Нова вълна протести клати света
Сантяго, Париж, Бейрут. Три разнообразни свята и въпреки всичко с сходни проблеми. И на трите места хората са недоволни от качеството си на живот и стачкуват. И на трите места ръководството се характеризира с една и съща дума: неолиберализъм. И въпреки той да се разграничава в локалните си разновидности, в последна сметка се подчинява на едни и същи правила. И дава едни и същи резултати - милиони, в случай че не и милиарди хора по света изпитват компликации и се безпокоят за оцеляването си.
Тези три образеца не са единствените. Светът се тресеше от митинги през цялата 2019 година Голяма част от тях бяха точно против същата икономическа система, която докара до рецесията през 2008 година и която продължава да лишава от елементарния жител, до момента в който в това време се грижи с всичките си сили за положението на заможните. Именно рецесията и последвалото избавяне на банки и други частни институции родиха израза “Капитализъм за бедните, социализъм за богатите”. Накратко по този начин може да се опише повода за недоволството по света.
Особено забавно е в Латинска Америка и в частност в Чили. Почти няма страна на континента, която да не е в развой на обществени разтърсвания. И до момента в който във Венецуела и Боливия става дума за преврати (или най-малко опити) със съмнителни следи, водещи до Вашингтон, в Чили, Еквадор, Колумбия, даже Аржентина и Бразилия, недоволството е от досегашните ръководещи, които спадат към съдружниците на Съединени американски щати и надлежно прокарват неолибералната политика, трансформирала се в запазена марка на американското въздействие по света.
Когато през 2008 година избухна международната финансова рецесия, тя роди придвижвания като “Окупирай Уолстрийт” и “Арабската пролет”. Днес, десетилетие по-късно, нещата не са се трансформирали доста. Близкият Изток свят още веднъж бушува - от Алжир до Техеран следим митинги, които нормално са срещу цялата политическа класа, доколкото на доста места се следи така наречен “неолиберален консенсус” - разнообразни политици, идентични политики. “Жълтите жилетки” пък в огромна степен наподобяват на “Окупирай Уолстрийт” по мощната си рецензия към стила на Еманюел Макрон, именуван от народа “президент на богатите”. Към “жилетките” предходната седмица се причислиха и синдикатите, защото Макрон разгласи пенсионна “реформа” - т.е. орязване. Френският президент, който по време на акцията си се разгласи за “нито ляв, нито десен” в действителност ръководи съвсем напълно с десни политики. След предходните международни безредици и рецесията доста политици през днешния ден не смеят да разгласят на висок глас идеологията си. Така на сцената излязоха хора като Макрон, които сякаш трябваше да са ново потомство политици, само че в последна сметка се оказа, че не се разграничават изключително от досегашните. И митингите са разумната реакция.
В Близкия Изток обстановката е по-различна. Много от митингите по време на “Арабската пролет” бяха против властнически, даже диктаторски режими. Макар на някои места да бяха реализирани известни триумфи, ситуацията в огромна степен остана същото. В Египет бе заменен Хосни Мубарак, само че наследилите го на поста се оказаха не по-добри от него. На други места като Сирия пък митингите бяха употребявани от Запада за разпалване на спорове, последствията от които поносим и в този момент. Ситуацията в Либия пък е мъчно да се опише - на процедура такава страна сега не съществува. Може би със забавяне бомбата на общественото неодобрение избухна и в Ирак - след рухването на Саддам Хюсеин и там се настаниха хаосът и корупцията. Толкова познато за всички, които са имали щастието да бъдат “освободени” от Вашингтон.
Чили - началото и края
Историята на “освобождението” стартира точно в Чили, където през днешния ден стачкуват против милиардера-неолиберал Себастиан Пинера. Всички знаят историята на Салвадор Алиенде и преврата на Пиночет. Чили е първото място, където стартират да се ползват да процедура неолибералните предписания в стопанската система. Оттам те се разпространиха в целия свят, в това число и у нас. Дълго време страната бе давана за образец за триумфа на тези политики, като даже в България бе предлагано въвеждането на чилийската пенсионна система. Е, през 2019 година на чилийците им пристигна до гуша и излязоха всеобщо по улиците. Формално мотивът за това стана нарастване на билета за градски превоз, само че както споделят самите чилийци - това беше единствено последната капка в чашата. Вследствие на неолибералните политики Чили е страната с най-голямо неравноправие в приходите, пенсионната промяна изобщо не се оказва толкоз сполучлива, колкото желаят да ни я показват, а по улиците на Сантяго могат да се видят хора с плакати “Тук се роди неолиберализмът, тук ще умре”. Очевидно самите чилийци не просто желаят промяна на властта, а нова система.
