Родителят да се опита да види какво детето преживява, не

Родителят да се опита да види какво детето претърпява, не да проектира личното си страдалчество върху него.

Трябва да помогнем на детето да назове възприятията си.

Нужно е малко време да се остане в печал. Ако незабавно въведем позитивизъм, страстите се капсулират.



- Какво Ви предизвика да напишете книгата „ Въпросът за гибелта. За деца и родители “?

- Тя е резултат от работата ми с деца години наред в лечебна обстановка. Родители идват по съответни мотиви - по какъв начин да оповестят на дете, че е осиновено или че считат да се разведат. Работата ми е обвързвана и с център за работа с деца в Монтана, където има изведени от фамилии с принуждение. В доста от тези фамилии има загуби. Самата разлъка на дете със фамилията и дома му също е загуба.

Натрупаният клиничен опит, думите на пациентите - по какъв начин родителите слагат въпроса и какво децата могат да чуят най-добре, облякохме в текст с Ирина Атанасова от фондация „ Кожа - платформа за психологично здраве “. Първоначално концепцията бе за известна публикация. Но изглеждаше подобаваща за пособие за родители и взехме решение да излезе като брошура. Ирина Арменкова се включи с илюстрации.



Има огромен интерес, въпреки че тематиката е сложна. Затова ще стане поредност и към този момент сме към края на текста на втора книга – за развода.

Догодина ще е реалност. Идеята е да имаме серия книги по сложни за говорене тематики - като гибелта, развода, психологичните заболявания. Книжките да са насочна точка. Те не могат да заместят говоренето с детето и консултацията при експерт, само че са едно начало и пособие, към което родителят да се обърне в обстановка на неотложност или при потребност единствено от доизбистряне на въпроса.

- Психолози споделят, че в усложнението си да заяви за умрял родител от коронавирус другият е оставял детето на експерт, който да му каже, а самият той е напускал обстановката. Какво съветвате Вие?

- Често се случва родителят да заведе детето и да го остави, с цел да се оправи различен с казуса. Различни могат да са аргументите. Едната е родителят да мисли, че единствено то е за „ корекция “ и няма потребност да се работи с възрастния. Но се случва и тематиката да е сложна и мъчителна за самия родител дотолкоз, че да се бои да не се разпадне, в случай че заприказва. Тогава желанието му е да остави на различен, който е по-дистанциран от страстта.

Най-важното е, че с детето би трябвало да се приказва. Трябва да се опитваме да обличаме сложните обстановки в думи, тъй като децата нямат огромен когнитивен и прочувствен опит, с който да съпоставят претърпяното.

Това буди в тях стихия от усеща или комплициране. Трудно е да се отчлени от едно малко дете какво тъкмо е прекарването - яд, ревнивост или горест. Когато родителят вкарва словото, то има доста по-ясни вътрешни облици.

Важно е и да се приказва с колкото може по-малко тревога. Родителят да се опита да види какво детето претърпява, а не да проектира личното си страдалчество върху него. Понякога заради личната ни фрустрация от коронавирус, личните паники и персоналния трагичен опит сме склонни да въведем спомагателна паника, каквато в действителност детето ни не претърпява. Полезният ход е да чуем въпросите, които слага, само че да не способстваме за обострянето на неговото възприятие. А детето да има поле да изяви себе си и да получи от близкия си опция да избере имена за прекарванията си. Да успее да назове възприятията си - дали се опасява, дали е нестабилно. И това да стане, като то е уверено, че с казаното няма да ядоса мама и баща. При развода това е основно. Докато родителите още не са сигурни дали могат да приказват за раздялата и са си гневни за дребни неща, на децата им се желае да питат за какво мама е тъжна или за какво баща се кара. Но се боят, че в случай че питат, гневът ще се насочи към тях. Това ги стопира. Затова родителят би трябвало да остави пространство детето да не се опасява от неговата реакция, а да е свободно да я изрази и да получи имена за нея.

- Колко от истината да се каже с същинското име? Да се облича ли в феерия - че умрелият е звездичка?

- За някои хора да кажат, че баба е звездичка, е наричане с същинското име. Зависи човек в какво има вяра. Важно е да е това, което родителят усеща за достоверно.



Ако е набожен и има вяра, че баба е на небето, да каже това. Ако счита, че умира и тялото отива в гроб, а ние си спомняме за нея, само че няма към този момент да сме дружно - би трябвало да е това.

Защото децата усещат по кое време родителят прави замяна - мисли едно, а споделя друго.

Оттам нататък би трябвало да се намерят подобаващите думи да се каже всичко, което визира детето. Когато някой умира, то е, че няма повече да го види. Трябва да разбираем: „ Баба е доста стара и нейното тяло се умори да живее. Затова спря да се движи и да диша. Но ще остане в спомените ни. Ние постоянно можем да си приказваме за нея, тъй като я обичаме. Но другата почивка няма да вървиш на село, тъй като нея към този момент я няма там “. Важно е също да питаме има ли въпроси.

- Кой е най-трудният въпрос, който са Ви задавали децата?

