Роденият в Чили през 1935 г. Дарио Салас Сомер започва

Роденият в Чили през 1935 година Дарио Салас Сомер стартира да написа под псевдоним Джон Бейнс и издава първата си книга през далечната 1966 година Работата му като мъдрец, академик и хуманист получава многочислени самопризнания - той е почетен член на Съюза на съветските писатели и получава премията Екомир за основаването на концепцията за „ Екология на вътрешния свя “. Член е на Съюза на писателите и на Академията на науките на Ню Йорк. С активността си предизвиква по-висшите човешки полезности, зачитането на живота и съзнателната вяра за един по-добър свят.

(The Lovers 1, 1928 by Rene Magritte)

Човекът не съблюдава хармонията на Вселената и не взе участие в галактическия ред на природата, а изопачава законите, като нормално основава свои, случайни закони по нерационални и безредни способи. Религиозните наставления кардинално са верни, когато показват нуждата „ да се подчиняваме на Божията воля “. За страдание те изискват единствено да се извършват повелите на догматичната религия, тъй като са ориентирани към сърцето на индивида, а изключват интелекта му.

Любовта на индивида към удобствата и лукса, консуматорските апетити, са довели до основна деградация на същинските човешки качества, в подмяна на което той е засилил чисто животинските си характерности.

Индивидът се дами, тъй като „ човек би трябвало да се ожени “, основава деца, тъй като „ човек би трябвало да има деца “, построява тъкмо такива брачни връзки, каквито му диктува обществото.

Ние не осъзнаваме доколко построяваме любовния си живот по материал, заимстван от посредствени романи и известни телевизионни сериали, както и по образеца на родители, родственици и познати. Не се замисляме даже за момент, че най-често сме неспособни да напишем собствен сюжет, вместо това подражаваме на най-долнопробни мостри.

Обикновено когато един мъж или една жена търсят сътрудник, претекстът не е обич, а вяра, че ще намерят човек, с който може да основат обич.

Сексуално задоволство, отбягване на самотата и възприятие за тревога, икономическа сигурност – това са някои от най-често срещаните претекстове както при мъжете, по този начин и при дамите.

Тежестта на самотата е мощен повод за влизане в лъжлива връзка – човек има вяра, че по този начин ще облекчи самотата си.

В казуса на любовта и самотата са намесени няколко детайли: комплекс за непълноценност, едва Аз и дължащото се на тях безпокойствие. Тук имаме двама души, които търсят обич, другарство и реализация, като никой от тях не е в положение да предложи тези неща. Връзката припомня двама гладни, никой от които няма храна или двама съдружници без капитал.

Жената, която търси своя „ прелестен принц “, неизбежно претърпява надълбоко отчаяние, тъй като й липсва същинска визия за любовта. Реалистичната визия за любовта е първата стъпка към избягването на клопката на сатанинската обич.

Само съзнателната обич има стойност – другият тип води до бездънния бунар на нищото.

Мъжете би трябвало един път вечно да разрушат мита за превъзходството си над дамите, като на собствен ред ги накарат да отхвърлят преднамерената поза на безпомощност и уязвимост, която употребяват от дълбока античност, с цел да получат власт над мъжете и по този метод да компенсират по-голямата физическа мощ на мъжа.

Ревността е последна форма на егоистичния блян към владение, при който от някого се чака да дава любовта си извънредно и единствено на другия без каквито и да е отклонения от откритите правила на държание.

Едно от първите условия при образуването на същинската двойка е установяването на равноправни връзки, другояче единият постоянно ще експлоатира другия, защото слабият постоянно се възползва от по-силния.

Симбиотичната обич е форма на съюз, в който двойката се слива в едно цяло по отрицателен и унищожителен метод. При този вид връзка индивидите желаят да извлекат един от различен избрани жизненоважни детайли, сходно на два организма, съществуващи във взаимна взаимозависимост, като всеки има детайли, нужни за оцеляването на другия.

Има дами, които стигат до прекаленост и се оставят да бъдат издържани, приемайки, че това е в реда на нещата и би трябвало да работят от позицията на „ нежния пол “. В реалност тези дами изцяло тероризират мъжете за да задоволят жаждата си за превъзходство и власт.

Женитбата е единствено начало на търсенето на благополучие и реализиране в любовта. Един от главните проблеми, обвързван с аргументите, заради които хората се женят, е присъщото им голямо двуличие. Дори когато неуспехът е явен, двамата не го признават, а непроменяемо се пробват изкуствено да запазят брака си.

Да обичаш непроменяемо значи да даваш, а това е допустимо единствено там, където има известна степен на вътрешно развиване, тъй като да обичаш значи още и да правиш наличен за другия живота в безкрайната му многообразност.

Любовта не може да бъде импровизация, състрадание, табиет, окачалка за илюзии. Любовта, в случай че е същинска, би трябвало да е над всички тези неща.

Съществува огромен брой изцяло несполучливи бракове, в които настоящите лица не желаят да признаят този факт нито пред другите, нито пред себе си. С професионално майсторство те разиграват фарса, че „ всичко е наред “, като играта се води на две равнища – външно и вътрешно.

