Актьорът фронтовак разказа истината за войната
Роденият на 20 май 1922 година в Харманли Димитър Хаджиянев е връстник на Варненския трагичен спектакъл, на който отдава 34 години от креативния си живот. Той ни напусна през 2005 година, само че що за човек беше може да се съди от портрета, който самичък си обрисува през 2001 година в изявление за в. " Черно море “ пред към този момент починалата журналистка Олга Боева.
Неговият роман звучи изумително настоящо през днешния ден
След като приключих гимназия – беше през 1941 година, трябваше да вляза в казармата. Обаче се отсрочи с една година, защото ме одобриха по неотложност в болничното заведение – за интервенция на апендикс. По време на бомбардировките през 1942-1943 година бях в Хасково във Втори армейски артилерийски полк. По това време у нас войната към момента не се усещаше – бяхме надалеч от фронта. През 1944 година трябваше да ме уволнят. Но пристигна 9 септември и вместо да ни демобилизират, бяхме мобилизирани и на 15 септември отпътувах за фронта. С Първа българска войска участвах в двете етапи на войната. А след рухването на Германия бяхме някакъв запас в казарма в Австрия.
Тръгнах за фронта малко като на екскурзия
Носех си китарата. Майка ми ми беше приготвила доста храна – сякаш отивах на пикник, а не на война. Първият смут преживяхме след два-три дни, когато се натрови цялостен един наш взвод с кебапчета. 18 момчета умряха за няколко часа. Това беше пред Пирот. Оттогава ни не разрешиха да консумираме каквато и да храна, която се предлага на улицата. Ден-два след този случай към този момент заехме позиции, от които да се бием с германците. Те, за разлика от нас, знаеха какво е война и по какъв начин да се бият, а ние бяхме невежи, не знаехме какво да вършим. Бяхме готови за обучение – да гръмнем няколко пъти, само че не и за война. Страшното се случи още първоначално. Аз съм артилерист. Нашата батарея зае наблюдателна позиция – на изток от германците. И никой не съобрази, че когато се измести на запад, слънцето ще свети в нашите окуляри, в нашите уреди и това ще ни издаде. И в действителност следобяд стартира страхотна пукотевица против нас. В този миг разбрахме какво е война. Слава Богу, не дадохме никаква жертва.
По заповед на командира трябваше да отида в едно отделение, с цел да предам някакви писма. Вървя по пътя, в случай че може да се каже, че имаше път, и внезапно
виждам пред себе стъпало на човек, останало в обувката…
По-страшно нещо не съм изживял в живота си. По-късно виждах какво ли не – вътрешности по жиците, цялата наша танкова бригада беше унищожена. Гледката, която представляваха тези престояли, разложени мъртъвци в униформи, скелети, черепи, беше страшна. Но не и по-страшни от ходилото. Веднага се помъчих да го заобиколя, да избягам от гледката. Като си показах единствено, че този човек – беше германец – в никакъв случай няма да може да стъпи на това ходило… Малко по-нататък видях една огромна яма – от огромен снаряд, цялостна с вода, а в нея нахвърляни 7, 8, 10 натрупа на германци. По униформите им си проличава, несъмнено. Това беше вторият ми потрес… След това, колкото и грозно да звучи, човек привиква и с най-страшното. Макар че то се отразява надълбоко на човешката душeвност, само че към този момент е повтаряне, към този момент си го видял.
Научих, че в случай че не се бориш, няма да бъдеш себе си, няма да победиш, няма да направиш това, което искаш. Животът е битка. Французите имат доста хубава сентенция:
Да искаш, значи да можеш
Баща ми, Бог да го елементарни, обичаше безумно театъра. Той беше първият човек, който, като дойдеше в нашия дребен град на спектакъл, вземаше билети за цялото семейство. Но никога не можеше да се помири с мисълта или пък да допусне, че синът му ще се занимава със същото нещо. Плачеше като дете на трагичните спектакли, прибираше се смутен у дома. Но актьорите за него бяха карагьозчии, гьозбейчии и така нататък Такива думи не заслужава нито един артист. Заради него записах зъболекарство. Учих три години. Смятах, че като приключва, ще му кажа: направих това, което ти искаше, оттук насетне ще стане това, което аз желая. Но не се случи тъкмо по този начин.
