Силата на корените
Родена съм в София. Никога в детството си не съм ходила “на село ” – нещо, което децата постоянно правеха през ваканциите. Аз скрито им завиждах и страдах, че моите баби и дядовци са в града. Всъщност, баща ми е роден в едно българско село, само че от доста дребен е пристигнал с родителите си в града. Първо учил в Пловдив, след това станал студент в София. Срещнал майка, чийто жанр е измежду първите заселници на днешната ни столица – и по този начин фамилията ми заживяло в огромния град. Аз пораснах като софийско чадо, без мириса на здравец в двора, без кокошарник, животни, прясно издоено мляко заран... (Сигурно по тази причина през днешния ден си загивам за тези неща, за нормалността и чара на селото...)
Историята, която желая да ви споделя, е история за една среща. Уводът за предишното беше нужен, с цел да усетите най-малко малко от силата, с която сегашното ме връхлетя тези дни, откакто отидох в родното село на баща. Заедно с него бяхме на среща на наследниците на неговия жанр. Събрахме се в селската механа – със остаряла чугунена печка, дървени маси и блестяща диско топка на тавана. Един мой братовчед, връстник, който срещнах за първи път в живота си, провежда сбирката.Макар и с непознати хора към себе си, по този начин се почувствах и аз – мощна и сигурна. След 40 години на този свят аз се срещнах със своето голямо семейство. Прадядо ми от страната на баща бил кореняк в селото. Имал девет деца от две дами. Половин век след гибелта му наследниците на рода се срещнахме. Наложи се да се срещаме... Странното е, че цяла вечер си говорехме, като че ли се знаем от деца. Разказахме си животите небрежно, след това танцувахме, смяхме се, отново си разказвахме, преглеждахме фотоси на фамилиите си от телефоните и си обещахме да се виждаме, да се срещаме, да си оказваме помощ... Не зная дали ще се случи, само че си го обещахме... Не сме еднообразно небогати, богати, щастливи и съумели, само че сме необичайно близки. Наследници на един и същи жанр.
Една от бабите описа историята за хан Кубрат, който на смъртното си ложе повикал синовете си и им дал една пръчка. Казал на най-малкия да опита да я счупи и той го направил за секунди. После му подал цялостен наръч от същите пръчки и му споделил да опитва да ги счупи дружно. Не съумял. И в това била поуката – сами членовете на фамилията се пречупват елементарно, само че когато са сплотени и дружно, нищо не може да ги събори...
Макар и с непознати хора към себе си, по този начин се почувствах и аз – мощна и сигурна. След 40 години на този свят аз се срещнах със своето голямо семейство. Различни хора, разнообразни ориси, само че обща кръв. Хора, пръснати из България и по света... Разделени и далечни, само че и ненадейно близки.Беше извънредно прочувствено. Дълбоко. Искрено. Истинско. Знам, че бих помогнала на всеки един от тези мои родственици и тази мисъл ме прави ненадейно щастлива. Вярата пък, че аз самата мога да се опра на всички тези хора, ми дава непредвидена мощ и успокоение.
Усещането да вярваш в безрезервността на фамилията, в неговата безрезервност, съпричастност, непреходност – това чувство е неописуемо, успокояващо, вдъхновяващо, освежаващо, мобилизиращо... И аз имах шанса да го изпитам. Семейството и родът неслучайно се назовават корени!
Благодаря ти, баща!
Историята, която желая да ви споделя, е история за една среща. Уводът за предишното беше нужен, с цел да усетите най-малко малко от силата, с която сегашното ме връхлетя тези дни, откакто отидох в родното село на баща. Заедно с него бяхме на среща на наследниците на неговия жанр. Събрахме се в селската механа – със остаряла чугунена печка, дървени маси и блестяща диско топка на тавана. Един мой братовчед, връстник, който срещнах за първи път в живота си, провежда сбирката.Макар и с непознати хора към себе си, по този начин се почувствах и аз – мощна и сигурна. След 40 години на този свят аз се срещнах със своето голямо семейство. Прадядо ми от страната на баща бил кореняк в селото. Имал девет деца от две дами. Половин век след гибелта му наследниците на рода се срещнахме. Наложи се да се срещаме... Странното е, че цяла вечер си говорехме, като че ли се знаем от деца. Разказахме си животите небрежно, след това танцувахме, смяхме се, отново си разказвахме, преглеждахме фотоси на фамилиите си от телефоните и си обещахме да се виждаме, да се срещаме, да си оказваме помощ... Не зная дали ще се случи, само че си го обещахме... Не сме еднообразно небогати, богати, щастливи и съумели, само че сме необичайно близки. Наследници на един и същи жанр.
Една от бабите описа историята за хан Кубрат, който на смъртното си ложе повикал синовете си и им дал една пръчка. Казал на най-малкия да опита да я счупи и той го направил за секунди. После му подал цялостен наръч от същите пръчки и му споделил да опитва да ги счупи дружно. Не съумял. И в това била поуката – сами членовете на фамилията се пречупват елементарно, само че когато са сплотени и дружно, нищо не може да ги събори...
Макар и с непознати хора към себе си, по този начин се почувствах и аз – мощна и сигурна. След 40 години на този свят аз се срещнах със своето голямо семейство. Различни хора, разнообразни ориси, само че обща кръв. Хора, пръснати из България и по света... Разделени и далечни, само че и ненадейно близки.Беше извънредно прочувствено. Дълбоко. Искрено. Истинско. Знам, че бих помогнала на всеки един от тези мои родственици и тази мисъл ме прави ненадейно щастлива. Вярата пък, че аз самата мога да се опра на всички тези хора, ми дава непредвидена мощ и успокоение.
Усещането да вярваш в безрезервността на фамилията, в неговата безрезервност, съпричастност, непреходност – това чувство е неописуемо, успокояващо, вдъхновяващо, освежаващо, мобилизиращо... И аз имах шанса да го изпитам. Семейството и родът неслучайно се назовават корени!
Благодаря ти, баща!
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