Игри играят слабите. Истинският мъж говори в очите
Съществуват ли към момента тези мъже, които изричат истината в очите. Без боязън. Без неистини. Без операции. Онези мъже, които обичат дамата до тях. О, извинете! Онези мъже, които обожават своите дами. И нямат очи за други. Нито сърце. Защото почитат своя избор. Уважават себе си. Уважават и дамата, която е до тях. И не биха си показали да предадат нея. И избора си. Да изневерят на възприятията си. Принципите, които по този начин мощно пазят, макар съвремието, в което се постановат да живеят. Морал.
Съществуват ли още тези мъже, които те карат да се чувстваш по този начин специфична. Така щастлива. Красива. Желана. Онези мъже, които ще поемат патрон за теб. Онези, които ще смъкват света в краката на своята обичана. И ще влязат в огъня за нея. Онези мъже, които биха създали всичко за дамата, която имат. Само и само, с цел да видят нейната усмивка. На красивото ѝ нежно лице.
Съществуват ли към момента тези мъже, които ухаят на мощ, убеденост, обич. Онези, които с горделивост декларират „ тя е моята жена, моя и на никой различен “. И се гордеят с това. Гордеят се с нея.
Истинският мъж изрича истината. Без боязън. Без опасения. Дори и да се опасява, той не разрешава на страстите да приказват вместо него. Или да му попречат да каже това, което желае. И това, което усеща.
Истината е страшна. Тя не е сладникава, а на моменти може доста да горчи. Или да се окаже прекомерно солена. Истината мъчно се преглъща. Понякога засяда в гърлото като буца. Истината е табу. Най-нередното табу. Истината е потребна, без значение, че от време на време може и да боли. Да пари. Истината е пречистваща. Променяща.
Истинският мъж не се опасява от нея. Нито да я приема, нито да я изрича. Той приказва в очите това, което желае да каже. Това, което мисли. И това, което счита, че дамата до него би трябвало да знае. Дори и да боли. Той знае това, само че все пак намира храброст и я изрича.
Лъжата е присъща на слабите. На играчите, които мислят, че животът е безконечен. Всъщност той е безконечен, само че не за тях. Защото и те, като всички останали са единствено посетители на тази земя. Но прекомерно късно го осъзнават. Или може би в никакъв случай не го осъзнават.
Игрите са присъщи на слабите. Тези, които обичат да лъжат. Манипулират. Нараняват. Чувствата са им по този начин непознати. Защото тяхното сърце е от камък. Водени от лични ползи, те играят с дамата до тях.
Жената подарява младост. Живот. Любов. Но играчите не правят оценка това. И грабят с цялостни шепи от нея. А дават в подмяна неистина. Предателство. Измама.
Игри играят слабите. Защото смелостта е далечно качества за тях. Качество, което в никакъв случай няма да имат. Защото лъжата е за предпочитане. Но да бъдем почтени – кой не обича сладникавите неистини? Кой е задоволително мощен, с цел да понесе истината? Този, който почита себе си задоволително.
Игри играят слабите. Те лъжат за любовта, която изпитват. Онази подправена обич, която убива. Защото се усеща, когато тя е откровена, същинска. И когато е небивалица. Просто думи. Изкуствена усмихва. Любов принудително.
Кажете ми, къде са те? Покажете ми ги. Поне един! Не ги виждам.
Виждам единствено играчи, които те употребяват. И нараняват. Играчи, които играят със сърцето ти, след което го изхвърлят в кошчето за отпадък.
Ужасно съм изморена. От подправена обич. Любов назаем. Временно благополучие. Мъже, които виждат тяло, само че не и сърце. Лице, само че не и душа. И грабят от теб. И когато се наситят – си отиват. И не се връщат.
Къде са същинските мъже? А по този начин мечтаех да срещна такъв…