В един вестник прочетох известие, че в театралната академия може да се кандидатства единствено до 25-годишна възраст, а аз бях към този момент на 27. Сепнах се – значи аз в никакъв случай няма да мога да стъпя на сцената. И отидох при ректора на академията проф. Д. Б. Митов. “Ще подцени правилника и ще Ви разреша да кандидатствате, само че Вие би трябвало да ми донесете уверение, че се отказвате от досегашната си компетентност, с цел да кандидатствате при нас ” – сподели той. Изплаших се, тъй като нищо не ми се гарантираше. Освен това, сподели той, би трябвало да се класирате на някои от по-предните места, тъй като сте много по-голям, а ние ще предпочетем по-младите. Е, за благополучие, класирах се пръв в листата.
Но татко ми ужасно се обиди и не ми проговори три години
Като се връщах в Харманли през ваканциите, той единствено ме поглеждаше – а знаех, че безумно ме обича, беше доста мил човек – и споделяше: а, ти си си пристигнал. И толкоз. Моят професор Кръстю Мирски му беше изпратил едно писмо: какъв добър студент съм бил, какво се обрисува да стане от мен, какъв артист ще стана. Пита ме: той какво работи. Режисьор, споделям. Та значи какво работи, пита отново татко ми. В театъра. А-а и той като тебе. И с това диалогът завърши.
Някъде в трети курс получих покана от Народния спектакъл да заместя един артист, който беше отпътувал на специализация в Москва, в една от централните мъжки функции в „ Дванайста нощ “ на Шекспир. Изиграхме последното зрелище за сезона. Излизайки от театъра, виждам човек под дребна акация. Баща ми! Изтръпнах. Не сме си споделили две думи в продължение на три години. Отидох при него и го запитвам: какво правиш тук. От през вчерашния ден съм тук, споделя той. И къде си отседнал. В „ Славянска сказка “, през днешния ден там е спектакъл „ Сълза и смях “.
И какво? Гледах те…
Никога не съм изпитвал смут от критици, от театроведи. Е, не ми е било изключително прелестно, тъй като постоянно малко се стягаш. По-голямо комплициране от мисълта какво ще каже татко ми, не ми се е случвало. Той се обърна и ми сподели: не си сбъркал, да ти е на добър час… За да получи едно време човек амнистия, целуваше ръка на този, от който я искаше. Не единствено я целунах, в случай че можех да я изям, бих я изял. Какво ще вършим, крещя. Ами на мен ми се пие вино. Беше човек, който ще изпие една чаша вино и с това пиенето завършва. Казвам: и на мен. Ами давай да вървим тогава. Така свърши тази история. След това идваше доста пъти във Варна.
РАВНОСМЕТКА
Над 150 са функциите, които оживяват на театрална сцена благодарение на неговия гений, 30-40 са функциите му в малкия екран и киното. Ето някои от емблематичните облици на Димитър Хаджиянев:
Ромео от “Ромео и Жулиета ” на Шекспир
Фердинанд от “Коварство и обич ” на Шилер
Христофоров от “В полите на Витоша ” и Данаил от “Когато гръм удари ” на Яворов
Арбенин от “Маскарад ” на М. Лермонтов
Джери Райън от “Двама в люлката ” на У. Гибсън
Пикеринг от “Моята прелестна лейди ” на Фр. Лоу
Даскал Киро от “Опит за хвърчене ” на Й. Радичков
Орсино от “Дванайста нощ ” на Шекспир
Връх в актьорския път на Димитър Хаджиянев е ролята на Бърнард Шоу от “Милият измамник ” на Джером Килти. За нея той получава премията на Съюза на артистите в България през 1979 година.
