Франция губи, русия настъпва, сащ печелят
Силви КАУФМАН,
Le Monde
Месец след преврата в Нигер Франция, напълно самотна в тази обстановка, се показва за бранител на демокрацията. Трудно е да предвидим по какъв начин тя ще може да издържи “тектоничната вълна ” на отменяне на френското военно наличие в цяла Африка, изключително на юг от Сахара, в региона Сахел.
“Налага ни се да живеем измежду простаци! ” Тази фраза е необятно публикувана в офисния диалект. Но президентите, в това число френският президент, се стараят да употребяват по-малко остра лексика, изключително когато приказват от трибуната. Съвременните политици са двойно по-деликатни, когато в изявленията им става дума за африканци: ненадейно можеш да обидиш някого. И въпреки всичко точно тази фраза се откъсна от устата на Еманюел Макрон по време на речта му пред конференцията на френските посланици в Париж на 28 август.
А защото президентът си разреши такова споменаване на “живот измежду простаци ”, освен това в африкански подтекст, това значи, че Париж в действителност е отчаян от неуспеха на своята африканска тактика.
Наскоро отражение на този неуспех стана държавният прелом в Нигер на 26 юли. Новината за нов прелом, този път в Габон, който се случи единствено два дни след речта на Макрон, добави черни краски към тази към този момент тъжна картина.
И по този начин, кой е простак? За “глупав ” Макрон счита “странния съюз на по този начин наречените панафриканци с неоимпериалистите ” (на езика на френската политкоректност “панафриканците ” са африкански политици, отхвърлящи неоколониалното владичество на Франция в Западна Африка, а “неоимпериалистите ” са Русия и Китай, лоялни към такива политици – б. ред.). Общото сред членовете на този алианс е митингът против френското наличие на юг от Сахара.
Съгласете се: “живот измежду простаци ” е забавно изложение от Макрон на политиката в район, където страната му продължава да отстъпва като някогашна колониална мощ. А тя в действителност отстъпва – под въздействието на събитие, което господин Макрон назовава “епидемия от пучове ”.
Самонадеяната Франция се пробва да “се опълчи на диктата на пучистите ”, продължава да държи посланика си в Нигер, макар ултиматума на локалните управляващи, изискващи неговото овакантяване. Изглежда Париж залага на различията в хунтата и на резултата от глобите. Еманюел Макрон се пробва да “запази лицето си ”, представяйки се за бранител на демокрацията.
Например, французите настояват, че не се отдръпват от африканската страна, тъй като Франция не може да остави в ръцете на пучистите определения президент на Нигер, арабина Мохамед Базум, “чиято храброст и ангажираност към правилата подхожда на полезностите, защитавани от Запада ”.
Президентът нанесе попътно удар
и по тези западни страни, които се застъпват за помирение. Вашингтон, да вземем за пример, се старае да не назовава протичащото се в Ниамей (столицата на Нигер) пуч и е подготвен да направи компромис с хунтата, с цел да резервира военните си бази. Катрин Колона, министър на външните работи на Франция, прикани Нигер да се върне “на конституционното поле ” в сходство с демократичните правила, “дори в случай че в страната се съмняват дали това е належащо ”. Ясно е, че Франция се усеща малко самотна в тази обстановка.
Африка се трансформира в един от привилегированите игрови терени за огромни и междинни страни, които се конкурират там за въздействие и противопоставяне на въздействието. Украинският външен министър Дмитрий Кулеба също реши да “покаже знамето си ” по тези места, като направи няколко пътувания до района в същия миг, когато родната му Украйна се гърчеше от болежка в тежкия спор. Пътешествията на Кулеба са призвани да опровергаят мнението за неспособността на днешна Украйна да води независима политика, много безапелационно популяризирано от съветския му сътрудник Сергей Лавров, който е добре осведомен с африканския континент.
За Франция, върху която лежи печатът на Каин
от колониалното й минало, беше мъчно да се помири с изтласкването й от Африка. Та нали Франция беше уверена, че се е справила със задачата, която африканските армии не можеха да решат сами: с помощта на нас, считат французите, сполучливо се води битката с джихадисткия тероризъм.
