5 истории на Съни Сънински
СЪНИ СЪНИНСКИ е режисьор, артист, публицист, продуцент, издател. Театралните спектакли, които основава - " Охранители ", " Алхимикът ", " Ръгби ", " Дуенде ", " Уилям Шекспир - цялостни съчинения ", нормално са дълголетници. През януари " Последната загадка на Фреди Меркюри " ще направи 10-годишнина в спектакъл " Възраждане ", а паметният " Вечерен акт " по Чехов в " Театър 199 " към този момент навъртя 20. В доста от тях жаркият характер на Съни не може да го задържи на " скамейката " и го пришпорва да се развихри на сцената. Наскоро той дебютира и като киноактьор: приказва се, че в облика на служител на реда в новия филм на Драгомир Шолев " Рибена кост " по този начин разсмял звездата Деян Донков, че било невероятно една от общите им подиуми да бъде снимана и отпаднала. Проектът на живота на Сънински обаче се назовава " България на длан " и от пътуваща галерия с дребни копия на знакови български здания и естествени забележителности скоро ще се трансформира в тематичен парк край Правец с огромни макети навън.
1. Идеалният почитател живее в Япония
Като възпитаник пеех в " Бодра промяна " - аз съм първото момче солист в " Репетиция за концерт " от Моцарт в историята на хора. Бил съм на 12-13 години, когато заминахме на турне в Япония. Останахме два месеца и имахме над 35 концерта в разнообразни градове, обиколихме цялата страна. Още по време на първите няколко концерта забелязах, че едно момиче постоянно е там. Това се разви дотам, че момичето стартира да пътува с нас от град на град: качваме се на самолета - тя там, подрежда се опашка за подписи - тя там, идваме в някой хотел - тя там, влизаме в магазин - тя с нас. Където съм аз - и тя до мене. И непрестанно снима. Взе да прави усещане на целия хор, а аз си живеех към този момент с чувството, че ме преследва - усещах се непрестанно следен като в " Биг Брадър ". В един миг това момиче се срещна с мен - споделяше се Митоми Китано и се оказа, че е много по-голяма – на 21 години. Доколкото се справях с британския, разбрах, че е студентка по дизайн. Обясни, че има личен интерес към мен и желае да е наоколо, само че нищо вулгарно, никакъв объркващ намек нямаше в думите ѝ. Свикнах да виждам на наличието ѝ като на нещо, без което концертите към този момент не можеха да минат. Изненадата ми беше голяма, когато в края на турнето тя пристигна с един неповторимо хубав фотоалбум, който и до момента вардя: с всяка моя стъпка, всяко мое осъществяване - документирано и надписано, завършено по дати и места. На последната страница беше поставила и своя фотография с кимоно. На онази ми възраст това беше най-чистата, другарска, изненадваща среща с различен човек. На втората година, когато отново отидохме да пеем в Япония, тя още веднъж беше там. Опознах я като извънредно логичен човек, посредством нея аз към този момент виждах тази страна по различен метод. И се стигна до такава степен, че я поканих в София. Това беше знамение на чудесата тогава - някой да пристигна в България от Япония. А тя пристигна, живя известно време у дома. При идващото посещение на " Бодра промяна " в Япония с Митоми отново се видяхме. И по този начин поддържахме връзка съвсем 10 години. За мен тя е останала като един чист ангел пазител. Като образец за идеалния почитател - най-верният, който в миналото съм имал в живота си.
2. Тук няма никакъв Александър…
Казвам се Александър Иванов. През 1988-а, преди измененията, западняшките имена бяха доста съвременни. Бях в последния, 11-и клас, когато в учебните заведения вкараха едно УПК - " Механизатор в горското стопанство ", в което се събрахме всички с най-голям бал от другите гимназии - френската, немската, английската…и кварталната. В тази компетентност можеше да се вземе брошура за ръководство на автомобил. Ние си станахме ужасно близки в тази компания. И тъй като аз бях все радостен и ухилен, от британската ме прекръстиха на Съни - и то ми остана от тях. По-късно във ВИТИЗ сложихме и едно " Сънински " за подбив. Това име стартира да се котира поради комбинацията " сън-сън ", имаше някаква мелодичност, и аз си споделих в последна сметка: Александър Иванов може да отива на някой инженер, само че на творец…това не е име за създател. Исках да се отдам на творчеството като нещо извънредно и взех решение, че и името би трябвало да е особено. По това време ние с Мариус бяхме едни от първите, които си смениха имената с псевдоними. На третата година в Академията майка ми инцидентно минава около НАТФИЗ и взема решение да ми се обади да види какво върша. Търси Александър и всички викат: подобен човек тука няма. Как по този начин?! Казват ѝ: не познаваме подобен, госпожо. Качват се по етажите, идват и в нашия клас: Александър? Няма подобен. Майка ми се тормози, чака ме у дома разтревожена, разплакана - несъмнено си е мислела към този момент дали не неистина, че отивам на лекции… Оправих недоразумението: " Там не ме знаят като Александър. Там съм Съни Сънински ". Така се стартира. С това име аз имам ужасно доста истории. От Хърватия да вземем за пример, когато трябваше да слагам там, ми изпратиха билет на името на Съни Сънински и изтървах самолета, тъй като от личния състав чакаха Сънински да пристигна. Казвам: няма да пристигна - това съм аз. А те: ще чакаме, може пък да пристигна. Така и не можах да отпътува, до момента в който след 3 дни не ми пратиха нов билет, на името на Александър, тъй като аз по документи съм си Александър Иванов.