Когато липсва обич, двойката търси някаква „ заварка “, която да резервира връзката им непременно. За доста хора бракът е точно такава връзка, която им дава насилена, изкуствена непоклатимост. Ето по какъв начин съпрузи, които скрито се ненавиждат, остават дружно до гибелта си, даже когато от самото начало са надълбоко нещастни.

За доста хора бракът е котва, придаваща на живота непоклатимост, която индивидът самичък не може да реализира. По принцип хората са като кораби, които се носят по вълните без посока, курс и висша цел. Колкото по-силно обвързване изпитват към брака, толкоз по-здраво се вграждат в публичната конструкция.

Децата още повече ускоряват взаимната обязаност, като основават верига със забележителна мощ и устойчивост. Младоженците нормално с неспокойствие чакат раждането на деца, които изначало постоянно изпълват родителите си с наслада, само че скоро стартират да ги отегчават и нервират. Независимо от това, задължението, което децата носят със себе си, остава.

Природата ревниво се грижи за запазването на типа посредством задоволителен брой раждания. Тук несъмнено ще бъде наведен доводът, че хората имат потребност от деца, с цел да се осъществят.

Истинската обич би трябвало да бъде неегоистична, другояче ще се трансформира само в средство за манипулиране на другия за да се извлече персонално наслаждение.

Ревнивецът е празен и нерешителен човек, който има потребност да запълни вътрешния си свят с прочувствения живот на някой различен. От позиция на любовта той нормално е перверзен, заради обстоятелството, че вместо да се насочат към различен човек, към света или към хората, възприятията му се концентрират върху самия него.

Нарцисистът не знае по какъв начин да обича никого, даже и себе си, тъй като същинската обич към себе си, е диаметралност на егоизма. Егоизмът се поражда от ненаситно себеобожание, което индивидът изпитва към себе си и което е подбудено от неналичието на същинска обич към личната си личност. Егоизмът е несполучлив опит да се компенсира отсъствието на обич към себе си.

Неуспехът на доста бракове се дължи на държанието на брачна половинка, преследващ жена си, с цел да господства над нея по садистичен метод, което му доставя наслаждение. Той я подлага на най-различни унижения, пренебрежение, обиди и санкции, само че крие аргументите за държанието си и ги приписва на мислени нейни дефекти, изневери и други провинения.

Садистът се стреми да превъзмогне самотата си и да „ преувеличи “ своето Аз, като трансформира другия в част от себе си.

Мазохистът постоянно търси метод да осуети личните си проекти, с цел да може да твърди, че „ нещастието “ непрекъснато го преследва. При такова отношение към любовта, страдащото от мазохизъм лице възприема вътрешна поза на несретник и мъченик, което на процедура значи, че посява в себе си семената на самоунищожението.

Мазохизмът е голяма спънка към щастието в любовта, тъй като подсъзнателно индивидът търси тъкмо противоположното.

Робът губи свободата си, само че по-задълбоченият разбор ясно демонстрира, че господарят е тъкмо в същата взаимозависимост. Ролята на господаря може да се дефинира като садистична, а на прислужникът като мазохистична. Няма значение дали човек следва натрапчивото предпочитание да господства или да се подчинява – и двете благоприятни условия водят до „ безчестно иго “.

Възможно е човек да осъзнава същинските си проблеми и все пак да търси мъчителни обстановки. Всеки от нас търси кръста, на който желае да бъде прикрепен в своя живот.

Завистта е неразделен сателит на ревността, тъй като всеки, който ревнува от някой автентичен или утопичен противник, в същото време изпитва буйна злоба за всичко, което този човек към този момент е постигнал или може да реализира.

Съществува една доста особена форма на ревнивост. Това е проектираната ревнивост, при която индивидът приписва на колегата си своята некадърност да бъде правилен на някого. Той неумишлено преглежда другата страна като погрешна и изневеряваща, само че в действителност трансферира своите качества върху спътника си.

Вътрешното опустошаване не може да се разсее благодарение на външна компания – решението на казуса ще пристигна със зрелостта и вярното развиване на Аз-а.

Само тези двойки, които съумеят да управляват типа и силата на вътрешните условия на призрака на фантазиите, могат да реализират същинска и неподправена обич.

Любовта се нуждае от полюси – тя не може да настъпи при единение, а единствено при двоякост. Истинската обич е свободно протичане на сила сред два полюса, а не техният съюз. Симбиозата и любовта са две разнообразни неща.

Индивидът търси любовта като последна вяра, като събитие, което ще му разреши да реализира по вълшебен метод всичко, което вътрешно желае.

Повечето от нас мислят, че в любовта е задоволително да се подражава на птиците, цветята и насекомите и че е належащо единствено „ да се понесеш “ на крилете на хормоналните си мули, с цел да постигнеш мечтаното благополучие. Хората явно си показват любовта в проект, който е изцяло противопоставен на визиите за отговорност, учене, техники, просветеност и воля.

Без нематериалност може да се реализира единствено реплика на обич – тъжна комедия, чийто неминуем край е отчаяние и празнина.

Избрано от „ Наука за любовта “, Джон Бейнс, изд. Екслибрис
Картина: The Lovers 1, 1928 by Rene Magritte