(Рудолф Щайнер,1905 г.) Как да се доближим до Христос? Човечеството

(Рудолф Щайнер,1905 г.)

Как да се доближим до Христос?

Човечеството е склонно да се раздроби на обособени елементи по цялата земя – точно противоположното на духа на Христос Исус, Който е живял и се е жертвал за цялото човечество. Човечеството пробва да се провежда под знака на национални божества – в духа на Йехова. Преди Мистерията на Голгота това е било в реда на нещата. Днес е упадъчно събитие. Това би трябвало да се разбере ясно – пътят на национализма е завръщане към Вехтия Завет. Подобно упадъчно събитие приготвя тежки тествания за човечеството. Може да му се противодейства сполучливо единствено с едно лечебно средство – отново да се създадат стъпки към Христос по пътя на духа.

Всеки, който се занимава с Духовната просвета, няма по какъв начин надлежно да не зададе откровено въпроса: „ Как, водени от дълбините на нашите сърца и души, притиснати под изискванията на нашата ера, можем да намерим Христос Исус? “

Това е доста сериозен въпрос – преди също постоянно съм приказвал върху него от разнообразни гледни точки пред тази аудитория — както се вижда от обстоятелството, че доста от формалните проповедници на християнството също са изгубили Христос! Има доста добре познати енорийски свещеници, пастори и така нататък, които приказват за Христос. Проблемът на техните проповеди е, че хората могат да доближат Христос посредством несъмнено задълбочаване във вътрешния живот, несъмнено вътрешно преживяване. Ако някой вникне в това, което тези хора проповядват за Христос, ще откри, че те не вършат разлика сред Христос и Бог като цяло – Бог-Отец в смисъла на Евангелията.

Хората, които настойчиво следват пътя на Духовната просвета, изключително мощно са подтикнати да се запитат съществено: „ Как да намеря същинския път към Христос – към това неповторимо Божествено Същество, Което безпогрешно може да се назова Христос? “

Всъщност, в случай че тук, на земята, нашият нравствен живот следва обичайните пътища на развиване от раждането до гибелта, ние нямаше да намерим аргументи да търсим Христос. Можем да сме духовни колкото си желаеме, само че нямаме аргументи да се приближаваме до Христос! Без да правим нещо тъкмо несъмнено, което ще посоча по-късно – ако просто вървим (по обичайния път) от раждането до гибелта, както вършат повече модерни хора – ще останем надалеч от Христос. Как тогава да се доближим до Христос?

Импулсът за вдишване на пътя към Христос – макар той да е постоянно един подтик, приближаващ от подсъзнанието или от скрита област на възприятията – трябва да пристигна от самите нас. Всеки човек, който е в обикновено здраве, може да се приближи към Бога, който свързваме с правилото на Йехова. Да не намираш бога Йехова не е нищо друго, с изключение на болест в човечеството. Да отричаш Бог, да бъдеш безбожник – означава, че в прочут смисъл си болен. Всеки, който се е развил обикновено и е здрав, не може да бъде отрицател на Бог, защото е просто смехотворно да се има вяра, че здравият организъм може да има някакъв различен генезис, а не възвишен.

Значението на Ex Deo Nascimur („ От Бога се раждаме “ или „ По Бога направени “) е нещо, което се схваща от единствено себе си за вярно развития човек в течение на неговия живот. Аз съм роден от божественото – ако човек не схваща това, тогава той безспорно има недостатък, който се демонстрира в това, че е станал безбожник. Но когато се доближаваме до тази обща идея за Божественото – наричана „ Христос “ поради самозаблудите на днешните пастори – това не е действително приближаване до Христос.