3. България постоянно влиза през парадния вход
Предстои приемането на страната ни в Европейския съюз и по този мотив ни канят да гостуваме в Европейската комисия в Брюксел с макетите от " България на длан ". Питаме в нашето посолство там: има ли по какъв начин те да влязат в постройката " Берлемон " на Европейска комисия. Отговорът е: това е голяма постройка, по какъв начин да няма! И един ТИР с макети потегля натам. Уж всичко е уговорено, само че като стопираме пред Европейска комисия с ТИР-а, те ни демонстрират врата, през която може да мине човек, само че не и 2-метров макет. Залата вътре е голяма, обаче достъпът - неосъществим. Единственият късмет е (но това в никакъв случай не се прави, с изключение на при някакви хиперофициални случаи) да се отвори парадният вход, който е по-широк. И по този начин, за " България на длан " трябваше да отворят парадния вход. Беше доста метафорично да се види по какъв начин в постройката на Европейска комисия влизат българските храмове! Като започнахме да смъкваме църквите, манастирите, нашите емблематични монументи, инцидентни служители от Европейска комисия взеха да ни оказват помощ, да хващат отсам, да хващат оттова, тъй като трябваше да се мине през едни парапети и се оказа, че не е чак толкоз елементарна работата. Ние бяхме четирима, само че се разбра, че ще са нужни повече хора. И с вратовръзките, с костюмите, всевъзможни евродепутати - и млади, и остарели, помогнаха България алегорично да влезе в сърцето на Европа. Тогава си дадох сметка, че България влиза през парадния вход на всички места. Спомням си тази история като метафора за нашето влизане в Европейски Съюз. Тя ми даде самун и за първата ми книга – фентъзи романа " Високо подземен ".
Когато направих експозицията, аз смятах, че това е като премиерата - правиш я и след това спектакълът заживява собствен личен живот. Въобще не бях помислил: а след това макетите какво ще ги вършим?! Аз не знаех къде да ги приберем. Дотогава бяха в ателиетата, където ги изработваха. Всъщност това ни предизвика да стартираме да пътуваме и " България на длан " да стане пътуваща галерия, първоначално не беше изобщо това концепцията. Като свързахме макетите с компютри, с осветяване, внезапно стана театър, за който ни трябваха ТИР-ове да го местим, а не просто едно камионче. В момента държим макетите на склад, а когато в Правец отвори порти паркът с макети навън " България на длан ", представящ емблематичните ни здания в размери, по-близки до действителните, по-малките им копия също ще бъдат част от атракцията - като знак с какво сме почнали и до каква степен сме стигнали.
