С Анкара зад гърба ДПС ще вкара Пеевски във всеки парламент
С разсейването на мъглата към гласуването на 14 ноември се видя, че изборите са поднесли две големи изненади. Първата е успеха на обединението „ Продължаваме промяната ”, издигнала се до водеща политическа мощ безусловно 2 месеца, откакто беше небрежно скалъпена от някогашните министри Кирил Петков и Асен Василев. Втората е внезапно повишената тежест на Движение за права и свободи, с помощта на измежду българските жители в Турция.
Че Петков и Василев ще играят сериозна роля в българската политика, се виждаше с просто око от известно време насам. Но това, което направи Движение за права и свободи, надали някой го е очаквал. През последните десетина години електоратът на придвижването отчетливо се свиваше. Да напомним – 610 521 души гласоподаваха за него през 2009 година, когато мощта му беше стигнала зенита си. На изборите от 11 юли 2021 година обаче бяха паднали до 292 514. Нищо ненадейно – партията на Ахмед Доган, която визира и останалите огромни обединения у нас: смаляване на твърдите ядра и некадърност да се привлекат нови гласоподаватели отвън обичайния електорат.
С години пострада и въздействието на Движение за права и свободи в югоизточната ни съседка. През 2009 година придвижването получи 93 926 гласа от чужбина. Няма статистика по страни, само че умерено можем да предположим, че големият дял от тях са пристигнали от Турция. Съвсем друга беше картината през 2017 година, когато Доган и хората му се съревноваваха с различна етническа групировка – „ Обединение ДОСТ ”, което беше намерено подкрепяно от Анкара. Тогава числата бяха трагични – гласоподавателите на Движение за права и свободи в Турция се смалиха до 11 692 души. Конкурентите им взеха малко повече гласове – 17 067. Общо по-малко от 30 000 гласоподаватели.
До 2021 година, когато планът ДОСТ от дълго време се беше изчерпал, Доган възвърне малко позициите си. На вота от 4 април партията му изкара 19 877 гласа от Турция, а на 11 юли – 26 487. Бледа сянка на едно по-успешно минало – по този начин стартира да наподобява придвижването. И внезапно, единствено 4 месеца по-късно, експлодира до повече от 80 000 гласа.
Близо 3 пъти повече гласоподаватели изникнаха за няколко месеца!
Хора, които години наред не са се явявали пред урните, внезапно демонстрираха нечуван възторг и чутовна устойчивост при висенето на опашки в секциите – единствено и единствено с цел да дадат гласа си за Движение за права и свободи. Е, по какъв начин стават тези работи?!
Не стават инцидентно, това е безусловно несъмнено. Какво разбрахме от от югоизточната ни съседка? Кампании в интерес на Догановата партия в деня за размисъл. Огромни стълпотворения от гласоподаватели, които проведено бяха местени от секция на секция, тъй като не можеха да се оправят с машините. Хора, които не знаеха и дума български, само че горещо желаеха да гласоподават на български избори. Членове на секционни комисии, които толкоз старателно помагаха на затрудняващи се жители, че безусловно им висяха зад гърбовете, до момента в който тези подаваха гласа си. Представители на локалните управляващи и политически партии, които се трупаха по секциите, с цел да следят (и наставляват).
И това беше единствено забележимата страна на случилото се в Турция в деня за размисъл и в изборния ден. Представете си каква
масирана подготовка, организация и акция
би трябвало да е имало, с цел да закараш повече от 80 000 души до секциите. Движение за права и свободи няма подобен запас. Изселническите сдружения също го нямат. Но турската страна и турските политически партии го имат. А Движение за права и свободи към този момент се схваща добре и с Анкара, и с турските политици – от ръководещата върхушка и от опозицията.
