Саймън Лач, адвокат в малко градче във Вирджиния, едва смогва

Саймън Лач, юрист в малко градче във Вирджиния, едвам смогва да заплаща сметките си, има задължения от хазарт и бракът му се разпада. Един ден в адвокатската фирма му влиза стара вдовица, която желае той да ѝ изготви наследство. Елинор Барнет няма деца и близки и търси съвет на кого да остави своите двайсет милиона, за които никой не знае.

След като съумява да завоюва най-богатата клиентка в кариерата си, Саймън се стреми да опази тайната за наследството ѝ от всички. Скоро това се оказва невероятно. Когато след автомобилна злополука Елинор е призната в болница с леки контузии, само че ненадейно се утежнява и умира, Саймън схваща, че нищо не е такова, каквото наподобява. Самият той е упрекнат за гибелта ѝ и има възможност да прекара остатъка от живота си в пандиза. Единственото му избавление е да откри същинския палач.

Първият престъпен разказ на Джон Гришам е даже по-завладяващ от правосъдните му трилъри.

На 4 ноември (вторник) излиза новият трилър „ Вдовицата “, който към този момент е в предварителна продажба . Авторът на 51 поредни бестселъра и 400 милиона продадени екземпляра в международен мащаб този път ни е подготвил престъпен разказ, в който юрист, упрекнат в ликвидиране, се надпреварва с времето, с цел да открие причинителя на закононарушението и да почисти името си.

Джон Гришам е роден на 8 февруари 1955 година в Арканзас. Като дете мечтае да стане бейзболен състезател. След като осъзнава, че професионалният спорт не е за него, приключва право в Университета в Мисисипи и практикува близо 10 години в Саутхевън. Специализира в наказателното право.

„ Сериозно се колебая, че щях да напиша първия си разказ, в случай че не бях юрист. Никога не съм мечтаел да стана публицист. Пишех единствено откакто съм участвал на правосъден развой. “

Един ден Гришам чува в правосъдната зала мъчителните показания на двайсет и една годишна жертва на обезчестяване. Това го въодушевява да стартира разказ за ориста на татко на изнасилено момиче, който убива похитителите ѝ. Три години Гришам става всеки ден в 5 сутринта, с цел да има няколко часа за писане преди работа. Приключва „ Време да убиваш “ през 1987 година и получава отвод от доста издатели. Ръкописът най-накрая е утвърден от Wynwood Press и излиза през юни 1988 година в скромния за Съединени американски щати тираж от 5000 екземпляра.

Това би трябвало да е краят на „ заниманието “ на Гришам. Но вместо да остави писането, той стартира идващия си разказ още в деня, в който завършва „ Време да убиваш “. Така трансформира заниманието си в нова, писателска кариера на цялостен работен ден – и то една от най-успешните в историята на книгоиздаването.

Вторият му разказ, „ Фирмата “, е 47 седмици в бестселър класацията на „ Ню Йорк Таймс “ и става най-продаваният разказ през 1991 година

Успехът на „ Версия Пеликан “ и „ Клиентът “ затвърждават репутацията на Джон Гришам като занаятчия на правосъдния трилър. След „ Време да убиваш “ той написа по един разказ на година и всички те се трансформират в международни бестселъри. В момента има към 400 милиона продадени екземпляри на негови книги, преведени на 50 езика.
Издателство " Обсидиан " Дата на издаване 4 ноември 2025 г.Превод Надежда РозоваХудожествено оформление Николай ПекаревISBN 978-954-769-618-1Страници 486Цена 27 лева / Евро 13.80Корица мека
 * * *

Из „ Вдовицата “ на Джон Гришам
Снимка " Обсидиан "

Клиентите на дребната старомодна адвокатска адвокатска фирма на ъгъла на Главната улица и „ Мейпъл “ пристигаха с проблеми, от които на Саймън му беше пристигнало до гуша. Фалити, шофиране в нетрезво положение, неизплатени издръжки, запорирани парцели, леки произшествия, подозрителни рухвания при падение и съмнителни искания за обезщетение заради неработоспособност – обичайнитe случаи в практиката на недодялан юрист, чиято студентска фантазия за замогване е избледняла до изгубване. След осемнайсет години в този уморителен поминък Саймън Ф. Лач, юрист и юридически съветник, се усещаше изтъркан. Омръзнало му беше от непознатите проблеми.