4. Режисьор или сутеньор
Отиваме на гастрол в Хърватия на Международния куклено-театрален фестивал PIF в Загреб, със спектакъла " Колко е дълга една приказка ". С едни дървени метри играехме, от този момент в действителност аз открих този мой вид спектакъл. Имаше война в някогашна Югославия, но…мечка боязън, мен не боязън. Бяхме си уредили присъединяване и в Словения, по тази причина вместо да останем на коктейла за закриването на фестивала и да спим в най-хубавия хотел в Загреб, ние бързахме да си осъществим уговорката и в Любляна. Вечерта изиграхме спектакъла - възторг, хърватската аудитория на крайници, след това научихме, че сме взели първото място. Аз и актрисите Руми Узунова, която по-късно стана журналистка, и Мира Топалова взехме влака в дванайсет и половина през нощта. Тръгнахме щастливи, стигнахме до словенската граница, хърватите ни биха печатите, обаче словенците ни взеха паспортите и служителят изчезна с тях. След малко се върна: " Какви сте вие, бе?! Я слизай незабавно! " и ни смъкнаха багажите, а влакът отпътува. Вкараха ни в ареста с белезници. " Отваряйте всички куфари! " – гледат някакви метри в тях. Обяснихме: " Ние сме артисти ". " Какви артисти бе, това ли ви е постановката на вас?! ". Оказва се, че тъкмо в тоя миг е пристигнал някакъв сигнал, че ще минават едни българи - сутеньор с проститутки. И са решили, че сме ние. Цяла нощ ни държаха там, до момента в който Румяна не се развика: " Искам да пристигна посланикът, аз съм публицист (тогава водеше ТВ предаване), желая юрист, ще ви разкатая! ". Те мислеха, че сме бандити и такова им беше отношението, само че в един миг започнаха да ни гледат съществено и да " изстиват ". По телефона се разбра, че нашето посолство към този момент е било известено, че българи са арестувани на границата през нощта. Освободиха ни, несъмнено, и ни се извиняваха, само че изкарахме една нощ в граничния арест, до момента в който се откри аз какъв сводник съм и тия проститутки накъде съм ги повел със страхотната легенда, че сме театрали…
5. Яхтата дезертьор
Лятно време обичам да съм по 3-4 дни във вътрешността в морето на яхта, не на хотел. Бяхме в Гърция, наехме яхта. Решихме една вечер да отидем на ресторант на място, до което тя не може да влезе. Катамаранът остана в морето, а с лодка ни докараха до ресторанта. Ние със фамилията - облечени публично, заплашителен ваучър стана. На връщане качих в лодката първо жена ми с дребния наследник, тъй като им се спеше, а аз и огромният останахме за втория курс. Но минаха 15, 30 минути - лодката не се връща. Някъде след 40-ата минута " изтрезнях ", косата ми се изправи. Бях събрал половината село да диря друга лодка, а във вътрешността беше тюрма - към този момент имаше стихия в намерено море. Изведнъж виждам - връщат се с лодката, а капитанът споделя: " Съни, може да не ми вярваш, само че яхтата я няма ". Там са ни облекла, паспорти, телефони - всичко. Котвата нещо не се " хванала " … И някакъв гневен шанс – един-единствен човек в селото имал скутер и по случайност тази нощ си бил там. Защото мястото е забутано, няма доста туристи. Чукал съм по вратите на всички къщи в 2 часа през нощта, само че той ни избави. Запали скутера и с негова помощ намерихме яхтата. Катамаранът се беше отдалечил на 10 км и тъкмо щеше да се разбие в едни скали - бурята идваше. Върнахме лодката с яхтата, прибрахме се, само че беше огромен смут. Първо се смяхме, след това ревахме, след това отново смях и сълзи. След това притежателите ни подариха една разходка, тъй като спасихме яхтата единствено с помощта на това, че съумях да открия индивида с моторницата.
1. Идеалният почитател живее в Япония
Като възпитаник пеех в " Бодра промяна " - аз съм първото момче солист в " Репетиция за концерт " от Моцарт в историята на хора. Бил съм на 12-13 години, когато заминахме на турне в Япония. Останахме два месеца и имахме над 35 концерта в разнообразни градове, обиколихме цялата страна. Още по време на първите няколко концерта забелязах, че едно момиче постоянно е там. Това се разви дотам, че момичето стартира да пътува с нас от град на град: качваме се на самолета - тя там, подрежда се опашка за подписи - тя там, идваме в някой хотел - тя там, влизаме в магазин - тя с нас. Където съм аз - и тя до мене. И непрестанно снима. Взе да прави усещане на целия хор, а аз си живеех към този момент с чувството, че ме преследва - усещах се непрестанно следен като в " Биг Брадър ". В един миг това момиче се срещна с мен - споделяше се Митоми Китано и се оказа, че е много по-голяма – на 21 години. Доколкото се справях с британския, разбрах, че е студентка по дизайн. Обясни, че има личен интерес към мен и желае да е наоколо, само че нищо вулгарно, никакъв объркващ намек нямаше в думите ѝ. Свикнах да виждам на наличието ѝ като на нещо, без което концертите към този момент не можеха да минат. Изненадата ми беше голяма, когато в края на турнето тя пристигна с един неповторимо хубав фотоалбум, който и до момента вардя: с всяка моя стъпка, всяко мое осъществяване - документирано и надписано, завършено по дати и места. На последната страница беше поставила и своя фотография с кимоно. На онази ми възраст това беше най-чистата, другарска, изненадваща среща с различен човек. На втората година, когато отново отидохме да пеем в Япония, тя още веднъж беше там. Опознах я като извънредно логичен човек, посредством нея аз към този момент виждах тази страна по различен метод. И се стигна до такава степен, че я поканих в София. Това беше знамение на чудесата тогава - някой да пристигна в България от Япония. А тя пристигна, живя известно време у дома. При идващото посещение на " Бодра промяна " в Япония с Митоми отново се видяхме. И по този начин поддържахме връзка съвсем 10 години. За мен тя е останала като един чист ангел пазител. Като образец за идеалния почитател - най-верният, който в миналото съм имал в живота си.
