С всяка моя стъпка снегът под ботушите ми скърцаше като

С всяка моя стъпка снегът под ботушите ми скърцаше като счупването на лешници. Малките, ледени, нежни снежни частички се разпадаха под краката ми и издаваха звука на своето лично битие. Преспите бяха толкоз дълбоки, колкото спомените и пристрастеностите ми бяха завити под тежката зимна покривка, необезпокоявани от никого. Усещах лекото измръзване на пръстите ми, усърдно затворени в плетените ръкавици, напомняйки меката топлота на далечното лято.

Вървях по направената пътека и гледах напред. Още какъв брой път имах да извървя? Още какъв брой пътеки да измина? Още какъв брой стъпки да оставя...?

Обичам и това студено време, което има магията да топли. Обичам и дребните снежинки, които нежно се стопяват върху лицето ми, оставяйки влажна диря от съприкосновението с топлата кожа. Обичам скърцането на вратата от детството. Снежната белота в чистия си естествен неоцапан тип. Кратките прояви на тиха наслада и светлото небе над тихата нощ. Типичният снежен очерк. Прелюдия на зимния сезон. Епопея на забравените усеща. Вече бях у дома. Разтапях се като снежен човек. Мокри стъпки от ботушите по пода. Шалът и шапката ми бяха към момента влажни на досег, аромат на мраз и уют. Погледнах излъчването си в огледалото. Естествен руж от студените ръце на зимата едвам докоснали бузите ми. Блестящи снежинки удавили чара си в искрящите ми очи. Червени устни целунати от хладния необработен вятър.

Потопих се в топлината на момента. Колко права бе Джанис Джоплин “можеш да унищожиш настоящия миг, като се тревожиш за на следващия ден ”. Не се тревожех. Моментите и мислите са единствените неща, които обществото не може да управлява.

И ето, и в този момент скалъпвам с думите. Спонтанността още веднъж ме хвана за ръка. Знаеше по какъв начин да ме води по пътя на непредвиденото предизвикателство.