От време на време в сивото му всекидневие проблясваше ярък лъч, когато някой възрастен клиент се нуждаеше от услуги, свързани с завещание, да вземем за пример от актуализиране на наследство. Това съвсем постоянно бяха лесни задания, с които би се справил и първокурсник в юридически факултет, колкото и комплицирани да се стараеше да ги показа Саймън. Само против 250 $ той можеше да напише, или да „ изготви “, както предпочиташе да се показва, нормално наследство от три страници, да го отпечата на първокласна хартия със златен кант, „ екипът му “ да го завери и да остави у клиента усещането, че подписва нещо грандиозно.

Истината беше, че половината от тези хора нямаха потребност от наследство, било то и най-стандартно, само че никой в историята на американската адвокатска практика  не беше казвал това на клиент, подготвен да си заплати. Истина беше също по този начин, че хонорарът от 250 $ си е жив грабеж, тъй като в интернет беше цялостно с безвъзмездни мостри на завети, които имаха същата правна тежест. Освен това господин Лач съвсем не докосваше наследствата. Неговата секретарка Матилда попълняше празните места и отпечатваше значимите документи.

Сегашната му клиентка беше госпожа Елинор Барнет, на осемдесет и пет години, вдовица. Живееше сама в скромна къща в предградията, която бе купила дружно с втория си брачен партньор преди 10 години. Тя нямаше деца, само че починалият Хари Корсак имаше двама синове от първия си неудачен брак и години наред се бе опитвал да убеди скъпата на сърцето му Елинор да осинови момчетата по ред аргументи. Нито една от тях не ѝ се бе сторила безапелационна, тъй като тя ги ненавиждаше, както довери на Матилда по време на дългия им втори телефонен диалог. Те причинявали единствено неприятности.

– Къщата ви ипотекирана ли е? – попита Матилда, прекъсвайки вежливо още първоначално нещо, което заплашваше да се трансформира в безкрайна дрънканица за двамата непрокопсаници.

Не. Къщата била изплатена, колата също. Нямала отговорности. Хари Корсак бил доста спестовен, рожба на Голямата меланхолия, и мразел да има задължения. Между телефонните диалози Матилда направи нормалните инспекции в интернет и откри, че данъчната оценка на къщата е 280 000 $ и върху нея няма тежести; същото важеше и за колата, линкълн на петнайсет години. Тя се поразрови по-надълбоко и откри престъпното досие на Клайд Корсак, по-големия от двамата синове на брачна половинка ѝ. Преди десетилетия го бяха заловили да продава кокаин и беше лежал в пандиза четири години.

Госпожа Барнет не желаеше да разисква повече финансови въпроси по телефона и предпочиташе да изчака до срещата си с господин Лач. Тя дойде тъкмо в два следобяд, облечена като заможна бабичка, която отива на черква. Матилда беше посрещала и изпращала хиляди като нея и я реши стремително, до момента в който ѝ сипваше кафе в чаша от тънък порцелан, която пазеше особено за възрастните дами. На останалите клиенти го поднасяше в картонени чаши. Госпожа Барнет се движеше без бастун, с уверена крачка и  енергична походка. Седнала с изправен тил в приемната, тя пиеше кафето си, вирнала кутре – явен белег за изискани маниери или за лек снобизъм. Изглеждаше в положително здраве и можеха да минат още десетина години, преди новото ѝ наследство да влезе в действие.

След няколко минути Матилда заяви, че господин Лач е завършил своя „ конферентен диалог “ и може да я одобри. Тя поведе госпожа Барнет по пай кулоар към заседателна зала, чиито тъмни стени бяха опасани от рафтове с дебели правни томове, които господин Лач не беше докосвал от години.

Саймън възнамеряваше да се отърве от клиентката за половин час. Щеше да ѝ отдели още толкоз време идната седмица, когато тя щеше да подпише новото си наследство, и той, най-малко на доктрина, щеше да завоюва своя почасов хонорар от 250 $. Негов непосредствен другар от студентските години сега вземаше четири пъти повече във компания за данъчни съвещания във Вашингтон, само че Саймън се стараеше да не мисли за такива неща. През годините беше съумял да си внуши, че качеството на живота му в градчето Бракстън, Вирджиния, е доста по-добро, по тази причина парите да вървят по дяволите.