2. Тук няма никакъв Александър…
Казвам се Александър Иванов. През 1988-а, преди измененията, западняшките имена бяха доста съвременни. Бях в последния, 11-и клас, когато в учебните заведения вкараха едно УПК - " Механизатор в горското стопанство ", в което се събрахме всички с най-голям бал от другите гимназии - френската, немската, английската…и кварталната. В тази компетентност можеше да се вземе брошура за ръководство на автомобил. Ние си станахме ужасно близки в тази компания. И тъй като аз бях все радостен и ухилен, от британската ме прекръстиха на Съни - и то ми остана от тях. По-късно във ВИТИЗ сложихме и едно " Сънински " за подбив. Това име стартира да се котира поради комбинацията " сън-сън ", имаше някаква мелодичност, и аз си споделих в последна сметка: Александър Иванов може да отива на някой инженер, само че на творец…това не е име за създател. Исках да се отдам на творчеството като нещо извънредно и взех решение, че и името би трябвало да е особено. По това време ние с Мариус бяхме едни от първите, които си смениха имената с псевдоними. На третата година в Академията майка ми инцидентно минава около НАТФИЗ и взема решение да ми се обади да види какво върша. Търси Александър и всички викат: подобен човек тука няма. Как по този начин?! Казват ѝ: не познаваме подобен, госпожо. Качват се по етажите, идват и в нашия клас: Александър? Няма подобен. Майка ми се тормози, чака ме у дома разтревожена, разплакана - несъмнено си е мислела към този момент дали не неистина, че отивам на лекции… Оправих недоразумението: " Там не ме знаят като Александър. Там съм Съни Сънински ". Така се стартира. С това име аз имам ужасно доста истории. От Хърватия да вземем за пример, когато трябваше да слагам там, ми изпратиха билет на името на Съни Сънински и изтървах самолета, тъй като от личния състав чакаха Сънински да пристигна. Казвам: няма да пристигна - това съм аз. А те: ще чакаме, може пък да пристигна. Така и не можах да отпътува, до момента в който след 3 дни не ми пратиха нов билет, на името на Александър, тъй като аз по документи съм си Александър Иванов.
3. България постоянно влиза през парадния вход
Предстои приемането на страната ни в Европейския съюз и по този мотив ни канят да гостуваме в Европейската комисия в Брюксел с макетите от " България на длан ". Питаме в нашето посолство там: има ли по какъв начин те да влязат в постройката " Берлемон " на Европейска комисия. Отговорът е: това е голяма постройка, по какъв начин да няма! И един ТИР с макети потегля натам. Уж всичко е уговорено, само че като стопираме пред Европейска комисия с ТИР-а, те ни демонстрират врата, през която може да мине човек, само че не и 2-метров макет. Залата вътре е голяма, обаче достъпът - неосъществим. Единственият късмет е (но това в никакъв случай не се прави, с изключение на при някакви хиперофициални случаи) да се отвори парадният вход, който е по-широк. И по този начин, за " България на длан " трябваше да отворят парадния вход. Беше доста метафорично да се види по какъв начин в постройката на Европейска комисия влизат българските храмове! Като започнахме да смъкваме църквите, манастирите, нашите емблематични монументи, инцидентни служители от Европейска комисия взеха да ни оказват помощ, да хващат отсам, да хващат оттова, тъй като трябваше да се мине през едни парапети и се оказа, че не е чак толкоз елементарна работата. Ние бяхме четирима, само че се разбра, че ще са нужни повече хора. И с вратовръзките, с костюмите, всевъзможни евродепутати - и млади, и остарели, помогнаха България алегорично да влезе в сърцето на Европа. Тогава си дадох сметка, че България влиза през парадния вход на всички места. Спомням си тази история като метафора за нашето влизане в Европейски Съюз. Тя ми даде самун и за първата ми книга – фентъзи романа " Високо подземен ".