Това се случва на фона на засилено американско внимание към района. И във Венецуела, и в Боливия превратаджиите имат мощни връзки с Вашингтон. Преди да бъде уволнен от Доналд Тръмп, Джон Болтън постоянно загатваше “доктрината Монро”, в която Съединени американски щати считат западното полукълбо надали не за своя благосъстоятелност. Болтън към този момент не е в Белия дом, само че наподобява пренасочването на фокуса продължава.
Така на континента вървят два паралелни и спорни процеса - битка за отменяне на неолибералните политики и опити на “Големия брат” на север да сложи нещата още веднъж под собствен надзор там, където народите на Южна Америка са поели по личен път. Първото към този момент даде резултат в Аржентина, където проамериканският президент Маурисио Макри изкара единствено един мандат, а на скорошните избори на власт се върна левият политик Кристина Фернандес, единствено че този път като вицепрезидент. Народни митинги като тези в Чили избухнаха още в Еквадор и Колумбия (и двете страни се ръководят от близки до Съединени американски щати политици), даже имаше общи акции на взаимност сред народите. Със сигурност битката за независимост от неолибералната хватка и опитите на Вашингтон да наложат контрола си ще продължат и през идната година.
Борбата продължава
Тези две течения се следят и на други места и не всички митинги споделят общи цели. В Хонконг да вземем за пример явно задачата на митингите е отделяне от Китай и наново влизане в орбитата на Вашингтон и Лондон. Щяха ли хора, които се борят за избавление, да развяват американски знамена другояче и да се молят на Белия дом за помощ? Като прибавим и обмяната на опит с хора от украинския батальон “Азов”, излиза наяве, че тук се обслужват повече геополитическите ползи на Съединени американски щати, в сравнение с тези на народа, а приликите с “Майдана” не свършват дотук. Не е изненада, че това е и митингът, който получава най-голямо внимание освен в западните, а и в родните медии.
Във времена, в които напрежението сред страните пораства и няма нищо по-сигурно от несигурността, битката на народите за обществена правдивост и естествени условия за живот продължава. Поради антикапиталистическия си темперамент доста от митингите по света са пренебрегнати от медии и анализатори. Това обаче не значи, че такива митинги няма и че неолиберализмът е победил. Напротив, съпротивата против него става все по-силна. Ако преди този момент беше нещо ново, то в този момент към този момент имаме съответни емпирични резултати от последствията от тази идеология. И от ден на ден хора схващат, че обещанията за ярко бъдеще посредством демократичен капитализъм са приказки за наивници. Измамата става все по-явна, а окупираната от функционерите на неолибералния консенсус власт все по-нелегитимна. Краят на тази ера наближава.
Тези три образеца не са единствените. Светът се тресеше от митинги през цялата 2019 година Голяма част от тях бяха точно против същата икономическа система, която докара до рецесията през 2008 година и която продължава да лишава от елементарния жител, до момента в който в това време се грижи с всичките си сили за положението на заможните. Именно рецесията и последвалото избавяне на банки и други частни институции родиха израза “Капитализъм за бедните, социализъм за богатите”. Накратко по този начин може да се опише повода за недоволството по света.
Особено забавно е в Латинска Америка и в частност в Чили. Почти няма страна на континента, която да не е в развой на обществени разтърсвания. И до момента в който във Венецуела и Боливия става дума за преврати (или най-малко опити) със съмнителни следи, водещи до Вашингтон, в Чили, Еквадор, Колумбия, даже Аржентина и Бразилия, недоволството е от досегашните ръководещи, които спадат към съдружниците на Съединени американски щати и надлежно прокарват неолибералната политика, трансформирала се в запазена марка на американското въздействие по света.
Когато през 2008 година избухна международната финансова рецесия, тя роди придвижвания като “Окупирай Уолстрийт” и “Арабската пролет”. Днес, десетилетие по-късно, нещата не са се трансформирали доста. Близкият Изток свят още веднъж бушува - от Алжир до Техеран следим митинги, които нормално са срещу цялата политическа класа, доколкото на доста места се следи така наречен “неолиберален консенсус” - разнообразни политици, идентични политики. “Жълтите жилетки” пък в огромна степен наподобяват на “Окупирай Уолстрийт” по мощната си рецензия към стила на Еманюел Макрон, именуван от народа “президент на богатите”. Към “жилетките” предходната седмица се причислиха и синдикатите, защото Макрон разгласи пенсионна “реформа” - т.е. орязване. Френският президент, който по време на акцията си се разгласи за “нито ляв, нито десен” в действителност ръководи съвсем напълно с десни политики. След предходните международни безредици и рецесията доста политици през днешния ден не смеят да разгласят на висок глас идеологията си. Така на сцената излязоха хора като Макрон, които сякаш трябваше да са ново потомство политици, само че в последна сметка се оказа, че не се разграничават изключително от досегашните. И митингите са разумната реакция.