- Голяма компликация е, когато детето сложи въпрос, който е доста прочувствен за мама или баща. Мама още плаче, а детето пита: „ А баба ще се върне ли? “. Тук е моментът, когато мама би трябвало да признае загубата. Тя би трябвало първа да си каже, че баба я няма. Това е най-сложното, когато възрастният се среща с мъчителна за него самия тематика.

Децата са питали може ли да занесат на гроба от обичаните бисквити на дядо. Докъм 7 година им е доста мъчно с нереални пояснения. Например, когато умрелите са звездички на небето, виждат ли ни оттова, какво тъкмо значи това. Трудно си показват нещо, което не могат да видят и да пипнат. До 8 година още няма концепция за небитие, за нула, за безспир. Затова е значимо да се намерят думи, които разказват конкретиката - че индивида го няма, че неговите движимости няма да бъдат в стаята. Да опишем по какъв начин ще се промени това, което детето вижда в близост, с цел да си го показа. Често е мъчно не толкоз в прочувствен проект, а в на практика. Понеже забравяме прекарванията на дребното дете и приказваме по-абстрактно, в сравнение с то може да чуе. Или назад - влизаме в замяна и приказваме приказно и бебешки в желанието си сякаш да се доближим до него. Трябва нещата да са нежно и деликатно, само че съответно назовавани.

- А по какъв начин изграждате нови опори?

- Фактът, че ме питате това, е индикативен за потребността ни незабавно да намерим вяра, когато сме потопени напълно в тъгата. Но истината е, че би трябвало да се даде малко време и да се остане в печал. Детето може да има потребност да повтори въпроси. Може да изпита яд. При нещастни случаи съм получавала въпрос кой е отговорен, не можеше ли нещо да се направи - спорене, в което се търси различен край.

Това е нужно да се изследва. Ако незабавно въведем позитивизъм, ще запушим този канал, а е значимо тези страсти да излязат, с цел да не се капсулират. Детето може да се почувства ядосано, тъй като нещата са отвън контрола му. Можем да бъдем тъжни и това не е прелестно, само че е належащо, с цел да преминем през траура.

Важно е децата да чуят, че те нямат виновност. Дори да са слушали повече или да са извеждали Рекс по-дълго в градинката, идва миг, в който животът му свършва.

Ако незабавно заместим скръбта с нещо хубаво, има заплаха възприятието да се потисне. Тогава тъгата и гневът може да избухнат с двойна мощ, когато нещо подсети още веднъж за загуба.

Децата бавно сами вкарват новото, заговарят за учебно заведение или другар. Ние би трябвало да ги следваме. Не да форсираме нова тематика. А когато тя се появи, да влезем в диалога. Не и да държим наложително на траура. Явно е пристигнал моментът, в който детето се оправя и стартира да живее и другите аспекти.

- Какво пропущат родителите?

- Да потърсят помощ за себе си. Когато нямат пространство да преработят възприятията, това затруднява процеса и за детето. Трудност може да е бутането на някоя тематика под килима. Често в спешни обстановки на загуба и бракоразвод се актуализират и по-стари прекарвания. Те не касаят настоящия миг, само че припомнят с нещо за остарялата страст. Смърт може да отключи за родителя негова загуба като дете. Това може да усложни диалога с децата.



Не съответно по този въпрос, само че по други сложни тематики, родителите от време на време не вземат на съществено какво пита детето. От позицията на възрастния въпросът им наподобява детски.

Грешка е също да не се дефинират граници - да вземем за пример при бракоразвод, в случай че родителят се усеща отговорен, да даде прекомерна независимост.

Това е награждаващо държание за да си изкупи виновността. Но по-скоро пречи на детето да построи вътрешен ред.

- Колко трагично може да е прекарването на детето и по какво да разберем, че би трябвало да потърсим помощ за него?

- Ако приказваме за загуба и гибел, при по-малките поради по-малкия боеприпас от изразни средства може да има декаданс към по-старо държание. Може да стартира да се държи като по-малко и елементарно да се сърди, да се бие или да не влиза в игрите.



По-големите може да намалят триумфа в учебно заведение, тъй като мозъкът им е на друго място. Или да станат нападателни. Може да има и прилепване към някой различен от боязън да не бъде изгубен и той. Имам пациент на 10 година Единият родител умря от коронавирус. Детето стана извънредно обезпокоително, когато другият пътува. Бои се да не стане акцидент, да не би да не се върне. Звъни непрекъснато да пита по кое време ще се прибере. Това също са знаци за сложна преправка на загубата.

Знак може да бъде и това, за което приказва - в случай че стартира да се тормози за неща, нетипични за възрастта му. Това дете бе почнало да приказва ще стига ли приходът единствено на единия родител. Грижи, които не са от регистъра на 10-годишен и издават повече паника.

---------------

Д-р Калина Йорданова е клиничен психолог. Дисертацията й е обвързвана с преместването на травматичния опит през поколенията. Има магистърска степен по клинична логика на психиката от СУ „ Св. Климент Охридски “, докторска по психоанализа и антропология от Лондонски академични лицей (UCL). През 2016 година се причислява към „ Лекари без граници “, където e управител на стратегия за психологично здраве. Работи като психотерапевт. Автор е на книгата “Въпросът за гибелта. За деца и родители “, резултат от опита в работата й с деца сред 4 и 11 година