Включи чара си на макс, както правеше постоянно с по-възрастните дами, и незабавно усети, че Елинор Барнет е запленена от него.

– Прекрасно колие – направи ѝ комплимент той.

Старицата се усмихна, разкривайки цялостен комплект пожълтели естествени зъби.

– О, благодаря.

– От бележките на секретарката ми виждам, че живеете сама и нямате деца или внуци. Имали сте двама съпрузи, и двамата покойници.

Саймън преглеждаше записките на Матилда, все едно четеше Магна Харта.

– И сте запазили фамилното си име Барнет, откакто сте се омъжили за господин Корсак.

– Ами не тъкмо. След гибелта на Хари взех решение да си върна името Барнет. Корсак в никакъв случай не ми е харесвало. Между нас да си остане, само че с Винс Барнет ми беше доста по-хубаво, в сравнение с с Хари Корсак. С Винс се обичахме от деца, оженихме се рано и пораснахме дружно, така да се каже. Бяхме много по-млади и по-активни... сантиментално, в случай че ме разбирате.

Саймън я разбираше чудесно и нямаше предпочитание да се задълбочава в тематиката.

– Имате ли настоящо наследство?

– Завещанията нямат период, нали?

– Нямат.

– Имам наследство, само че някои неща в него ме смущават. Бих желала ново и съм подготвена да ви наема за мой юрист и по други въпроси. С абонаментен контракт.

– Какви други въпроси ви тормозят?

– Човек в никакъв случай не знае, изключително в днешно време с толкоз измами и незаконни схеми. А възрастните хора са най-честите жертви. Много от тях губят всичко и това е извънредно. Държа да бъда предпазена и желая да ви наема, с цел да следите нещата. Приятелката ми Дорис от дълго време има контракт с юрист.

В момента не му хрумваше по-неприятна вероятност от това да бъде разполагаем на стара клиентка, която подозира, че някой се пробва да я измами. Но в случай че тя настояваше, хиляда $ биха били прилична такса.

– Каква такса заплаща приятелката ви?

– О, не доста. Казва, че човек може да си наеме юрист много на ниска цена.

Той си пое мирис и се опита да върне диалога в релси.

– Да обсъдим наследството ви. Важно е да прегледам предходното.

– Да, знам. Матилда ми загатна по телефона, само че аз забравих да го донеса. Напоследък все по-често не помня.

Нищо чудно. Ако клиентите му бяха над осемдесет, Саймън допускаше, че в паметта им ще има някои празнини. По-късно щеше да приказва с Матилда и да преценяват дали госпожа Барнет е с всичкия си и осъзнава какво прави. Първото му усещане обаче беше положително, по тази причина беше податлив да не се тревожи ненужно.

– Бихте ли го донесли тези дни?

– Да, няма проблем. Извинете за неудобството.

– Всичко е наред. Да поговорим за активите и пасивите ви.

– Пасиви няма. Нито цент. Хари, починалият ми брачен партньор, мразеше да задлъжнява. Нямаше даже кредитна карта. Живеехме си умерено и свободно.

Думите ѝ впечатлиха Саймън, който единствено можеше да мечтае някой ден да издрапа и да се освободи от своите задължения.

– Чудесно! – Сякаш тя се нуждаеше от утвърждението му. Всичко, което той притежаваше, беше ипотекирано.

– След гибелта му обаче аз се снабдих с кредитна карта „ Виза “.

Той надраска нещо в бележника си и попита:

– Добре, а активите ви? Притежавате ли къщата, в която живеете?

Знаеше, че тя е нейна благосъстоятелност, само че множеството възрастни клиенти обичаха да се хвалят с имуществото си. Гордееха се с рационалния си метод на живот и с обстоятелството, че откакто са пестили с десетилетия, са финансово подсигурени.

– Разбира се.

– Имате ли визия каква е пазарната ѝ стойност сега?

– Ами в действителност нямам, само че данъчната оценка е двеста и осемдесет хиляди, коства ми се. Нещо такова.

