неограничен ”. Снима се филм за празника от двете страни на Дунава. В фрагментите влизат доста от българите там.
Сред тях е 72-годишният стоматолог Константин Думитру. Въпреки напредналата си възраст той продължава да практикува в съвременен медицински център. С неспокойствие посреща посетители от България. За себе си споделя, че бил от първите в общността, който отишъл да учи висше обучение. Преди това работил като леяр. Румънката Виктория му родила две дъщери. Голямата е юрист в Букурещ, а дребната е зъботехник и живее към този момент при родителите си. И двете доста малко приказват български, само че схващат съвсем всичко. И тяхното семейство има оранжерия в двора си. Държат на репутацията си – в румънското Търговище българите са най-хубавите градинари.
Направили си градинарско професионално съдружие. Василе Катанджи е измежду водачите му. Сдружените са към 200 фамилии. Доста от тях се препитават единствено от това, което ражда земята. Продават остарели български сортове зеленчуци и плодове в цяла Румъния и зад граница.
Василе Катанджи споделя по какъв начин преди 166 години „ си купили земя и независимост ” в този край и си създали село, като първо вдигнали черквата.
„ Остави ни се, че сме сърбе, ма ние сме българе и ние сред нази си приказваме, че сме българе ”, акцентира той. Младите в Балени организирали в този момент български фолклорен състав. 18-годишният Георге събрал девойки и момчета, влюбени в песните от българските земи.
„ Тагинка не знаем историята на България, неаме право да учим български, единствено дома слушаме песните. Това беше за душата на нашете бъгари. Сега дано децата учат, да знаят ”, споделя Василе Костаки, като изтрива сълза.
Аз съм българка! – споделя 16-годишната Дана. Казва го гордо, с ръка на сърцето. Родена е в Румъния. Там са родени родителите й и техните родители. Било е от дълго време. И тя, и никой от днешните българи в румънския град Търговище, не знае по кое време тъкмо предците им са избягали от земите си в рамките на Османската империя и са се преселили тук. Според едни източници това е станало през 1739 година, съгласно други – към края на 18-ти век. Не се знае и в коя част на тогавашна България са били корените им. По непокътнатите в скриновете остарели български носии може да се направи изводът, че са от Плевенско, Търновско и Югозапада.
Официалното летоброене на българската общественост в румънското Търговище стартира във Влашко, на Андреевден. Годината е 1851-а.Тогава откупили свободата си от болярина Григорий Балеану в Балени и пристигнали в сегашните си земи сред Плоещ и Букурещ. Направили си село, което в този момент е квартал на Търговище, област Дъмбица, Румъния. Това е 26-ия по величина град в Румъния, един от най-важните в история на Влахия и столица на Влахия сред 15-ти и 16-ти век.
Изглежда като най-заможният – с хубавите си къщи и улици, чиито имена описват за българите градинари в Румъния. Такива били предците им в миналото. Потомците им също са градинари, без значение дали работят като стоматолози, лекари, инженери. Точно до квартала им има големи площи с оранжерии. Някои се препитават от тях и то сносно. Няма и двор, край спретнатите български домове, където да няма парници със зеленчуци.
Чувайки българската тирада на нашия екип, от портите усмихнати надничат старци. Светват лицата им. Разменят по две-три думи с нас на остарял български. Шегуват се, че техният е „ българският, същинският. ”
„ Преди 20 години по улиците тук се говореше главно на български. Сега обаче го знаем единствено ние, по-възрастните хора и тези, които постоянно вървят в България или се изучиха там. Много от децата ни нямат визия за езика, тъй като той не се приказва към този момент вкъщи, в фамилията ”, споделя инженер Василе Костаки. Бърза да добави: „ Искам да кажа на българите в България, че във Влашко има българи, които се гордеят с произхода си, и желаят да научат младите също да тачат родината на предците си. ”
Семейството на 16-годишната Дана пък живее в Балени, където в миналото 57 заможни фамилии са основали български квартал. Той се назовава „ Матей челник ”. В Балени, който сплотява две села – българско и румънско в миналото е имало над 4000 българи. При преброяването през 2011 година обаче единствено 700 показали, че са такива. 350 се определили като сърби.