Димитър Хаджиянев е оставил трайна диря и в българското кино. Снимал се е във филми на Никола Корабов, Въло Радев, Борислав Шаралиев, Маргарит Николов… Постижение е основаният от него облик на публициста Йосиф Хербст във кино лентата “По следите на безследно изчезналите ”.
Неговият роман звучи изумително настоящо през днешния ден
След като приключих гимназия – беше през 1941 година, трябваше да вляза в казармата. Обаче се отсрочи с една година, защото ме одобриха по неотложност в болничното заведение – за интервенция на апендикс. По време на бомбардировките през 1942-1943 година бях в Хасково във Втори армейски артилерийски полк. По това време у нас войната към момента не се усещаше – бяхме надалеч от фронта. През 1944 година трябваше да ме уволнят. Но пристигна 9 септември и вместо да ни демобилизират, бяхме мобилизирани и на 15 септември отпътувах за фронта. С Първа българска войска участвах в двете етапи на войната. А след рухването на Германия бяхме някакъв запас в казарма в Австрия.
Тръгнах за фронта малко като на екскурзия
Носех си китарата. Майка ми ми беше приготвила доста храна – сякаш отивах на пикник, а не на война. Първият смут преживяхме след два-три дни, когато се натрови цялостен един наш взвод с кебапчета. 18 момчета умряха за няколко часа. Това беше пред Пирот. Оттогава ни не разрешиха да консумираме каквато и да храна, която се предлага на улицата. Ден-два след този случай към този момент заехме позиции, от които да се бием с германците. Те, за разлика от нас, знаеха какво е война и по какъв начин да се бият, а ние бяхме невежи, не знаехме какво да вършим. Бяхме готови за обучение – да гръмнем няколко пъти, само че не и за война. Страшното се случи още първоначално. Аз съм артилерист. Нашата батарея зае наблюдателна позиция – на изток от германците. И никой не съобрази, че когато се измести на запад, слънцето ще свети в нашите окуляри, в нашите уреди и това ще ни издаде. И в действителност следобяд стартира страхотна пукотевица против нас. В този миг разбрахме какво е война. Слава Богу, не дадохме никаква жертва.
По заповед на командира трябваше да отида в едно отделение, с цел да предам някакви писма. Вървя по пътя, в случай че може да се каже, че имаше път, и внезапно
виждам пред себе стъпало на човек, останало в обувката…
По-страшно нещо не съм изживял в живота си. По-късно виждах какво ли не – вътрешности по жиците, цялата наша танкова бригада беше унищожена. Гледката, която представляваха тези престояли, разложени мъртъвци в униформи, скелети, черепи, беше страшна. Но не и по-страшни от ходилото. Веднага се помъчих да го заобиколя, да избягам от гледката. Като си показах единствено, че този човек – беше германец – в никакъв случай няма да може да стъпи на това ходило… Малко по-нататък видях една огромна яма – от огромен снаряд, цялостна с вода, а в нея нахвърляни 7, 8, 10 натрупа на германци. По униформите им си проличава, несъмнено. Това беше вторият ми потрес… След това, колкото и грозно да звучи, човек привиква и с най-страшното. Макар че то се отразява надълбоко на човешката душeвност, само че към този момент е повтаряне, към този момент си го видял.
Научих, че в случай че не се бориш, няма да бъдеш себе си, няма да победиш, няма да направиш това, което искаш. Животът е битка. Французите имат доста хубава сентенция:
Да искаш, значи да можеш
Баща ми, Бог да го елементарни, обичаше безумно театъра. Той беше първият човек, който, като дойдеше в нашия дребен град на спектакъл, вземаше билети за цялото семейство. Но никога не можеше да се помири с мисълта или пък да допусне, че синът му ще се занимава със същото нещо. Плачеше като дете на трагичните спектакли, прибираше се смутен у дома. Но актьорите за него бяха карагьозчии, гьозбейчии и така нататък Такива думи не заслужава нито един артист. Заради него записах зъболекарство. Учих три години. Смятах, че като приключва, ще му кажа: направих това, което ти искаше, оттук насетне ще стане това, което аз желая. Но не се случи тъкмо по този начин.