Когато направих експозицията, аз смятах, че това е като премиерата - правиш я и след това спектакълът заживява собствен личен живот. Въобще не бях помислил: а след това макетите какво ще ги вършим?! Аз не знаех къде да ги приберем. Дотогава бяха в ателиетата, където ги изработваха. Всъщност това ни предизвика да стартираме да пътуваме и " България на длан " да стане пътуваща галерия, първоначално не беше изобщо това концепцията. Като свързахме макетите с компютри, с осветяване, внезапно стана театър, за който ни трябваха ТИР-ове да го местим, а не просто едно камионче. В момента държим макетите на склад, а когато в Правец отвори порти паркът с макети навън " България на длан ", представящ емблематичните ни здания в размери, по-близки до действителните, по-малките им копия също ще бъдат част от атракцията - като знак с какво сме почнали и до каква степен сме стигнали.
4. Режисьор или сутеньор
Отиваме на гастрол в Хърватия на Международния куклено-театрален фестивал PIF в Загреб, със спектакъла " Колко е дълга една приказка ". С едни дървени метри играехме, от този момент в действителност аз открих този мой вид спектакъл. Имаше война в някогашна Югославия, но…мечка боязън, мен не боязън. Бяхме си уредили присъединяване и в Словения, по тази причина вместо да останем на коктейла за закриването на фестивала и да спим в най-хубавия хотел в Загреб, ние бързахме да си осъществим уговорката и в Любляна. Вечерта изиграхме спектакъла - възторг, хърватската аудитория на крайници, след това научихме, че сме взели първото място. Аз и актрисите Руми Узунова, която по-късно стана журналистка, и Мира Топалова взехме влака в дванайсет и половина през нощта. Тръгнахме щастливи, стигнахме до словенската граница, хърватите ни биха печатите, обаче словенците ни взеха паспортите и служителят изчезна с тях. След малко се върна: " Какви сте вие, бе?! Я слизай незабавно! " и ни смъкнаха багажите, а влакът отпътува. Вкараха ни в ареста с белезници. " Отваряйте всички куфари! " – гледат някакви метри в тях. Обяснихме: " Ние сме артисти ". " Какви артисти бе, това ли ви е постановката на вас?! ". Оказва се, че тъкмо в тоя миг е пристигнал някакъв сигнал, че ще минават едни българи - сутеньор с проститутки. И са решили, че сме ние. Цяла нощ ни държаха там, до момента в който Румяна не се развика: " Искам да пристигна посланикът, аз съм публицист (тогава водеше ТВ предаване), желая юрист, ще ви разкатая! ". Те мислеха, че сме бандити и такова им беше отношението, само че в един миг започнаха да ни гледат съществено и да " изстиват ". По телефона се разбра, че нашето посолство към този момент е било известено, че българи са арестувани на границата през нощта. Освободиха ни, несъмнено, и ни се извиняваха, само че изкарахме една нощ в граничния арест, до момента в който се откри аз какъв сводник съм и тия проститутки накъде съм ги повел със страхотната легенда, че сме театрали…
5. Яхтата дезертьор
Лятно време обичам да съм по 3-4 дни във вътрешността в морето на яхта, не на хотел. Бяхме в Гърция, наехме яхта. Решихме една вечер да отидем на ресторант на място, до което тя не може да влезе. Катамаранът остана в морето, а с лодка ни докараха до ресторанта. Ние със фамилията - облечени публично, заплашителен ваучър стана. На връщане качих в лодката първо жена ми с дребния наследник, тъй като им се спеше, а аз и огромният останахме за втория курс. Но минаха 15, 30 минути - лодката не се връща. Някъде след 40-ата минута " изтрезнях ", косата ми се изправи. Бях събрал половината село да диря друга лодка, а във вътрешността беше тюрма - към този момент имаше стихия в намерено море. Изведнъж виждам - връщат се с лодката, а капитанът споделя: " Съни, може да не ми вярваш, само че яхтата я няма ". Там са ни облекла, паспорти, телефони - всичко. Котвата нещо не се " хванала " … И някакъв гневен шанс – един-единствен човек в селото имал скутер и по случайност тази нощ си бил там. Защото мястото е забутано, няма доста туристи. Чукал съм по вратите на всички къщи в 2 часа през нощта, само че той ни избави. Запали скутера и с негова помощ намерихме яхтата. Катамаранът се беше отдалечил на 10 км и тъкмо щеше да се разбие в едни скали - бурята идваше. Върнахме лодката с яхтата, прибрахме се, само че беше огромен смут. Първо се смяхме, след това ревахме, след това отново смях и сълзи. След това притежателите ни подариха една разходка, тъй като спасихме яхтата единствено с помощта на това, че съумях да открия индивида с моторницата.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