През множеството години от предишното десетилетие това изобщо не беше по този начин. Напротив, Доган на процедура водеше необявена война с могъщия турски властник Реджеп Ердоган и неговата Партия на справедливостта и развиването (ПСР). Някои може би помнят, че всичко стартира тихомълком при първото държавно управление на ГЕРБ. Тогава внезапно хората на Бойко Борисов се оказаха по-желани посетители за турските ръководещи от представителите на Движение за права и свободи.
В средата на десетилетието тази прикрита омраза прерасна в открит раздор, подтикван (по някаква загадка причина) от утежняването на руско-турските връзки. Той докара до разединение в партията, откакто Доган изгони Лютви Местан, който беше подготвил за собствен правоприемник. Местан основа ДОСТ, която беше толкоз мощно фаворизирана от Анкара, че
турските управници и дипломати агитираха намерено
в нейна изгода. При това освен в Турция, а даже и у нас, което обтегна връзките сред двете страни – въпреки всичко съседите намерено и брутално се намесваха във вътрешната ни политика. Доган и доближеният му предприемач Делян Пеевски се оказаха личност нон грата в Турция. А почетният водач на Движение за права и свободи не се стесняваше обществено да приказва за неоосманистките искания на Анкара и превръщането на Турция в султанат.
Малко по малко обаче враждата стартира да утихва. Хората на Движение за права и свободи започнаха още веднъж да пътуват до югоизточната ни съседка и да заздравяват връзките с локалния политически хайлайф – изначало единствено от опозицията, а след това и с представители на ПСР. Ключовият миг пристигна през декември 2020 година на последната национална конференция на придвижването. Тогава Ердоган излезе с персонално одобрение към делегатите, в което им на Турция. Такива гаранции получи и лидерът на Движение за права и свободи Мустафа Карадайъ по време на през юни 2021 година. Тогава той беше топло признат от членове на държавното управление и водачите на главните турски партии. Посещението стана безусловно дни, откакто на бизнесите на Делян Пеевски. Партията обаче застана изрично зад него и продължава да е на същата позиция и до момента – окуражена, сигурно, от волатилните връзки сред Анкара и Вашингтон.
И тук изниква въпросът: за какво откакто Анкара и Движение за права и свободи изпаднаха в такова „ кефлийско въодушевление ” дружно (), партията не получи мощно рамо от Турция за изборите на 11 юли? С какво вотът тогава беше по-различен от този на 14 ноември? Разликата е една – организираха се и президентски избори, на които придвижването за първи път за държавен глава. А кандидатът беше не различен, а лидерът Мустафа Карадйаъ.
Избирателите в Турция бяха мобилизирани поради него
Така идва идващият, по-голям въпрос. Защо въобще се кандидатира Карадайъ? Той в никакъв случай не беше действителен кандидат за „ Дондуков ” 2. Макар и след Румен Радев и Анастас Герджиков, неговото присъединяване на процедура остава алегорично, тъй като той поначало нямаше късмет да завоюва президентството. Тогава за какво? Възможно ли е задачата да е била върхова готовност на гласоподаватели за Народното събрание? Ако е подобен проектът, тогава триумфът е непълен. От една страна, Движение за права и свободи ще бъде трета мощ в Народното събрание. От друга страна обаче, при общо 7 обединения, които бягат от придвижването като демон от тамян, каква е изгодата от по-добрата им позиция? Да, съществува теоретична опция проучвателният мандат за сформиране на държавно управление да стигне до придвижването. Този обаче, който реши да поеме ръката на Движение за права и свободи, ще извърши политическо самоубийство. А в новия парламент такива авантюристи не се виждат.
Въобще, крайната цел на играта, която разиграха Движение за права и свободи и Анкара, за момента остава тайнственост. Но има нещо друго. Турция за следващ път показва, че разполага с прочут потенциал да въздейства директно върху българската политика. При това в най-демократичната й форма – изборите. На процедура, Република Турция - със своята организация, удобства за гласоподаватели и всякаква логистика, може да вкара най-малко пет депутати като Делян Пеевски в Народно събрание. И ние на процедура й помогнахме – с ниската изборна интензивност. Ако гласоподаваха повече хора, мястото на Движение за права и свободи в Народното събрание евентуално щеше да бъде друго. А лостовете на Анкара за въздействие върху българската политика щяха да бъдат по-слаби.
