Сривът на българската борба е почти завършен
С годините свикнахме да мислим за битката като за спорта, който неизбежно носи отличия и авторитет за страната ни на огромни шампионати. Лепнато ѝ е клишето " най-българският спорт ", защото борците са спечелили най-много олимпийски медали за България - общо 69 (16 златни, 32 сребърни и 21 бронзови), което е 1/3 от всички 221 оценки на български спортисти от летни игри.
Само дето тези славни времена са към този момент окончателно в предишното. Българската битка в началото постепенно, а в последните години все по-бързо се сгромолясва. Борците ни отдавна не са оня фактор, с който се съобразяваха всички на тепиха. Напротив - те се трансфораха в част от масовката.
Но това очевидно не е пречка
федерацията ни по битка да е най-щедро субсидираната
с държавни средства и година след година да получава по 3 млн. лева за активност. А против това на процедура да не дава съвсем нищо.
Както стана на завършилия в неделя олимпийски квалификационен шампионат за Европа, който се организира в Будапеща. Там двата ни мъжки тима завоюваха всичко на всичко 2 квоти за Токио от 12 вероятни. Това, отвред видяно, си е неуспех, без значение какви оправдания за съдийски произвол или международна интрига ще прозвучат.
Квотите бяха извоювани от Георги Вангелов в кат. 57 кг на свободната борба и от Кирил Милов в кат. 97 на класическата. Само те достигнаха до край в категориите си, което бе и изискването за квота (тя се дава единствено на финалистите). Всички останали отпаднаха по-рано.
А въпросните останали, изключително в отбора ни по свободна битка, бяха странна картинка. Защото федерацията притегли и натурализира общо трима чеченски борци за 6-членния олимпийски проектоотбор. Али Умарпашаев (кат. 74 кг), Ахмед Магамаев (86) и Ахмед Батаев (96) трябваше да заместят слабите звена в състава, само че не го направиха.
Което повдига въпроса дали повода за слабите резултати в свободния жанр е само в борците, или се дължи и на работата на треньорите и федерацията. Защото на последното международно състезание - през 2019 година в Казахстан, имаше само един чеченец в отбора (Умарпашаев), който остана девети и без квота. Също както и българите в тима, които също се класираха далеч от Топ 6, който гарантираше олимпийска квота.
Накратко:
И с българи, и с чеченци, свободната ни битка лети неудържимо към дъното.
В тази разновидност България няма орден на международно състезание или олимпийски игри от бронза на Владимир Дубов в кат. 61 кг на шампионата на планетата в Лас Вегас през 2015 г.
Не е по-розово ситуацията и в класическия жанр. Там отборът с треньор последния ни олимпийски първенец по битка (от Сидни 2000) - Армен Назарян, също е единствено с една квота за Токио.
В Будапеща от шестимата ни представители до директна битка за квота (т.е. полуфинал) стигнаха единствено международният вицешампион от 2018 г. Кирил Милов и още един натурализиран - арменецът Айк Мнацаканян (кат. 77), който на последните две международни шампионати взе бронзовите медали в неолимпийската кат. 72 кг, в която резонно има и по-малко борци, и по-слаба конкуренция. Впрочем последната купа за България в класическата битка бе в далечната към този момент 2013 година, когато Иво Ангелов стана първенец при 60-килограмовите в Будапеща.
Е, в този момент отново в Будапеща, към този момент ветеранът Ангелов (36 г.) не можа да премине по-напред от 1/4-финал. Не можаха и останалите...
Единствено женският ни тим с треньор Петър Касабов поддържа традицията на мощната българска битка. Световната вицешампионка от 2019 година Тайбе Юсеин взе квота в кат. 62 кг още със сребърния орден на шампионата в Казахстан. А в Будапеща място на тепиха в Токио си завоюваха още Миглена Селишка (кат. 50 кг) и Евелина Николова (57 кг).
Така женският ни отбор си обезпечи най-малко толкоз олимпийки, колкото имаше и в Рио `16, където завоюва и единствения орден за България в този спорт - бронза на Елица Янкова в кат. 48 кг. Точно женската битка, в лицето преди този момент на Станка Златева, непроменяемо взима отличие към този момент на три поредни олимпиади.
Равносметката все още обаче демонстрира огромното отстъпление на борците ни. В Рио `16 имахме 11 представители в 18-те категории (по 6 във всяка разновидност) - петима свободняци и по трима в класическия жанр и дамите. Сега имаме сигурни общо едвам 5 квоти.
Последният трен за Токио ще тръгне от София,
тъй като точно в столицата ни от 6 до 9 май ще е заключителният квалификационен шампионат. И на него пак само финалистите в категориите ще получат място на олимпиадата. Само дето противниците към този момент няма да са само европейци, а от целия свят, което значи доста по-сериозна конкуренция. На този декор, в случай че българите успеят като домакини да измъкнат още 2-3 квоти, ще е напряко триумф.
Макар че какъв триумф може да бъде класиране на 6-7 олимпийци за страна, смятаща себе си за една от международните сили в битката? В последна сметка към този момент 7-8 години мъжките ни тимове непрестанно пропадат надолу. По време на следващото слабо за тях световно състезание през 2018-а спортният министър Красен Кралев прикани: " Крайно време е мъжете и техните треньори да спрат да се крият зад гърбовете на българските девойки. Не е почтено! "
А може би няма да стане единствено с апели. Може би вече е време да се преразгледат целите и огромните държавни субсидии да отиват не по табиет при " най-успешния български спорт ", а да речем за федерации, които развиват по-активно всеобщия и училищен спорт, от което би имало по-голяма изгода за нацията ни. В последна сметка, в случай че цената на 5 олимпийски квоти е 15 млн. лева (за петте години сред игрите в Рио и тези в Токио), има ли смисъл от тези квоти?
