Стихотворения от Илко Капелев
Съзвездия в мрака
Нощ,
все по-силно шумиш във очите ми млади.
Светлината нагоре е тъжна, и бледа,
и прокълната.
Блазе на простака, който се моли в преддверието
на пъкъла
и търси отвъдни сигнали върху екрана
на луната.
Борчетата край дома на изкуството -
Сърцето,
все по-често бодат, бродират, рисуват
крале и джелати.
В този храм единствено аз и вълкът непредвзето
коленичим на изповед и имаме вяра,
че сме побратими.
Нощ,
аз не диря от твойте звезди ентусиазъм.
Дъжд от пламтящи клади застрашително руква.
Осем гарванчета под една телеграфна жица,
осенени от вятъра,
пърхат към непорочните буки.
Тази вечер аз -
и светец, и покаяник,
диря изгубения в твоите сенки
път към светкавиците.
Ти си несвършваща, нощ.
Ти си тъжна, и бледа, и неомайна.
Още звезда -
и ще се откъсна от жилообразните ти пиявици.
Аз атакувам за сетно твоя било -
спокоен и ненавиждан.
Под твойте фенери мъждукащи
чувам по какъв начин тръпне и пее
огромният пролетен срив.
Ако се скъса избавителният лъч
под дървото на залеза
ще разбия този капан
и ще отплувам.
С последния звезден риф.
Елегия
В този храм от зелено аз бях този атеист,
в който скрито организирах всяка нощ подготовки.
Само аз и щурците тук по здрач дохождахме
да нагласяме струните на крайпътните жици.
Аз съм брат на щурците - тия нежни потисници
всяка вечер нахлуваха с мандолини във мрака.
Вие свято надувахте меховете с измислици,
ние тъжно ви слушахме - буболечки в тревата.
Но един път, в подиробеда, аз видях на площада
по какъв начин децата развързват изтощената мечка.
После пристигна тълпата - пай синджир от стомана -
и поведе животното към леса вековечен.
Само старците сетне си бърбореха хитро
по какъв начин през селото минали оня ден мечкадари.
Някой подвигна чакмака като дамаджана пробита
и в пшеничния кремък праханта се подпали.
И от гняв обзети, вие хукнахте с камъни
към света на щурците - към душите на хората.
Като злато блестеше измежду стърнището сламата -
като злато, което дава отговор на тестът.
Днес, оттатък сеновала, отново опъваме струните.
Палим с кремък фенера, закачен на небето.
И в унес следим на звездите табуните,
по какъв начин отвличат от време на време в каляска поета.
Порой
Бях още момче и какво е планувано горе
не можех да зная, само че чух предвещателя - гръм.
Старицата тичаше, изострен тризъбец набола
в сеното, сушено неделя на топлия рид.
Утихнаха тъмните пориви. В душното пладне
авлига предсказваше в облака свита неволя.
Коса нажежена процепи небето... И падна
дъждовен откос - като наръч зелена трева.
Събирах тепетата сухи, само че в разум не побирах
по какъв начин може кръвта да щурмува най-горния пласт
на моето тяло, затуй че сеното умира
от острите пики на този неочакван проливен дъжд.
Спасихме труда на косачите. Мокри и неми
приседнахме в сенника - щит под дъждовната сеч.
А след това, когато земята напълно се отпени,
аз гледах по какъв начин баба ми тръгваше нейде надалеч...
Старицата към този момент я няма, така както го няма
вълшебното време на селския спокоен сенокос.
Над гроба на баба тревата е единствено огромна,
където в годината вървя един път като посетител.
Монолог
Тъжен смях - очакване над тълпата профан,
че един от бизоните - саморасъл колос -
ще сложи с рогата си своя зложелател на манежа.
Тази нощ за тълпата няма различен вид.
Тази нощ тя скандира, че земята е пъпеш
и изобретателно жонглира над кората й с нож.
Дявол в кожа човешка, ти вселената мътиш,
абсорбираш озона всяка научна нощ.
Ти разтвори горите в своя ад панелен.
Слезе в морската фауна - разреди я без труд.
С огнен меч прекрояваш този свят претъпкан -
триумфално и гордо - о, мой двойнико вманиачен!
Някой ден ще наточиш патетично в корема
на един от бизоните свойта свята кама.
Под натрупа на двурогия ще потъне арената:
кървясъл хрип на изкуството, спокоен церемониал на гибелта.
С мъждив взор ще гледаме по какъв начин над бездната пада
най-изящната перла, най-хубавият гений.
