Влакът на сираците – американската идея, преди да се появят сиропиталищата
Съединени американски щати е страна на неограничените благоприятни условия и откакто разбрахме, че в миналото в предишното са употребявали далекобойни ракети за изпращането на поща от един щат към различен – този опит е лишил едвам 22 минути. След това насочваме вниманието си към изобретяването на още други парадокси като алкохолно барче в колата – налично за водача, схемата за разчистването на плаж с динамит и още доста други. Някога сме ви разказвали за случаи, в които множеството американци са изпращали своите деца по пощата, откакто открили, че билетът им като колет е надалеч по-евтин по отношение на другия. Разбира се, това се случва до един избран интервал и по-късно пощальоните стопират да разнасят дружно с пощата и деца.
Нека обаче ви срещнем с една друга забавна тактика на американските обществени грижи – разнасянето на сираци с трен. Често тъкмо той се назовава „ Влакът-сиропиталище “ и се счита за хуманна концепция да се натоварят деца от улиците на огромните градове и да стартира да им се търси дом в централните щати, където животът е малко по-добър. Разходките до там не идват даром, децата се учат да работят, получават нови умения и оказват помощ за популяризацията на избрани райони.
На хартия това звучи гениално, също така нездравословното въздействие на улицата се отстранява и на негово място има някакви шансове за доста по-добър живот. Всичко това е прелестно, до момента в който не стигнем до заключението, че същата пътуваща институция се трансформира в най-големия призрачен сън на 200 000 деца, които слизат на непозната гара, предават се на непознати хора и по този начин стартира кошмарът. Ако се замислим, Холивуд към този момент направи няколко кино лентата за влакове-градове, в които се случваха най-различни безумни прекарвания и всички бяха повече от апокалиптични, различен е въпросът, че това е автентичен случай. Как стартира всичко? През 1849 година Чарлз Лоринг Брейс идва в Ню Йорк, като един добър мирянин, той чувствал за собствен дълг да помогне на бедните в Ню Йорк.
Насочва се към 5-те кюшета на Ню Йорк в Манхатън, където от няколко десетилетия бандите се борят за власт и оставят стотици гладни хора в бедстващи условия. Самият квартал се е трансформирал в някаква форма на Содом и Гомор, само че без никакви древен претекстове. През 1850 година там живеят сред 10 и 30 хиляди деца, като нямат родители, храна и обикновени условия за живот. За да се бори с възходящите бездомни, Брейс основава общество, което да работи в помощ на сираците.
В началото се оферират библии на децата, както и образователни часове по изповедание, сервират се безвъзмездни обеди, а в следствие се вършат и приюти. В началото концепцията се коства повече от безупречна, само че в следствие няма място за подслоняване на всички и се дава късмет на логистиката. По това време към този момент има задоволително млади претенденти, които желаят да се нахранят и да спят под покривка, а не под купища отпадъци, затова идва време за влака. Брейс стартира да има вяра, че най-вероятно децата ще се усещат по-добре в други щати, където могат да бъдат записани на учебно заведение и да имат приемни фамилии.
Нека обаче не забравяме, че от време на време пътя към пъкъла е застлан с положителни планове. И по този начин стартира да търси място, където да изпрати децата, само че вижда, че търсенето на работна ръка също нараства. В центъра на Съединени американски щати ще открием съществуването на доста ферми и откакто множеството притежатели би трябвало да се трудят неуморно, Брейс предлага на всеки да се включи с приемането на деца и да помогне за развъждането им, като в подмяна те ще работят и ще се научат на поминък.
Сделката е следната: децата би трябвало да получат топла храна, чисти облекла и да бъдат щастливи, до момента в който фермерите ще имат някакво облекчение. Първият трен потегля през октомври 1854 година и придвижва 45 деца от Ню Йорк до Мичиган. Около четири дни децата се возят натъпкани в две купета, придружавани от един възрастен. По пътя качва още 3 деца, които се показват за бездомни. Изискването на Смит е да има рекомендации от пастора на църквата, който да подсигурява за фамилиите, само че нито една записка не е показана, все пак децата се дават. От 45 деца единствено 8 остават на гарата. Те са качени на трен до Айова, където би трябвало да пътуват сами и да се настанят, още веднъж сами, в локално сиропиталище. Там отговорникът декларирал, че са били осиновени, само че няма информация за тях. След като първия курс е сполучлив, линията се продължава и пътешествия се вършат много постоянно.
В интервал от цели 75 години към 200 000 деца ще се реалокират в центъра на Съединени американски щати, Мексико и Канада. Проблемът е, че условията не били по-различни във влака. Освен натъпкани като овце, децата рядко получавали отопление. Често самият трен ще пътува с дни без никаква отмора и храната идвала към веднъж на ден. Още един проблем е, че множеството деца – най-малко 25% от тях – не били сираци и имали двама живи родители, само че все пак се качвали на влаковете. Семействата, които осиновявали, не били задължавани да взимат братята и сестрите, в случай че желаят едно дете, избират го и другите отпътуват на идната гара, по този начин мнозина остават разграничени и в никакъв случай повече не се срещат.
Много фамилии идват не за грижи, а за безплатната работна ръка. Никой не знае какъв брой тъкмо работа е имало на полето, само че мнозина са били изтощавани до краен лимит. Години по-късно всички ще заявят, че до момента в който това им е помогнало да оцелеят, цената за това оцеляване е била много сериозна. Всичко завършва някъде през 1929 година, когато идва Голямата меланхолия. Помощта за децата е спряна, изключително откакто американските фамилии срещат трудности да изхранят своите лични деца, а какво да приказваме за всички останали.
Брейс обаче се счита за воин по още една причина, той съумява да свърши задоволително работа и въпреки всичко да избави деца от сигурна гибел – не е ясно какъв брой са я пожелавали, откакто им се наложило да се изгърбят от работа – по-важното е, че слага началото на обществената система в Ню Йорк, която продължава да действа и до през днешния ден, само че с тази разлика, че има задоволително сиропиталища, които да оказват помощ на деца в неволя.
Снимки: Wikipedia