– Добре, това е задоволително. Обикновено къщата е най-сериозният персонален актив.

– Не и в моя случай – възрази тя внезапно, като че ли се засегна.

Саймън продължи да си драска в бележника и си означи мислено, че това наследство може би няма да е напълно елементарна работа.

– Притежавате ли други недвижими парцели? Вила? Жилища, които давате чартърен?

– О, не. Хари не си падаше по недвижимите парцели. Създавали огромни главоболия.

А по какво си падаше Хари въпреки всичко?

– Ясно. Имате ли някакви вложения?

Тя си пое въздух и внезапно доби обезпокоен тип.

– Нали мога да ви вярвам, господин Лач?

– Разбира се. Аз съм ваш юрист и законът ме задължава да вардя делата ви поверителни.

Усети лек гъдел в стомаха, като че ли предстоеше да научи чудесни и непредвидени обстоятелства. През осемнайсетте си години като псевдоспециалист по наследствено право се бе натъквал на няколко изненади, само че нищо значително.

– Знаете ли, господин Лач...

– Наричайте ме Саймън, апелирам ви.

– Саймън. Какво хубаво име! Знаете ли, Саймън, моят Хари съвсем четиресет години беше районен търговски представител на „ Кока-Кола “. Мисля, че това го умъртви. Кръвната му захар се увеличи, получи инсулт на шейсет и девет и повече не се възвърне. Хладилникът ни постоянно беше цялостен с кока-кола, от същинската, не диетичната, и той прекаляваше с нея, най-малко съгласно мен. Както и да е, като чиновник на компанията, Хари имаше право понякога да купува акции на преференциални цени и той купуваше всички акции, до които успееше да се добере. Не продаде нито една, доставяше му наслаждение да гледа по какъв начин се натрупат. И те в действителност се трупаха. След това, преди към трийсет години, стартира да продава продуктите на „ Кока-Кола “ на супермаркетите „ Уолмарт “ и остана очарован от компанията. Тя пласираше големи количества безалкохолни питиета. Хари стартира да купува акции на „ Уолмарт “ и не продаде нито една. Преди да почине ненадейно, се чудеше какво да прави с всички тези акции. Не искаше да ги оставя на синовете си, тъй като от тях можеха да се чакат единствено неприятности. И още е по този начин. Те не знаят за акциите, Саймън. Хари не им сподели, не сподели на никого с изключение на на мен. Намираше за занимателно, че си живеем добродушно в скромната си къща и никой не подозира, че притежаваме милиони.

Милиони ли? Той се овладя и продължи да написа върху жълтите си листове, само че почеркът му, и без друго неразбираем, се трансформира в драскулки. В този миг не можеше да си спомни да е изготвял нито едно наследство за човек, притежаващ даже един милион с изключение на в недвижимо имущество.

Остана по адвокатски навъсен, като че ли въобще не беше впечатлен.

– И какво направи Хари с тези акции?

– Остави ги на мен дружно с всичко друго. Възползвах се от... по какъв начин се споделяше? Данъчното облекчение за  съпрузи.

– Да, тъкмо по този начин. Човек може да завещае всичко на брачния си сътрудник, който няма да дължи налог завещание. Явно Хари е бил интелигентен мъж.

– Интересното е, че той не се смяташе за интелигентен. Беше непретенциозен, работеше доста, плащаше си задълженията, пестеше, купуваше акции и след това остави всичко на мен. Искаше да направи нещо, с цел да помогне на синовете си, и, почтено казано, опита какво ли не. Но в случай че те знаеха за портфолиото му, щяха да го побъркат. Затова не им сподели за него. А след това умря ненадейно.

Рядко се случваше клиент, който желае нормално наследство, да си служи с термини като „ портфолио “ и „ данъчно облекчение “. Вниманието на Саймън се обостри.

– Каква е цената на портфолиото?

Елинор Барнет закри устата си с длан, все едно не можеше да каже. След това разтри очи и доби изплашен тип. Снижи глас и попита:

– Всичко е строго поверително, нали?

– Вече уточнихме този въпрос, госпожо Барнет. Ако желаете да ви изготвя положително наследство, би трябвало да знам какво притежавате. Стандартният вид може би няма да е подобаващ за вас.