Само дето тези славни времена са към този момент окончателно в предишното. Българската битка в началото постепенно, а в последните години все по-бързо се сгромолясва. Борците ни отдавна не са оня фактор, с който се съобразяваха всички на тепиха. Напротив - те се трансфораха в част от масовката.
Но това очевидно не е пречка
федерацията ни по битка да е най-щедро субсидираната
с държавни средства и година след година да получава по 3 млн. лева за активност. А против това на процедура да не дава съвсем нищо.
Както стана на завършилия в неделя олимпийски квалификационен шампионат за Европа, който се организира в Будапеща. Там двата ни мъжки тима завоюваха всичко на всичко 2 квоти за Токио от 12 вероятни. Това, отвред видяно, си е неуспех, без значение какви оправдания за съдийски произвол или международна интрига ще прозвучат.
Квотите бяха извоювани от Георги Вангелов в кат. 57 кг на свободната борба и от Кирил Милов в кат. 97 на класическата. Само те достигнаха до край в категориите си, което бе и изискването за квота (тя се дава единствено на финалистите). Всички останали отпаднаха по-рано.
А въпросните останали, изключително в отбора ни по свободна битка, бяха странна картинка. Защото федерацията притегли и натурализира общо трима чеченски борци за 6-членния олимпийски проектоотбор. Али Умарпашаев (кат. 74 кг), Ахмед Магамаев (86) и Ахмед Батаев (96) трябваше да заместят слабите звена в състава, само че не го направиха.
Което повдига въпроса дали повода за слабите резултати в свободния жанр е само в борците, или се дължи и на работата на треньорите и федерацията. Защото на последното международно състезание - през 2019 година в Казахстан, имаше само един чеченец в отбора (Умарпашаев), който остана девети и без квота. Също както и българите в тима, които също се класираха далеч от Топ 6, който гарантираше олимпийска квота.
Накратко:
И с българи, и с чеченци, свободната ни битка лети неудържимо към дъното.
В тази разновидност България няма орден на международно състезание или олимпийски игри от бронза на Владимир Дубов в кат. 61 кг на шампионата на планетата в Лас Вегас през 2015 г.
Не е по-розово ситуацията и в класическия жанр. Там отборът с треньор последния ни олимпийски първенец по битка (от Сидни 2000) - Армен Назарян, също е единствено с една квота за Токио.
В Будапеща от шестимата ни представители до директна битка за квота (т.е. полуфинал) стигнаха единствено международният вицешампион от 2018 г. Кирил Милов и още един натурализиран - арменецът Айк Мнацаканян (кат. 77), който на последните две международни шампионати взе бронзовите медали в неолимпийската кат. 72 кг, в която резонно има и по-малко борци, и по-слаба конкуренция. Впрочем последната купа за България в класическата битка бе в далечната към този момент 2013 година, когато Иво Ангелов стана първенец при 60-килограмовите в Будапеща.
Е, в този момент отново в Будапеща, към този момент ветеранът Ангелов (36 г.) не можа да премине по-напред от 1/4-финал. Не можаха и останалите...
Единствено женският ни тим с треньор Петър Касабов поддържа традицията на мощната българска битка. Световната вицешампионка от 2019 година Тайбе Юсеин взе квота в кат. 62 кг още със сребърния орден на шампионата в Казахстан. А в Будапеща място на тепиха в Токио си завоюваха още Миглена Селишка (кат. 50 кг) и Евелина Николова (57 кг).
Така женският ни отбор си обезпечи най-малко толкоз олимпийки, колкото имаше и в Рио `16, където завоюва и единствения орден за България в този спорт - бронза на Елица Янкова в кат. 48 кг. Точно женската битка, в лицето преди този момент на Станка Златева, непроменяемо взима отличие към този момент на три поредни олимпиади.
Равносметката все още обаче демонстрира огромното отстъпление на борците ни. В Рио `16 имахме 11 представители в 18-те категории (по 6 във всяка разновидност) - петима свободняци и по трима в класическия жанр и дамите. Сега имаме сигурни общо едвам 5 квоти.
Последният трен за Токио ще тръгне от София,
тъй като точно в столицата ни от 6 до 9 май ще е заключителният квалификационен шампионат. И на него пак само финалистите в категориите ще получат място на олимпиадата. Само дето противниците към този момент няма да са само европейци, а от целия свят, което значи доста по-сериозна конкуренция. На този декор, в случай че българите успеят като домакини да измъкнат още 2-3 квоти, ще е напряко триумф.
Макар че какъв триумф може да бъде класиране на 6-7 олимпийци за страна, смятаща себе си за една от международните сили в битката? В последна сметка към този момент 7-8 години мъжките ни тимове непрестанно пропадат надолу. По време на следващото слабо за тях световно състезание през 2018-а спортният министър Красен Кралев прикани: " Крайно време е мъжете и техните треньори да спрат да се крият зад гърбовете на българските девойки. Не е почтено! "
А може би няма да стане единствено с апели. Може би вече е време да се преразгледат целите и огромните държавни субсидии да отиват не по табиет при " най-успешния български спорт ", а да речем за федерации, които развиват по-активно всеобщия и училищен спорт, от което би имало по-голяма изгода за нацията ни. В последна сметка, в случай че цената на 5 олимпийски квоти е 15 млн. лева (за петте години сред игрите в Рио и тези в Токио), има ли смисъл от тези квоти?
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