Че Петков и Василев ще играят сериозна роля в българската политика, се виждаше с просто око от известно време насам. Но това, което направи Движение за права и свободи, надали някой го е очаквал. През последните десетина години електоратът на придвижването отчетливо се свиваше. Да напомним – 610 521 души гласоподаваха за него през 2009 година, когато мощта му беше стигнала зенита си. На изборите от 11 юли 2021 година обаче бяха паднали до 292 514. Нищо ненадейно – партията на Ахмед Доган, която визира и останалите огромни обединения у нас: смаляване на твърдите ядра и некадърност да се привлекат нови гласоподаватели отвън обичайния електорат.
С години пострада и въздействието на Движение за права и свободи в югоизточната ни съседка. През 2009 година придвижването получи 93 926 гласа от чужбина. Няма статистика по страни, само че умерено можем да предположим, че големият дял от тях са пристигнали от Турция. Съвсем друга беше картината през 2017 година, когато Доган и хората му се съревноваваха с различна етническа групировка – „ Обединение ДОСТ ”, което беше намерено подкрепяно от Анкара. Тогава числата бяха трагични – гласоподавателите на Движение за права и свободи в Турция се смалиха до 11 692 души. Конкурентите им взеха малко повече гласове – 17 067. Общо по-малко от 30 000 гласоподаватели.
До 2021 година, когато планът ДОСТ от дълго време се беше изчерпал, Доган възвърне малко позициите си. На вота от 4 април партията му изкара 19 877 гласа от Турция, а на 11 юли – 26 487. Бледа сянка на едно по-успешно минало – по този начин стартира да наподобява придвижването. И внезапно, единствено 4 месеца по-късно, експлодира до повече от 80 000 гласа.
Близо 3 пъти повече гласоподаватели изникнаха за няколко месеца!
Хора, които години наред не са се явявали пред урните, внезапно демонстрираха нечуван възторг и чутовна устойчивост при висенето на опашки в секциите – единствено и единствено с цел да дадат гласа си за Движение за права и свободи. Е, по какъв начин стават тези работи?!
Не стават инцидентно, това е безусловно несъмнено. Какво разбрахме от от югоизточната ни съседка? Кампании в интерес на Догановата партия в деня за размисъл. Огромни стълпотворения от гласоподаватели, които проведено бяха местени от секция на секция, тъй като не можеха да се оправят с машините. Хора, които не знаеха и дума български, само че горещо желаеха да гласоподават на български избори. Членове на секционни комисии, които толкоз старателно помагаха на затрудняващи се жители, че безусловно им висяха зад гърбовете, до момента в който тези подаваха гласа си. Представители на локалните управляващи и политически партии, които се трупаха по секциите, с цел да следят (и наставляват).
И това беше единствено забележимата страна на случилото се в Турция в деня за размисъл и в изборния ден. Представете си каква
масирана подготовка, организация и акция
би трябвало да е имало, с цел да закараш повече от 80 000 души до секциите. Движение за права и свободи няма подобен запас. Изселническите сдружения също го нямат. Но турската страна и турските политически партии го имат. А Движение за права и свободи към този момент се схваща добре и с Анкара, и с турските политици – от ръководещата върхушка и от опозицията.
През множеството години от предишното десетилетие това изобщо не беше по този начин. Напротив, Доган на процедура водеше необявена война с могъщия турски властник Реджеп Ердоган и неговата Партия на справедливостта и развиването (ПСР). Някои може би помнят, че всичко стартира тихомълком при първото държавно управление на ГЕРБ. Тогава внезапно хората на Бойко Борисов се оказаха по-желани посетители за турските ръководещи от представителите на Движение за права и свободи.
