С мен се свърза бивша съученичка, с която не съм

С мен се свърза някогашна съученичка, с която не съм се виждала от абитуриентския бал, т.е. неизброимо доста години. Представи се коя е, а идващото изречение беше „ Абе, пиша ти да ми свършиш една работа. ”

Последва мое „ Не ”, на моята възраст това ми е все по-малко проблем. Проблемът ми е, че това отношение го срещам постоянно, то е една дребна зараза.

Да получа известие по някоя от обществените мрежи късно, без никакъв пролог, без „ Извинявай! ”, „ Ще може ли? ” вече не е изключение. Без никакъв почит нито от час, нито от ден, нито от фамилията ми, нито от времето ми, без каквото и да било свястно протоколно встъпление... това ме огорчава и отчайва. Очевидно той или тя считат, че максимумът стеснение, което изпитват в „ Пиша ти в този момент, тъй като на следващия ден ще не помни ”, е задоволително за мен, с цел да приема, че неналичието им на разсъдък е мой проблем, и веднага ще скоча от масата, с цел да им свърша една работа.

Дали формата на късите известия не ни освобождава от нещо, което по принцип не ни е в кръвта – възпитанието? Дали оправданието, че нямаме време да сложим запетайка или основна писмен знак или да употребяваме „ условности ” като „ Моля ” и „ Благодаря ”, не е симптом, че положителният звук и възпитанието (и даже образованието) са неустойчиви и единствено чакаме някакъв подобаващ формат, с цел да се освободим от тях?

Винаги съм мислела, че положителното отношение към хората е възпитанието. „ Добър ден ”, „ Довиждане ” се учат, или по-точно дресират, в първите години. Но в случай че си пропуснал, може и след това да се научиш – от образец и с воля. Човек всичко може, в случай че желае, в случай че го счита за скъпо и значимо. Но като че ли към този момент не е скъпо и значимо, а ненужно. Виртуалното другарство заема все по-големи пространства в живота ни. Няма по какъв начин да се заблуждаваме, че можем да се изключим или че то не си въздейства с другата действителност. Влияят си и още по какъв начин! Хората стават все по-безпардонни и отвън Интернет.

Случвало ли ви се е да вземем за пример да се чувствате слаби и лекичко унизени от това, че стартирате изречение с „ Ще може ли ” или „ Моля ”, или пък се обръщате към чужд с „ Вие ”, а отсреща ви гледат дебелашки очички, съскащи „ Абе к’ъв се праиш ”? Чувствате ли се като извънземни, тъй като продължавате да освобождавате място на възрастен човек в тролея и упорствате с магическите думи (които от дълго време не вършат никаква магия), а отсреща получавате дебелашко отношение и подигравка? Чувствате ли се към този момент разколебани кое е положително и кое – зло?

Аз да. И това най-малко за мен е огромен проблем.