Ние се доближаваме до Христос – тук наблягам, че това има особено значение за нашето настояще – само в случай че отидем оттатък нормалните положителни условия, дадени ни по естеството на нашата природа. Ние знаем, че Мистерията на Голгота се реализира на земята, тъй като човечеството нямаше да е способно да опази достойното си човешко състояние без Мистерията на Голгота – без нея нямаше да се откри път към Христовия подтик. И по тази причина ние не просто би трябвало да открием нашата човешка природа сред раждането и гибелта – ние би трябвало да я преоткрием, в случай че желаеме да сме християни в същинския смисъл и да сме способни да се свържем с Христос.

Ако преглеждаме човешкото създание като напълно, както го прави Русо или по различен метод, по никакъв метод няма да намерим Христос. Това ще е допустимо единствено в случай че знаем, че човешкото създание, което живее след Мистерията на Голгота, има някакъв недостатък, който човек може да компенсира със личните си дейности по време на живота тук, на земята: „ Аз се раждам като човек с предубеждения и свободата от предубеждения в моето мислене е нещо, което би трябвало да реализира в живота. “

И по какъв начин мога да го реализира? Едничкият вероятен метод е следният: „ Вместо да се интересувам единствено от личния ми метод на мислене и от това, което аз считам за правилно, аз би трябвало да развия безвъзмезден интерес към всяко мнение, на което се натъквам – независимо какъв брой мощно го считам за неправилно. “ Колкото повече човек се гордее със своите лични догматични отзиви и се вълнува единствено от тях, толкоз повече се отдалечава от Христос през сегашната ера от земната еволюция. Колкото повече развива обществен интерес към мненията на другите хора, въпреки да ги счита за неправилни, толкоз повече светлина получава в личното си мислене от мненията на другите – и толкоз повече се прониква в дълбините на душата си от едни думи на Христос, които през днешния ден би трябвало да се преведат в духа на новия Христов език.

Христос споделя: „ Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили. “ Христос в никакъв случай не престава да разкрива Себе си на хората – така ще бъде и до края на земното време. Затова Той приказва и през днешния ден на тези, които са склонни да слушат: „ Каквото и да мисли най-малкият от вашите братя, би трябвало да знаете, че Аз мисля в него; и че Аз влизам в възприятието ти всякога, когато смириш непознатата мисъл с твоята лична, и всякога, когато изпитваш възприятие на приятелски интерес към това, което става в непознатата душа. Каквото и да откриеш в най-малките от твоите братя – било мнение или светоглед – там да търсиш и Мене. “

Така приказва Христос за нашия умствен живот – Христос, Който желае да разкрие Себе Си по нов метод на хората от двадесети век. Времето за това наближава. Ние няма да Го намерим, в случай че останем егоистично привързани към нашите лични мисли, а ще Го намерим единствено в случай че свържем нашите мисли с тези на другите хора, в случай че разтеглим ползите си и те обзет с вътрешна приемливост всеки човек; единствено в случай че си кажем: „ Поради обстоятелството, че съм се родил, аз съм човек с предубеждения. Само в случай че се родя още веднъж с всеобхващащо братско възприятие за мислите на всички хора, ще намеря в себе си импулса, който е същинският Христов подтик. Не би трябвало да виждам на себе си като на единствен източник за всичко, което мисля, а да намеря себе си, чак до дълбините на моята душа, като член на човешкото общество. “ – Тогава, скъпи другари, пред нас се отваря веднъж към Христос.

Това е пътят, който през днешния ден може да се дефинира като път към Христос посредством мисленето. Сериозното самоусъвършенстване, при което добиваме същинска визия и преценка за мислите на другите, а също и за коригиране на предразсъдъците в нас – това би трябвало да предприемем като една от сериозните задания в живота. Ако хората не стартират работа по тази задача, ще изгубят пътя към Христос. Това е днешният път на мисленето.