...Да подпалим, мой двойнико, тази стълба към пъкъла -
ние нямаме просто с тебе различен вид.
Превъзмогване
...Безкрайна стихия. Задъхвам се, мирис не ми стига.
Бургия като че ли дълбае гръкляна и аз,
столетен заложник, записан във снежната книга,
забивам нокти в яката, скована от студ.
Прославям топлите унти, ушанката, клина.
Презирам призрака, който в сърцето ми спи.
Ако е писано в този вертеп да почина,
ще смажа с плазма свирепите вълчи зъби.
В живота болката постоянно идва с защита.
Духът е печален аскет във тялото-скит.
И ето, щраква висшата участ - клопката
затваря челюсти. После стомахът е утолен.
Безкраен ураган. Ще има ли в миналото завършек?
Свисти дробът на луната. Нагоре е мрак.
Навред гадините вият, жадувайки мърша.
И аз прогресирам разгърден през вълчия сняг.
И толкова
В едно студено утро хората изнесоха в платно
ковчега с тялото на вуйчо ми от пастта на блока.
От третия етаж сандъкът изглеждаше като писмо,
което околните на мъртвия изпращаха на Бога.
Поглъщаше мъглата газката под тежкото небе -
камионът возеше покойника към селото далечно.
Снегът се стелеше. И стенеше безкрайното поле.
И побеляваше по хълбока шосето вековечно.
Така освободен вечно от този отегчителен град
се върна вуйчо на земята си. Посрещнаха го старците.
Върху дъските буци чукаха като летен град
и чак до сутринта край гроба му лаеха чакалите.
Една звезда лети към парадайса. И избухва рисково.
Нагоре е безкраем мрак. Закусват с птици облаците.
Ветреят се прострени нощем като бели ризи,
излъгани и възкресени, душите на покойниците.
Балада за стареца и Об
Отдавна бе.
Дойде във чифт галоши
и с две ръце съвсем като весла.
А никой не му вярваше, че може
да преплува шлепа под вода.
По цели дни въртеше край реката
лебедката на своя спокоен живот.
Матросите му мътеха водата,
само че той не се гневеше -
с муден ход
преместваше бамбука по-далече,
където няма катери и пушек.
Където никой няма да му пречи
да хване през днешния ден най-малко един налим*.
Докато в една дъждовна вечер,
солена като дреха на риболовец,
камбаната над селото ехтеше
с протяжен звън: рибарят бе починал.
Един живот, живян като по ноти,
завърши и изчезна - крепко пушек.
Но лодката на остарелия боботи
и още обикаля за налим...
*налим - риба в северните реки
Полет по време на стихия
откъснах се от теб природо
само че би трябвало да се освежа
едно листенце ще е пода
на който богатство ще лежа
ще светна слънцето и безшумно
глава на него ще склоня
в този момент ти обричам стиха
във който ще те запазя
аз нямам време да се туля
зад облаци и черен пушек
животът ми във тебе хлуе
лазурен и незасегнат
връхлитат ме стрелби и стихии
и мълнии ме громолят
природо светла в мен ти тури
искра от въглен неполят
задрямвам в листите ти горо
само че би трябвало да се освежа
преди да си показва бора
под който постоянно ще лежа
Илко Капелев е изследовател на комплицирани прекарвания...
През 1981 година, едвам 24-годишен, отпътува в Далечния Север на Русия, с цел да го изучи... Странства в безбрежните северни лесове, поддържа връзка с еленовъдите и риболовците, работи на баржите в река Об, среща се с живота на хантите (сред които открива трайни другарства и живее при тях).
Сътрудничи на всички по-големи литературни издания, другарства с известни северни поети... Решава до дъно да прочете необятната книга на Далечния Север и престоява в Русия 12 години. Плод на неговите северни прекарвания е многопластовата му книга " Сибирски дневник ". През 1988 година отива да учи в Литературния институт " Максим Горки " в Москва.
Носител е на голям брой литературни награди, в това число и на Паметен орден " А.С. Грибоедов 1795-1829 " за принос в българо-руските връзки в региона на литературата. Автор е на повече от 3500 публицистични и осведомителни публикации, репортажи, очерци, есета; на белетристичните книги " POSTSCRIPTUM. Убежище за разказ " и " Сибирски дневник ", както и на стихосбирките " Пробуждането на совата ", " Искра от вик ", " Нощта след Великден ", " Звездобойна ", " Задочен полет " (поема), " Небесна книга " и други Превеждан е на съветски, беларуски, украински, арменски и други езици.