„ Така са казвали още от 19-ти век, когато са били бежанци, с цел да не ги върнат османците назад в българските земи ”, споделя Думитру Андрей. Той е приключил висше обучение в България и работи като началник на обществена дирекция в регионалната администрация в Дъмбовица. Той и брачната половинка му, която също е с българско родословие и работи като педиатър, живеят отвън квартала.
Българската общественост в Румъния се е запазила толкоз дълго, тъй като в предишното доста рядко е имало смесени бракове, споделя Василе Костаки. Причината била отново в градинарството. Българските ергени не вземали непознати моми, тъй като те не умеели да отглеждат зеленчуци – „ не се мешали. ” Когато почнала колективизацията и хората всеобщо почнали да работят в заводите, почнало „ омешването ”.
„ Сите желали да се сродят с нази, ма ния немаше по какъв начин да ги доведем, не знаеше да работи, не знаеше да копа зелето ”, смее се Василе.
Докато не тръгнали на детска градина, той и неговите близки приятелчета не знаели различен език с изключение на майчиния, само че с времето почнали да учат първо формалния румънски език, тъй като другояче им било мъчно в учебно заведение.
Така последователно изтъняла връзката на младите генерации с предците им.
Преди две години българите съумели да провеждат школа по родния си език в Културния дом на българския квартал. Веднъж седмично я посещавали към 40 момиченца и момченца.
Този дом на културата българите си го построили сами. Кметството поело издръжката на културната им активност. В постройката на кметството те честват дружно Андреевден – счита се, че на този празник е поставено началото на българската общественост в града. На огромна респект в цялата околия е и Тодоровден – Конският Великден. И през днешния ден кичат конете с шарени пискюли и премени, шестват с писаните каруци и играят кръшни хора. Същевременно гощават обилно всеки посетител със сладко -солени баници. Българските дами от квартала, в който към този момент има доста румънски снахи, запретват ръкави и подготвят гозби за българския празник. Поднасят на трапезата специфични хлебчета, с които зареждат конете.
В българския град Търговище библиотекарите са са заели да изучат и опишат този бит в Проект „ Българският дух – съживен и неограничен ”. Снима се филм за празника от двете страни на Дунава. В фрагментите влизат доста от българите там.
Сред тях е 72-годишният стоматолог Константин Думитру. Въпреки напредналата си възраст той продължава да практикува в съвременен медицински център. С неспокойствие посреща посетители от България. За себе си споделя, че бил от първите в общността, който отишъл да учи висше обучение. Преди това работил като леяр. Румънката Виктория му родила две дъщери. Голямата е юрист в Букурещ, а дребната е зъботехник и живее към този момент при родителите си. И двете доста малко приказват български, само че схващат съвсем всичко. И тяхното семейство има оранжерия в двора си. Държат на репутацията си – в румънското Търговище българите са най-хубавите градинари.
Направили си градинарско професионално съдружие. Василе Катанджи е измежду водачите му. Сдружените са към 200 фамилии. Доста от тях се препитават единствено от това, което ражда земята. Продават остарели български сортове зеленчуци и плодове в цяла Румъния и зад граница.
Василе Катанджи споделя по какъв начин преди 166 години „ си купили земя и независимост ” в този край и си създали село, като първо вдигнали черквата.
„ Остави ни се, че сме сърбе, ма ние сме българе и ние сред нази си приказваме, че сме българе ”, акцентира той. Младите в Балени организирали в този момент български фолклорен състав. 18-годишният Георге събрал девойки и момчета, влюбени в песните от българските земи.
„ Тагинка не знаем историята на България, неаме право да учим български, единствено дома слушаме песните. Това беше за душата на нашете бъгари. Сега дано децата учат, да знаят ”, споделя Василе Костаки, като изтрива сълза.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