В средата на десетилетието тази прикрита омраза прерасна в открит раздор, подтикван (по някаква загадка причина) от утежняването на руско-турските връзки. Той докара до разединение в партията, откакто Доган изгони Лютви Местан, който беше подготвил за собствен правоприемник. Местан основа ДОСТ, която беше толкоз мощно фаворизирана от Анкара, че
турските управници и дипломати агитираха намерено
в нейна изгода. При това освен в Турция, а даже и у нас, което обтегна връзките сред двете страни – въпреки всичко съседите намерено и брутално се намесваха във вътрешната ни политика. Доган и доближеният му предприемач Делян Пеевски се оказаха личност нон грата в Турция. А почетният водач на Движение за права и свободи не се стесняваше обществено да приказва за неоосманистките искания на Анкара и превръщането на Турция в султанат.
Малко по малко обаче враждата стартира да утихва. Хората на Движение за права и свободи започнаха още веднъж да пътуват до югоизточната ни съседка и да заздравяват връзките с локалния политически хайлайф – изначало единствено от опозицията, а след това и с представители на ПСР. Ключовият миг пристигна през декември 2020 година на последната национална конференция на придвижването. Тогава Ердоган излезе с персонално одобрение към делегатите, в което им на Турция. Такива гаранции получи и лидерът на Движение за права и свободи Мустафа Карадайъ по време на през юни 2021 година. Тогава той беше топло признат от членове на държавното управление и водачите на главните турски партии. Посещението стана безусловно дни, откакто на бизнесите на Делян Пеевски. Партията обаче застана изрично зад него и продължава да е на същата позиция и до момента – окуражена, сигурно, от волатилните връзки сред Анкара и Вашингтон.
И тук изниква въпросът: за какво откакто Анкара и Движение за права и свободи изпаднаха в такова „ кефлийско въодушевление ” дружно (), партията не получи мощно рамо от Турция за изборите на 11 юли? С какво вотът тогава беше по-различен от този на 14 ноември? Разликата е една – организираха се и президентски избори, на които придвижването за първи път за държавен глава. А кандидатът беше не различен, а лидерът Мустафа Карадйаъ.
Избирателите в Турция бяха мобилизирани поради него
Така идва идващият, по-голям въпрос. Защо въобще се кандидатира Карадайъ? Той в никакъв случай не беше действителен кандидат за „ Дондуков ” 2. Макар и след Румен Радев и Анастас Герджиков, неговото присъединяване на процедура остава алегорично, тъй като той поначало нямаше късмет да завоюва президентството. Тогава за какво? Възможно ли е задачата да е била върхова готовност на гласоподаватели за Народното събрание? Ако е подобен проектът, тогава триумфът е непълен. От една страна, Движение за права и свободи ще бъде трета мощ в Народното събрание. От друга страна обаче, при общо 7 обединения, които бягат от придвижването като демон от тамян, каква е изгодата от по-добрата им позиция? Да, съществува теоретична опция проучвателният мандат за сформиране на държавно управление да стигне до придвижването. Този обаче, който реши да поеме ръката на Движение за права и свободи, ще извърши политическо самоубийство. А в новия парламент такива авантюристи не се виждат.
Въобще, крайната цел на играта, която разиграха Движение за права и свободи и Анкара, за момента остава тайнственост. Но има нещо друго. Турция за следващ път показва, че разполага с прочут потенциал да въздейства директно върху българската политика. При това в най-демократичната й форма – изборите. На процедура, Република Турция - със своята организация, удобства за гласоподаватели и всякаква логистика, може да вкара най-малко пет депутати като Делян Пеевски в Народно събрание. И ние на процедура й помогнахме – с ниската изборна интензивност. Ако гласоподаваха повече хора, мястото на Движение за права и свободи в Народното събрание евентуално щеше да бъде друго. А лостовете на Анкара за въздействие върху българската политика щяха да бъдат по-слаби.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