Но в Африка не всички са съгласни с тази позиция. Въпреки че Еманюел Макрон безспорно е прав, припомняйки, че в случай че френските войски не бяха нахлули в Мали през 2013 година, с цел да спрат напредването на ислямистите към столицата Бамако, както и в случай че не бяха наложили народна власт в още няколко прилежащи на Мали страни, може би тези страни просто нямаше да съществуват през днешния ден. Макрон е засегнат от такава непризнателност: нали тази задача струваше живота на петдесет и осем френски бойци. Наистина, измежду самите африканци починаха неведнъж повече.
Френските военни бази, с техните трицветни флагове, все по-малко подхождаха на стремежите към суверенитет на някои африкански водачи. Американците, които оставиха френските войски на предния фронт в тази битка, подкрепяйки ги с дронове и предоставяйки логистична поддръжка, също държат военни бази в Сахел, само че те са по-малко забележими. И на първо място, те не носят бремето на колониалното минало като французите.
Трудно е да си представим по какъв начин Париж може да се опълчи на
вълната от преврати,
вследствие на които на власт в Западна Африка идват военни, които по подигравка на ориста са били обучавани на Запад, само че в този момент работят срещу Съединени американски щати, Европейски Съюз и техните съдружници. И е мъчно да си представим по какъв начин да се пречупи наклонността, при която Франция става изкупителна жертва във всички беди.
Сега европейците би трябвало да осъзнаят геополитическите проблеми и да обезпечат някаква форма на последователност. Твърде дълго те смятаха, че Франция работи в Африка единствено от постколониален интерес, с цел да резервира зоната си на въздействие. След преврата в Нигер в Брюксел взеха решение да се примирят с тъжния за тях ход на събитията, надявайки се, че рецесията ще премине. Но управляващите в Европейски Съюз бъркат. Не, ние не живеем измежду простаци. Просто подобен е актуалният свят.
Le Monde
Месец след преврата в Нигер Франция, напълно самотна в тази обстановка, се показва за бранител на демокрацията. Трудно е да предвидим по какъв начин тя ще може да издържи “тектоничната вълна ” на отменяне на френското военно наличие в цяла Африка, изключително на юг от Сахара, в региона Сахел.
“Налага ни се да живеем измежду простаци! ” Тази фраза е необятно публикувана в офисния диалект. Но президентите, в това число френският президент, се стараят да употребяват по-малко остра лексика, изключително когато приказват от трибуната. Съвременните политици са двойно по-деликатни, когато в изявленията им става дума за африканци: ненадейно можеш да обидиш някого. И въпреки всичко точно тази фраза се откъсна от устата на Еманюел Макрон по време на речта му пред конференцията на френските посланици в Париж на 28 август.
А защото президентът си разреши такова споменаване на “живот измежду простаци ”, освен това в африкански подтекст, това значи, че Париж в действителност е отчаян от неуспеха на своята африканска тактика.
Наскоро отражение на този неуспех стана държавният прелом в Нигер на 26 юли. Новината за нов прелом, този път в Габон, който се случи единствено два дни след речта на Макрон, добави черни краски към тази към този момент тъжна картина.
И по този начин, кой е простак? За “глупав ” Макрон счита “странния съюз на по този начин наречените панафриканци с неоимпериалистите ” (на езика на френската политкоректност “панафриканците ” са африкански политици, отхвърлящи неоколониалното владичество на Франция в Западна Африка, а “неоимпериалистите ” са Русия и Китай, лоялни към такива политици – б. ред.). Общото сред членовете на този алианс е митингът против френското наличие на юг от Сахара.
Съгласете се: “живот измежду простаци ” е забавно изложение от Макрон на политиката в район, където страната му продължава да отстъпва като някогашна колониална мощ. А тя в действителност отстъпва – под въздействието на събитие, което господин Макрон назовава “епидемия от пучове ”.