В един вестник прочетох известие, че в театралната академия може да се кандидатства единствено до 25-годишна възраст, а аз бях към този момент на 27. Сепнах се – значи аз в никакъв случай няма да мога да стъпя на сцената. И отидох при ректора на академията проф. Д. Б. Митов. “Ще подцени правилника и ще Ви разреша да кандидатствате, само че Вие би трябвало да ми донесете уверение, че се отказвате от досегашната си компетентност, с цел да кандидатствате при нас ” – сподели той. Изплаших се, тъй като нищо не ми се гарантираше. Освен това, сподели той, би трябвало да се класирате на някои от по-предните места, тъй като сте много по-голям, а ние ще предпочетем по-младите. Е, за благополучие, класирах се пръв в листата.
Но татко ми ужасно се обиди и не ми проговори три години
Като се връщах в Харманли през ваканциите, той единствено ме поглеждаше – а знаех, че безумно ме обича, беше доста мил човек – и споделяше: а, ти си си пристигнал. И толкоз. Моят професор Кръстю Мирски му беше изпратил едно писмо: какъв добър студент съм бил, какво се обрисува да стане от мен, какъв артист ще стана. Пита ме: той какво работи. Режисьор, споделям. Та значи какво работи, пита отново татко ми. В театъра. А-а и той като тебе. И с това диалогът завърши.
Някъде в трети курс получих покана от Народния спектакъл да заместя един артист, който беше отпътувал на специализация в Москва, в една от централните мъжки функции в „ Дванайста нощ “ на Шекспир. Изиграхме последното зрелище за сезона. Излизайки от театъра, виждам човек под дребна акация. Баща ми! Изтръпнах. Не сме си споделили две думи в продължение на три години. Отидох при него и го запитвам: какво правиш тук. От през вчерашния ден съм тук, споделя той. И къде си отседнал. В „ Славянска сказка “, през днешния ден там е спектакъл „ Сълза и смях “.
И какво? Гледах те…
Никога не съм изпитвал смут от критици, от театроведи. Е, не ми е било изключително прелестно, тъй като постоянно малко се стягаш. По-голямо комплициране от мисълта какво ще каже татко ми, не ми се е случвало. Той се обърна и ми сподели: не си сбъркал, да ти е на добър час… За да получи едно време човек амнистия, целуваше ръка на този, от който я искаше. Не единствено я целунах, в случай че можех да я изям, бих я изял. Какво ще вършим, крещя. Ами на мен ми се пие вино. Беше човек, който ще изпие една чаша вино и с това пиенето завършва. Казвам: и на мен. Ами давай да вървим тогава. Така свърши тази история. След това идваше доста пъти във Варна.
РАВНОСМЕТКА
Над 150 са функциите, които оживяват на театрална сцена благодарение на неговия гений, 30-40 са функциите му в малкия екран и киното. Ето някои от емблематичните облици на Димитър Хаджиянев:
Ромео от “Ромео и Жулиета ” на Шекспир
Фердинанд от “Коварство и обич ” на Шилер
Христофоров от “В полите на Витоша ” и Данаил от “Когато гръм удари ” на Яворов
Арбенин от “Маскарад ” на М. Лермонтов
Джери Райън от “Двама в люлката ” на У. Гибсън
Пикеринг от “Моята прелестна лейди ” на Фр. Лоу
Даскал Киро от “Опит за хвърчене ” на Й. Радичков
Орсино от “Дванайста нощ ” на Шекспир
Връх в актьорския път на Димитър Хаджиянев е ролята на Бърнард Шоу от “Милият измамник ” на Джером Килти. За нея той получава премията на Съюза на артистите в България през 1979 година.
Димитър Хаджиянев е оставил трайна диря и в българското кино. Снимал се е във филми на Никола Корабов, Въло Радев, Борислав Шаралиев, Маргарит Николов… Постижение е основаният от него облик на публициста Йосиф Хербст във кино лентата “По следите на безследно изчезналите ”.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