Представяше си по какъв начин новият документ става все по-обемен. Абонаментната такса за адвокатските му услуги също растеше и към този момент беше стигнала 5000 $.

– Само в случай че знаеха! Моите приятелки, синовете на Хари... Но никой не знае, Саймън.

Той ѝ се усмихна успокоително, като че ли ѝ внушаваше: „ На мен можете да доверите всичко “. 

– Тези стени са от стомана, госпожо Барнет. Не пропущат нищо. Професионалната нравственос ме задължава да вардя всичките ви секрети.

Окуражена, тя скръцна със зъби и сподели:

– Миналата седмица акциите костваха малко над шестнайсет милиона. Стойността им се трансформира, нали знаете.

Саймън си записа цифрата с безизразна физиономия, като че ли тя не беше нищо извънредно.

Елинор се приведе към него и попита:

– Това е доста, нали?

– Така е.

– И много рядко срещано?

– Бих споделил, че да. Рядко имам клиенти с такова положение.

Рядко ли? Всъщност в никакъв случай.

– Не знам какво да върша с всичко това.

О, въпросите. И предложенията.

– Каква част са акциите на „ Кока-Кола “?

– Към 10 милиона. Около шест са на „ Уолмарт “.

– А дивидентите?

– Както знаете, „ Уолмарт “ заплаща оскъдни дивиденти, няколко цента на акция. „ Кока-Кола “ са друга работа. Винаги заплащат по четири % годишно.

– Четири % от 10 милиона годишно?

– Там някъде. Малко над четиристотин хиляди. И сумата се натрупа. Просто не знам какво да върша с тези пари. Ще ми помогнете ли, Саймън?

– Сигурен съм, че ще измислим нещо, само че към този момент не става дума за нормално наследство, госпожо Барнет. Изготвянето му ще отнеме известно време.

– Моля ви, наричайте ме Нети, по този начин ми споделяха на галено, само че в този момент единствено шепа хора употребяват това име. Щом вие сте Саймън, аз ще съм Нети.

– Разбира се – сподели той с допустимо най-сладникавата си усмивка. Сближаваха се. – С тези приходи евентуално имате забележителна сума в банката.

– Така е.

Настана малко безмълвие.

– Добре, какъв брой?

– Почти четири милиона.

– В какви сметки са?

– Разплащателна, спестовна и срочен депозит. Но банката не е тук. Хари не смееше да работи с локалните банки. Страхуваше се от любопитни погледи, които може да надникнат в сметките ни, а знаете какъв брой обичат да клюкарстват хората. Затова работеше с „ Ист Федерал “ в Атланта, една от най-големите банки.

– В Атланта?

– Живяхме в този град години наред. Нали знаете, че централата на „ Кока-Кола “ е там?

– Да, несъмнено.

Саймън нямаше визия къде се намира централата на „ Кока-Кола “. Записваше си, а мозъкът му работеше трескаво. Разлисти бележника си и стартира на празен лист. Написа цифрата 10 000, а след нея – абонаментна такса.

– Нети, любопитен съм кой е правоприемник на активите ви в предходното наследство. На акциите и парите в банковите сметки.

Тя въздъхна, като че ли ѝ беше трудно да приказва за тези неща.

– Е, Саймън, това е една от аргументите да съм тук – не одобрявам настоящето си наследство. Подписах го преди няколко седмици и от този момент сън не ме хваща.

– Кой го изготви?

– Един юрист с адвокатска фирма насреща. Уоли Такърман. Познавате ли го?

– Естествено. Познавам всички юристи в града.

– Имате ли му доверие? Свестен човек ли е?

– Да... не... ненапълно може би. Уоли е симпатяга, само че не бих го нарекъл другар. Дали му вярвам? Не съм сигурен. Защо, вие вярвате ли му?

– Вярвах му, само че към този момент се двоумя. Вижте, Саймън, не знаех кого да включа в наследството си. Кой да получи парите и акциите, нали разбирате?

– Аха.

– Тогава Уоли ме убеди да оставя всичко на него. Във фонд, който той ще ръководи. След гибелта ми щял да продаде акциите и да постави парите в този фонд, по този начин и не разбрах какъв тъкмо, и след това да подарява средства за обичаните ми „ благотворителни дела “.