Самонадеяната Франция се пробва да “се опълчи на диктата на пучистите ”, продължава да държи посланика си в Нигер, макар ултиматума на локалните управляващи, изискващи неговото овакантяване. Изглежда Париж залага на различията в хунтата и на резултата от глобите. Еманюел Макрон се пробва да “запази лицето си ”, представяйки се за бранител на демокрацията.
Например, французите настояват, че не се отдръпват от африканската страна, тъй като Франция не може да остави в ръцете на пучистите определения президент на Нигер, арабина Мохамед Базум, “чиято храброст и ангажираност към правилата подхожда на полезностите, защитавани от Запада ”.
Президентът нанесе попътно удар
и по тези западни страни, които се застъпват за помирение. Вашингтон, да вземем за пример, се старае да не назовава протичащото се в Ниамей (столицата на Нигер) пуч и е подготвен да направи компромис с хунтата, с цел да резервира военните си бази. Катрин Колона, министър на външните работи на Франция, прикани Нигер да се върне “на конституционното поле ” в сходство с демократичните правила, “дори в случай че в страната се съмняват дали това е належащо ”. Ясно е, че Франция се усеща малко самотна в тази обстановка.
Африка се трансформира в един от привилегированите игрови терени за огромни и междинни страни, които се конкурират там за въздействие и противопоставяне на въздействието. Украинският външен министър Дмитрий Кулеба също реши да “покаже знамето си ” по тези места, като направи няколко пътувания до района в същия миг, когато родната му Украйна се гърчеше от болежка в тежкия спор. Пътешествията на Кулеба са призвани да опровергаят мнението за неспособността на днешна Украйна да води независима политика, много безапелационно популяризирано от съветския му сътрудник Сергей Лавров, който е добре осведомен с африканския континент.
За Франция, върху която лежи печатът на Каин
от колониалното й минало, беше мъчно да се помири с изтласкването й от Африка. Та нали Франция беше уверена, че се е справила със задачата, която африканските армии не можеха да решат сами: с помощта на нас, считат французите, сполучливо се води битката с джихадисткия тероризъм.
Но в Африка не всички са съгласни с тази позиция. Въпреки че Еманюел Макрон безспорно е прав, припомняйки, че в случай че френските войски не бяха нахлули в Мали през 2013 година, с цел да спрат напредването на ислямистите към столицата Бамако, както и в случай че не бяха наложили народна власт в още няколко прилежащи на Мали страни, може би тези страни просто нямаше да съществуват през днешния ден. Макрон е засегнат от такава непризнателност: нали тази задача струваше живота на петдесет и осем френски бойци. Наистина, измежду самите африканци починаха неведнъж повече.
Френските военни бази, с техните трицветни флагове, все по-малко подхождаха на стремежите към суверенитет на някои африкански водачи. Американците, които оставиха френските войски на предния фронт в тази битка, подкрепяйки ги с дронове и предоставяйки логистична поддръжка, също държат военни бази в Сахел, само че те са по-малко забележими. И на първо място, те не носят бремето на колониалното минало като французите.
Трудно е да си представим по какъв начин Париж може да се опълчи на
вълната от преврати,
вследствие на които на власт в Западна Африка идват военни, които по подигравка на ориста са били обучавани на Запад, само че в този момент работят срещу Съединени американски щати, Европейски Съюз и техните съдружници. И е мъчно да си представим по какъв начин да се пречупи наклонността, при която Франция става изкупителна жертва във всички беди.
Сега европейците би трябвало да осъзнаят геополитическите проблеми и да обезпечат някаква форма на последователност. Твърде дълго те смятаха, че Франция работи в Африка единствено от постколониален интерес, с цел да резервира зоната си на въздействие. След преврата в Нигер в Брюксел взеха решение да се примирят с тъжния за тях ход на събитията, надявайки се, че рецесията ще премине. Но управляващите в Европейски Съюз бъркат. Не, ние не живеем измежду простаци. Просто подобен е актуалният свят.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