Член на Съюза на българските писатели.
Нощ,
все по-силно шумиш във очите ми млади.
Светлината нагоре е тъжна, и бледа,
и прокълната.
Блазе на простака, който се моли в преддверието
на пъкъла
и търси отвъдни сигнали върху екрана
на луната.
Борчетата край дома на изкуството -
Сърцето,
все по-често бодат, бродират, рисуват
крале и джелати.
В този храм единствено аз и вълкът непредвзето
коленичим на изповед и имаме вяра,
че сме побратими.
Нощ,
аз не диря от твойте звезди ентусиазъм.
Дъжд от пламтящи клади застрашително руква.
Осем гарванчета под една телеграфна жица,
осенени от вятъра,
пърхат към непорочните буки.
Тази вечер аз -
и светец, и покаяник,
диря изгубения в твоите сенки
път към светкавиците.
Ти си несвършваща, нощ.
Ти си тъжна, и бледа, и неомайна.
Още звезда -
и ще се откъсна от жилообразните ти пиявици.
Аз атакувам за сетно твоя било -
спокоен и ненавиждан.
Под твойте фенери мъждукащи
чувам по какъв начин тръпне и пее
огромният пролетен срив.
Ако се скъса избавителният лъч
под дървото на залеза
ще разбия този капан
и ще отплувам.
С последния звезден риф.
Елегия
В този храм от зелено аз бях този атеист,
в който скрито организирах всяка нощ подготовки.
Само аз и щурците тук по здрач дохождахме
да нагласяме струните на крайпътните жици.
Аз съм брат на щурците - тия нежни потисници
всяка вечер нахлуваха с мандолини във мрака.
Вие свято надувахте меховете с измислици,
ние тъжно ви слушахме - буболечки в тревата.
Но един път, в подиробеда, аз видях на площада
по какъв начин децата развързват изтощената мечка.
После пристигна тълпата - пай синджир от стомана -
и поведе животното към леса вековечен.
Само старците сетне си бърбореха хитро
по какъв начин през селото минали оня ден мечкадари.
Някой подвигна чакмака като дамаджана пробита
и в пшеничния кремък праханта се подпали.
И от гняв обзети, вие хукнахте с камъни
към света на щурците - към душите на хората.
Като злато блестеше измежду стърнището сламата -
като злато, което дава отговор на тестът.
Днес, оттатък сеновала, отново опъваме струните.
Палим с кремък фенера, закачен на небето.
И в унес следим на звездите табуните,
по какъв начин отвличат от време на време в каляска поета.
Порой
Бях още момче и какво е планувано горе
не можех да зная, само че чух предвещателя - гръм.
Старицата тичаше, изострен тризъбец набола
в сеното, сушено неделя на топлия рид.
Утихнаха тъмните пориви. В душното пладне
авлига предсказваше в облака свита неволя.
Коса нажежена процепи небето... И падна
дъждовен откос - като наръч зелена трева.
Събирах тепетата сухи, само че в разум не побирах
по какъв начин може кръвта да щурмува най-горния пласт
на моето тяло, затуй че сеното умира
от острите пики на този неочакван проливен дъжд.
Спасихме труда на косачите. Мокри и неми
приседнахме в сенника - щит под дъждовната сеч.
А след това, когато земята напълно се отпени,
аз гледах по какъв начин баба ми тръгваше нейде надалеч...
Старицата към този момент я няма, така както го няма
вълшебното време на селския спокоен сенокос.
Над гроба на баба тревата е единствено огромна,
където в годината вървя един път като посетител.
Монолог
Тъжен смях - очакване над тълпата профан,
че един от бизоните - саморасъл колос -
ще сложи с рогата си своя зложелател на манежа.
Тази нощ за тълпата няма различен вид.
Тази нощ тя скандира, че земята е пъпеш
и изобретателно жонглира над кората й с нож.
Дявол в кожа човешка, ти вселената мътиш,
абсорбираш озона всяка научна нощ.
Ти разтвори горите в своя ад панелен.
Слезе в морската фауна - разреди я без труд.
С огнен меч прекрояваш този свят претъпкан -
триумфално и гордо - о, мой двойнико вманиачен!
Някой ден ще наточиш патетично в корема
на един от бизоните свойта свята кама.
Под натрупа на двурогия ще потъне арената:
кървясъл хрип на изкуството, спокоен церемониал на гибелта.
С мъждив взор ще гледаме по какъв начин над бездната пада
най-изящната перла, най-хубавият гений.