– И кои са обичаните ви дела?

– Нямам такива.

– Нито една ли?

– Не. Хари не обичаше да раздава пари. Казваше, че на него никой не му е дал нищо, когато бил безпаричен и гладен юноша, тъй че за какво хората да чакат да им даде безплатно нещо? Не мисля, че беше свидлив, а може и да е бил. Тъй или другояче, не сме давали пари за щедрост.

– А след гибелта му, когато сте наследили всичко?

– Имаше едно благотворително сдружение, което ми харесваше, или най-малко по този начин мислех. Преди години гледах по малкия екран предаване за паякообразните маймуни в Уганда. Измираха от апетит поради някакви химикали, с които управляващите пръскаха. Клетите същества се спаружваха и измираха със стотици. Сърцето ми се скъса, по тази причина изпратих хиляда $ на Фонда за запазване на паякообразните маймуни, имаха някакъв адрес в Бостън. Благодариха ми, подариха ми календар, направиха ме член на настоятелството, а след това желаеха още пари. Изпратих втори чек, след това още един, само че те продължаваха да желаят. Държаха да изпратят тук собствен почитан чиновник да се запознае с мен и да ме заведе на обяд. А по-късно продадоха името и адреса ми на някой различен и скоро пощенската ми кутия се задръсти с писма от хора, които се опитваха да избавят китовете, бизоните, гепардите и канадските лакомци. Нищо не им изпратих. Положението стана нетърпимо и се наложи да си трансформира адреса за преписка. После ФБР погна фонда. Оказа се, че всичко е било машинация. Измъкнаха ми единайсет хиляди $. Така че, не, Саймън, не се занимавам с щедрост.

Той я слушаше, само че мислите му кръжаха към онази невестулка Уоли Такърман от отсрещната страна на улицата, който беше присъединил името си в наследството ѝ и щеше да управлява всичко. Беше извънредно неетично – съображение за изключване от адвокатската гилдия, само че пък на кого му би трябвало адвокатско позволение, в случай че се къпе в пари?

Нети продължаваше да бърбори:

– Откакто подписах това наследство, не спирам да се тормозя. Редно ли е юристът да докопа всичко?

– Трябва да го прочета, Нети.

Тя извади кърпичка от един джоб и попи сълзите си.

– Извинявайте. Много съм объркана. Изобщо не ми се струваше редно да оставям всичко на господин Такърман, който в действителност не познавам. Не беше доста мъдро от моя страна, нали?

Не, несъмнено. Беше цялостна нелепост. Но при типа на клиентката си, обляна в сълзи, уязвима и пъклен богата, Саймън стана още по-сърдечен.

– Ще се погрижа, Нети, вярвайте ми. Лесно ще оправим нещата. Понякога вярното ръководство на наследството изисква основна част от активите да бъдат вложени във фонд, а юристът постоянно става негов настойник.

– Адвокатски дрънканици.

– Да, извинете, само че законът от време на време е много комплициран. Нека да прегледам наследството и след това ще продължим.

– Добре.

Саймън се усещаше замаян от вихъра на мислите си. Затвори бележника, постави капачето на химикалката и сподели:

– Вижте, на следващия ден имам работа във Феърхейвън, покрай дома ви. Да се срещнем в новия „ Старбъкс “ на Милмонт Стрийт. Знаете ли къде е?

– Да, коства ми се, само че нямам нищо срещу да дойда още веднъж в центъра.

– Не, упорствам. Утре по същото време, в два следобяд. Ще прегледам наследството.

– Ами добре.

– Има още един внимателен въпрос, Нети, нещо, което мога да споделя единствено с вас. Матилда не е най-дискретният човек, който съм наемал. Имали сме неприятности поради неспособността ѝ да пази загадка, а това е вест, която тя може да изтърси пред който не би трябвало.

– Божичко!

– Именно. Скоро ще би трябвало да я уволня. Един юрист не трябва да има дрънкало в адвокатската фирма си. Дотогава обаче нито дума на нея. Ако ви дотрябвам, ме търсете на мобилния телефон.

Той плъзна към Нети визитката си.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.