Епидемия и епизоди. Днес всеки е 100 процента!
Седмицата се вледени, а джанката в сянката пред блока – напъпила до бяло. Сестрите й през улицата – напряко разцъфтели. По-бели и от снега. Няма кой да им каже, че тая пролет е карантинна, всичко е неразрешено. Или пък те ни нещо оповестяват: животът продължава. Aко коронавирусът ни отнесе в сякаш по-добрия свят, природата даже не ще забави своето махало. Но ето, двете свраки деловито разглобяват своето гнездо под върха на бора и с груби клечки в клюновете го придвижват някъде насреща в парка. Видели са ме на прозореца и несъмнено са решили, че дистанцията може и да няма два метра. И са решили да спазят възбраната за непосредственост – изнасят се, с цел да снесат и да мътят в сигурност. Подслушали са звука от тв приемника, който от заран до вечер натяква: да не се основава суматоха. Паниката е по-опасна от заболяването. И от толкоз забрани за суматохата най-сетне са се паникьосали пилетата. Побягнаха.
По време на Студената война слушатели попитали Радио Ереван по какъв начин да работи популацията при нуклеарно нахлуване. Всеки намята бял чаршаф и постепенно потегля към гробищата – поучава радиото. – Защо постепенно? – недоумяват слушателите. – За да не се основава суматоха - е отговорът.
Разказа ми този виц състудентът ми Николай Конакчиев по време на есенна бригада в Поликраище. Представете си по кое време е било това. Още тогава безконечният прийом на властта да стоварва всичко върху суматохата е бил предмет на насмешка.
В България причина за суматоха по време на всяко тестване е самата власт. Ето и в този момент...
Само дни преди старта на пандемията здравна сестра се покатери на перваза на Народното събрание. Освен против бедност и унижения дружно с група колежки дамата настояваше и за промяна в опазването на здравето. Лекарка от Народното събрание, самата тя на върха на здравната пирамида в страната, я дефинира като „ психично нестабилна ”, а митинга й като „ политически ”. Сложи й диагноза на око и я изтърси пред камерите, нехайна за лекарската загадка, омаловажи и отхвърли настояванията на тези дами, без да вниква и без да ги разисква. Има-няма седмица по-късно разгласи, че в лечебните заведения са налице всички защитни средства за битката против вируса. Дали не знаеше истината, или умишлено излъга – остава мистерия. Част от популацията евентуално просто изпсува. Друга част обаче останахме покрусени и нажалени*. Много бих дал този епизод да не се беше състоял . Такива хора 10 и повече години въртят здравната политика на страната, „ коват ” безсмислените и лобистки закони, които я сринаха и обезкръвиха, практикуват лакировка даже в напрегнати и трагични дни.
Най-лошите ни опасения като жители и пациенти ежедневно се удостоверяват
пред очите ни в сходни епизоди.
По подигравка на ориста в този момент би трябвало да разчитаме на едни от най-онеправданите труженици на нашата здравна система. Състоянието на инфекциозните и белодробните лечебни заведения бе нежелано още преди демокрацията. Туберкулозата и всевъзможните болести обяснимо са отблъсквали всички министри на финансите. Но тъкмо тези лечебни заведения и отделения поеха удара на пандемията. Бедни и храбри медици ще се борят с чудовището. Умората и рискът ще ги съпътстват незнайно какъв брой време. Нямат право, нито нравствен потенциал за суматоха.
Когато бях малко момче, през лятото ме изпращаха в Беглеж и прекарвах дните нормално на къра – с дядо и баба и с двете биволици. Край една от нивите, на платото на висок зелен рид, обичах да играя в плитките тревясали вдлъбнатини – остатъци от землянки по време на чумната зараза от края на XVIII век. Фамилиите се изтеглили по своите парцели, построили си заслон, запасили се с каквото съумели да прекарат от къщи, насадили картофи и зарзават, грижели се за добитъка и по този начин дочакали края на „ карантината ”. Строго я съблюдавали и когато от високото съглеждали някой да доближава, качвали се на висок камък и стреляли с пушката. Така (и в негов интерес, схваща се) го предупреждавали да заобиколи. Камъкът още стоеше тогава – овален и гладък, като че паднал от Космоса посред тоя чернозем. Не е имало суматоха, а единствено здрав разум в гражданското общество, тогава напълно и навсякъде селско. Помнеше се ария за двама млади, сгодени, които се разделили по време на чумата – всеки в фамилията си, и карантината траяла толкоз дълго, че те се не запомнили. „ Разоставили ” се, бедните. Затова пък селото се разминало с минимални жертви. Турските села по поречието на Вита изгинали. Някои – до крайник.