В Близкия Изток обстановката е по-различна. Много от митингите по време на “Арабската пролет” бяха против властнически, даже диктаторски режими. Макар на някои места да бяха реализирани известни триумфи, ситуацията в огромна степен остана същото. В Египет бе заменен Хосни Мубарак, само че наследилите го на поста се оказаха не по-добри от него. На други места като Сирия пък митингите бяха употребявани от Запада за разпалване на спорове, последствията от които поносим и в този момент. Ситуацията в Либия пък е мъчно да се опише - на процедура такава страна сега не съществува. Може би със забавяне бомбата на общественото неодобрение избухна и в Ирак - след рухването на Саддам Хюсеин и там се настаниха хаосът и корупцията. Толкова познато за всички, които са имали щастието да бъдат “освободени” от Вашингтон.
Чили - началото и края
Историята на “освобождението” стартира точно в Чили, където през днешния ден стачкуват против милиардера-неолиберал Себастиан Пинера. Всички знаят историята на Салвадор Алиенде и преврата на Пиночет. Чили е първото място, където стартират да се ползват да процедура неолибералните предписания в стопанската система. Оттам те се разпространиха в целия свят, в това число и у нас. Дълго време страната бе давана за образец за триумфа на тези политики, като даже в България бе предлагано въвеждането на чилийската пенсионна система. Е, през 2019 година на чилийците им пристигна до гуша и излязоха всеобщо по улиците. Формално мотивът за това стана нарастване на билета за градски превоз, само че както споделят самите чилийци - това беше единствено последната капка в чашата. Вследствие на неолибералните политики Чили е страната с най-голямо неравноправие в приходите, пенсионната промяна изобщо не се оказва толкоз сполучлива, колкото желаят да ни я показват, а по улиците на Сантяго могат да се видят хора с плакати “Тук се роди неолиберализмът, тук ще умре”. Очевидно самите чилийци не просто желаят промяна на властта, а нова система.
Това се случва на фона на засилено американско внимание към района. И във Венецуела, и в Боливия превратаджиите имат мощни връзки с Вашингтон. Преди да бъде уволнен от Доналд Тръмп, Джон Болтън постоянно загатваше “доктрината Монро”, в която Съединени американски щати считат западното полукълбо надали не за своя благосъстоятелност. Болтън към този момент не е в Белия дом, само че наподобява пренасочването на фокуса продължава.
Така на континента вървят два паралелни и спорни процеса - битка за отменяне на неолибералните политики и опити на “Големия брат” на север да сложи нещата още веднъж под собствен надзор там, където народите на Южна Америка са поели по личен път. Първото към този момент даде резултат в Аржентина, където проамериканският президент Маурисио Макри изкара единствено един мандат, а на скорошните избори на власт се върна левият политик Кристина Фернандес, единствено че този път като вицепрезидент. Народни митинги като тези в Чили избухнаха още в Еквадор и Колумбия (и двете страни се ръководят от близки до Съединени американски щати политици), даже имаше общи акции на взаимност сред народите. Със сигурност битката за независимост от неолибералната хватка и опитите на Вашингтон да наложат контрола си ще продължат и през идната година.
Борбата продължава
Тези две течения се следят и на други места и не всички митинги споделят общи цели. В Хонконг да вземем за пример явно задачата на митингите е отделяне от Китай и наново влизане в орбитата на Вашингтон и Лондон. Щяха ли хора, които се борят за избавление, да развяват американски знамена другояче и да се молят на Белия дом за помощ? Като прибавим и обмяната на опит с хора от украинския батальон “Азов”, излиза наяве, че тук се обслужват повече геополитическите ползи на Съединени американски щати, в сравнение с тези на народа, а приликите с “Майдана” не свършват дотук. Не е изненада, че това е и митингът, който получава най-голямо внимание освен в западните, а и в родните медии.
Във времена, в които напрежението сред страните пораства и няма нищо по-сигурно от несигурността, битката на народите за обществена правдивост и естествени условия за живот продължава. Поради антикапиталистическия си темперамент доста от митингите по света са пренебрегнати от медии и анализатори. Това обаче не значи, че такива митинги няма и че неолиберализмът е победил. Напротив, съпротивата против него става все по-силна. Ако преди този момент беше нещо ново, то в този момент към този момент имаме съответни емпирични резултати от последствията от тази идеология. И от ден на ден хора схващат, че обещанията за ярко бъдеще посредством демократичен капитализъм са приказки за наивници. Измамата става все по-явна, а окупираната от функционерите на неолибералния консенсус власт все по-нелегитимна. Краят на тази ера наближава.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