Другият път е на волята. Тук също хората са много пристрастени към измамлив път, който не води към Христос, а надалеч от Него. И в това друго царство (на волята) ние още веднъж би трябвало да намерим пътя към Христос. Младите към момента съхраняват някакъв идеализъм, само че като цяло днешното човечество е изсъхнало и прозаично. Хората дори се гордеят с това, което постоянно се назовава „ удобен метод “, въпреки този израз да се употребява в стеснен смисъл. Днешното човечество не харесва идеалите, които бликат от извора на духа. Младите към момента имат тези идеали. Никога по-рано животът на по-възрастните не се e отличавал толкоз внезапно от живота на младите, както е това през днешния ден. Липсата на схващане сред човешките същества в действителност е основният белег на нашето време. Можем да опитаме да разберем младежта въз основата на нейния идеализъм – да, това би било отлично – но през днешния ден се вършат старания за задушаване на идеализма у младежите. Целта е това да се реализира, като лишават децата от имагинативното обучение, което идва с приказките и легендите; от всичко, което ни откъсва от сухите външни усещания.

Както и да е – няма да е толкоз елементарно да се изкорени от младежите техният юношески, натурален, присъщ идеализъм! Но какъв е този юношески идеализъм? Това е красиво нещо, велико нещо – но не е редно той да бъде задоволителен за човешките същества, защото младежкият идеализъм в действителност е привързан с Ex Deo Nascimur, с оня аспект на божественото, който е еднакъв с правилото на Яхве. А това е тъкмо това, с което не би трябвало да се задоволяваме в този момент, откакто стана Мистерията на Голгота на земята. Необходимо е и освен това – идеализмът би трябвало да извира от вътрешното развиване, от самоусъвършенстването.

Освен вродения идеализъм на младежите, би трябвало да се погрижим човешкото общество да придобие и нещо друго – а точно един добит идеализъм: освен идеализъм, който извира от инстинктите и ентусиазма на младите, а подобен, който се подхранва и добива от личната самодейност на човек; подобен, който няма да избледнее с отиващата си младост. Това е нещо, което отваря пътя към Христос, тъй като това също е нещо, което придобиваме през живота сред раждането и гибелта.

Почувствайте голямата разлика сред инстинктивния идеализъм и добития идеализъм! Почувствайте разликата сред младежкия възторг и ентусиазма, който извира от одобряването на духовния живот и може да проблясва още веднъж и вечно, тъй като сме го създали част от душата си – направили сме го без значение от нашето физическо битие. Тогава ще разберете добре този втори вид идеализъм, който не е просто идеализмът, който ни е присъщ. Това е пътят към Христос посредством волята, който е друг от пътя на мисленето.

Днес не търсете нереални пътища към Христос. Търсете тези действителни пътища. Стремете се да следвате пътя на мисленето, който се показва в това, да бъдете вътрешно толерантни към мненията в човечеството като цяло; да развивате обществен интерес към мислите на другите хора. Стремете се също да следвате пътя на волята – в него няма да се натъкнете на нищо нереално, а ще намерите неизбежната нужда да развивате идеализма в себе си. И в случай че развиете този идеализъм, или в случай че го внедрите в образованието на младите – което е изключително належащо – тогава ще разполагате с нещо, което инспирира хората да не вършат единствено това, което външният свят ги подтиква да вършат. От този идеализъм поражда повод да се прави освен това от подбудите в сетивния свят – да се работи по дух.

Когато нашите дейности извират от този добит идеализъм, ние действаме съгласно волята на Христос, Който не пристигна от световете над земята, с цел да прави единствено земни каузи, а пристигна на земята от по-висшите светове, с цел да реализира свръхземна задача. Ние ще растем към Него единствено в случай че развием идеализма в себе си, тъй че Христос, Който съставлява свръхземното в региона на земята, ще може да работи посредством нас. Само благодарение на добития идеализъм могат да се схванат думите на Павел за Христос: „ Не аз, а Христос в мен. “

Из: Лекция 2. Цюрих, 11 февруари 1919 година („ Вътрешният аспект на обществения въпрос “), Рудолф Щайнер
Източник: 
Снимка: Рудолф Щайнер, към 1905 година, bg.wikipedia.org