А тук какво? Тук едни и същи фигуранти, някои от които всичко може да имат, само че единствено доверие не,
доубиват куража на популацията. Неназован представител на монополите пък обяснил твърдия отвод да се отсрочат сметките за ток, вода и впрочем: а какво ще стане, откакто някои клиенти без друго ще умрат? С паричките им какво ще стане, не с длъжниците. И други такива гадни детайлности, за някои от които в никакъв случай няма да научим. Това е един неприятен сън, след който тези, дето ще останат живи, ще желаят още веднъж да заспят.
Впрочем за живите, добре. Ами за мъртвите? Никой не споделя нищо за тях. Говорят ни в проценти. Спомням си по какъв начин в залеза на действителната военна работа генерали успокояваха майките на починали и самоубили се в запуснатата войска бойци, че процентът на умрелите е незначително невисок: един ли, надали не даже половинка %.
Почернена майка ги засрами: за вас % или два, а за мене загубата е 100 %!
Така и в този момент, драги майстори на телевизионната упойка, всеки от нас е 100 % за своите близки, за своя свят, за своето житейско дело. Нито повече, нито по-малко. Запишете си го на челото!
Една вест от Испания изгори сърцето ми. Там сервират на предсмъртните таблет, с цел да се простят със фамилията си. Денонощно е пред очите ми това. На всеки седем минути някой получава злокобния инструмент на човешкия напредък, с цел да се удостовери безсилието на този напредък. Единствената ми разтуха е, че картини като тая не разрешават на душата да загрубее и да се втвърди от монотонно неприятните вести.
Да, даже в такива седмици душата има значение. Ето и финален епизод за през днешния ден.
След Първата международна война майор Дьо Гол е назначен във френските окупационни сили в Германия, в град Трир. Избухнала зараза от грип. В разгара на епидемията починал боецът Гуро, който нямал нито майка, нито татко, нито някакви родственици. Поради това командирът на батальона майор Дьо Гол решил самичък да носи печал за своя боец...
В този епизод поуката е единствено за оня, който я потърси и разпознае. Аз мога единствено да потвърдя, че преди да бъде популярен маршал, Дьо Гол към този момент е бил популярен майор.
И нещо за най-после.
След чумата хората от землянките преместили селото си. Сменили му мястото. Какво ще сменим ние след днешното наше тестване, още не знам. Но които бъдат живи, наложително ще би трябвало да изберат – и да го извършат. Незабавно.
По време на Студената война слушатели попитали Радио Ереван по какъв начин да работи популацията при нуклеарно нахлуване. Всеки намята бял чаршаф и постепенно потегля към гробищата – поучава радиото. – Защо постепенно? – недоумяват слушателите. – За да не се основава суматоха - е отговорът.
Разказа ми този виц състудентът ми Николай Конакчиев по време на есенна бригада в Поликраище. Представете си по кое време е било това. Още тогава безконечният прийом на властта да стоварва всичко върху суматохата е бил предмет на насмешка.
В България причина за суматоха по време на всяко тестване е самата власт. Ето и в този момент...
Само дни преди старта на пандемията здравна сестра се покатери на перваза на Народното събрание. Освен против бедност и унижения дружно с група колежки дамата настояваше и за промяна в опазването на здравето. Лекарка от Народното събрание, самата тя на върха на здравната пирамида в страната, я дефинира като „ психично нестабилна ”, а митинга й като „ политически ”. Сложи й диагноза на око и я изтърси пред камерите, нехайна за лекарската загадка, омаловажи и отхвърли настояванията на тези дами, без да вниква и без да ги разисква. Има-няма седмица по-късно разгласи, че в лечебните заведения са налице всички защитни средства за битката против вируса. Дали не знаеше истината, или умишлено излъга – остава мистерия. Част от популацията евентуално просто изпсува. Друга част обаче останахме покрусени и нажалени*. Много бих дал този епизод да не се беше състоял . Такива хора 10 и повече години въртят здравната политика на страната, „ коват ” безсмислените и лобистки закони, които я сринаха и обезкръвиха, практикуват лакировка даже в напрегнати и трагични дни.