...Да подпалим, мой двойнико, тази стълба към пъкъла -
ние нямаме просто с тебе различен вид.
Превъзмогване
...Безкрайна стихия. Задъхвам се, мирис не ми стига.
Бургия като че ли дълбае гръкляна и аз,
столетен заложник, записан във снежната книга,
забивам нокти в яката, скована от студ.
Прославям топлите унти, ушанката, клина.
Презирам призрака, който в сърцето ми спи.
Ако е писано в този вертеп да почина,
ще смажа с плазма свирепите вълчи зъби.
В живота болката постоянно идва с защита.
Духът е печален аскет във тялото-скит.
И ето, щраква висшата участ - клопката
затваря челюсти. После стомахът е утолен.
Безкраен ураган. Ще има ли в миналото завършек?
Свисти дробът на луната. Нагоре е мрак.
Навред гадините вият, жадувайки мърша.
И аз прогресирам разгърден през вълчия сняг.
И толкова
В едно студено утро хората изнесоха в платно
ковчега с тялото на вуйчо ми от пастта на блока.
От третия етаж сандъкът изглеждаше като писмо,
което околните на мъртвия изпращаха на Бога.
Поглъщаше мъглата газката под тежкото небе -
камионът возеше покойника към селото далечно.
Снегът се стелеше. И стенеше безкрайното поле.
И побеляваше по хълбока шосето вековечно.
Така освободен вечно от този отегчителен град
се върна вуйчо на земята си. Посрещнаха го старците.
Върху дъските буци чукаха като летен град
и чак до сутринта край гроба му лаеха чакалите.
Една звезда лети към парадайса. И избухва рисково.
Нагоре е безкраем мрак. Закусват с птици облаците.
Ветреят се прострени нощем като бели ризи,
излъгани и възкресени, душите на покойниците.
Балада за стареца и Об
Отдавна бе.
Дойде във чифт галоши
и с две ръце съвсем като весла.
А никой не му вярваше, че може
да преплува шлепа под вода.
По цели дни въртеше край реката
лебедката на своя спокоен живот.
Матросите му мътеха водата,
само че той не се гневеше -
с муден ход
преместваше бамбука по-далече,
където няма катери и пушек.
Където никой няма да му пречи
да хване през днешния ден най-малко един налим*.
Докато в една дъждовна вечер,
солена като дреха на риболовец,
камбаната над селото ехтеше
с протяжен звън: рибарят бе починал.
Един живот, живян като по ноти,
завърши и изчезна - крепко пушек.
Но лодката на остарелия боботи
и още обикаля за налим...
*налим - риба в северните реки
Полет по време на стихия
откъснах се от теб природо
само че би трябвало да се освежа
едно листенце ще е пода
на който богатство ще лежа
ще светна слънцето и безшумно
глава на него ще склоня
в този момент ти обричам стиха
във който ще те запазя
аз нямам време да се туля
зад облаци и черен пушек
животът ми във тебе хлуе
лазурен и незасегнат
връхлитат ме стрелби и стихии
и мълнии ме громолят
природо светла в мен ти тури
искра от въглен неполят
задрямвам в листите ти горо
само че би трябвало да се освежа
преди да си показва бора
под който постоянно ще лежа
Илко Капелев е изследовател на комплицирани прекарвания...
През 1981 година, едвам 24-годишен, отпътува в Далечния Север на Русия, с цел да го изучи... Странства в безбрежните северни лесове, поддържа връзка с еленовъдите и риболовците, работи на баржите в река Об, среща се с живота на хантите (сред които открива трайни другарства и живее при тях).
Сътрудничи на всички по-големи литературни издания, другарства с известни северни поети... Решава до дъно да прочете необятната книга на Далечния Север и престоява в Русия 12 години. Плод на неговите северни прекарвания е многопластовата му книга " Сибирски дневник ". През 1988 година отива да учи в Литературния институт " Максим Горки " в Москва.
Носител е на голям брой литературни награди, в това число и на Паметен орден " А.С. Грибоедов 1795-1829 " за принос в българо-руските връзки в региона на литературата. Автор е на повече от 3500 публицистични и осведомителни публикации, репортажи, очерци, есета; на белетристичните книги " POSTSCRIPTUM. Убежище за разказ " и " Сибирски дневник ", както и на стихосбирките " Пробуждането на совата ", " Искра от вик ", " Нощта след Великден ", " Звездобойна ", " Задочен полет " (поема), " Небесна книга " и други Превеждан е на съветски, беларуски, украински, арменски и други езици.
Член на Съюза на българските писатели.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