Най-лошите ни опасения като жители и пациенти ежедневно се удостоверяват
пред очите ни в сходни епизоди.
По подигравка на ориста в този момент би трябвало да разчитаме на едни от най-онеправданите труженици на нашата здравна система. Състоянието на инфекциозните и белодробните лечебни заведения бе нежелано още преди демокрацията. Туберкулозата и всевъзможните болести обяснимо са отблъсквали всички министри на финансите. Но тъкмо тези лечебни заведения и отделения поеха удара на пандемията. Бедни и храбри медици ще се борят с чудовището. Умората и рискът ще ги съпътстват незнайно какъв брой време. Нямат право, нито нравствен потенциал за суматоха.
Когато бях малко момче, през лятото ме изпращаха в Беглеж и прекарвах дните нормално на къра – с дядо и баба и с двете биволици. Край една от нивите, на платото на висок зелен рид, обичах да играя в плитките тревясали вдлъбнатини – остатъци от землянки по време на чумната зараза от края на XVIII век. Фамилиите се изтеглили по своите парцели, построили си заслон, запасили се с каквото съумели да прекарат от къщи, насадили картофи и зарзават, грижели се за добитъка и по този начин дочакали края на „ карантината ”. Строго я съблюдавали и когато от високото съглеждали някой да доближава, качвали се на висок камък и стреляли с пушката. Така (и в негов интерес, схваща се) го предупреждавали да заобиколи. Камъкът още стоеше тогава – овален и гладък, като че паднал от Космоса посред тоя чернозем. Не е имало суматоха, а единствено здрав разум в гражданското общество, тогава напълно и навсякъде селско. Помнеше се ария за двама млади, сгодени, които се разделили по време на чумата – всеки в фамилията си, и карантината траяла толкоз дълго, че те се не запомнили. „ Разоставили ” се, бедните. Затова пък селото се разминало с минимални жертви. Турските села по поречието на Вита изгинали. Някои – до крайник.
А тук какво? Тук едни и същи фигуранти, някои от които всичко може да имат, само че единствено доверие не,
доубиват куража на популацията. Неназован представител на монополите пък обяснил твърдия отвод да се отсрочат сметките за ток, вода и впрочем: а какво ще стане, откакто някои клиенти без друго ще умрат? С паричките им какво ще стане, не с длъжниците. И други такива гадни детайлности, за някои от които в никакъв случай няма да научим. Това е един неприятен сън, след който тези, дето ще останат живи, ще желаят още веднъж да заспят.
Впрочем за живите, добре. Ами за мъртвите? Никой не споделя нищо за тях. Говорят ни в проценти. Спомням си по какъв начин в залеза на действителната военна работа генерали успокояваха майките на починали и самоубили се в запуснатата войска бойци, че процентът на умрелите е незначително невисок: един ли, надали не даже половинка %.
Почернена майка ги засрами: за вас % или два, а за мене загубата е 100 %!
Така и в този момент, драги майстори на телевизионната упойка, всеки от нас е 100 % за своите близки, за своя свят, за своето житейско дело. Нито повече, нито по-малко. Запишете си го на челото!
Една вест от Испания изгори сърцето ми. Там сервират на предсмъртните таблет, с цел да се простят със фамилията си. Денонощно е пред очите ми това. На всеки седем минути някой получава злокобния инструмент на човешкия напредък, с цел да се удостовери безсилието на този напредък. Единствената ми разтуха е, че картини като тая не разрешават на душата да загрубее и да се втвърди от монотонно неприятните вести.
Да, даже в такива седмици душата има значение. Ето и финален епизод за през днешния ден.
След Първата международна война майор Дьо Гол е назначен във френските окупационни сили в Германия, в град Трир. Избухнала зараза от грип. В разгара на епидемията починал боецът Гуро, който нямал нито майка, нито татко, нито някакви родственици. Поради това командирът на батальона майор Дьо Гол решил самичък да носи печал за своя боец...
В този епизод поуката е единствено за оня, който я потърси и разпознае. Аз мога единствено да потвърдя, че преди да бъде популярен маршал, Дьо Гол към този момент е бил популярен майор.
И нещо за най-после.
След чумата хората от землянките преместили селото си. Сменили му мястото. Какво ще сменим ние след днешното наше тестване, още не знам. Но които бъдат живи, наложително ще би трябвало да изберат – и да го извършат. Незабавно.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