Как импресариите на Павароти искаха Галина Савова – в памет на оперната ни прима
Родът
Предполагам, че е било нещо в родовете, от майчина и бащина страна. От рода на майка ми, нейният татко е имал нещо като прякор, Лъките са ги наричали. Дядо е бил от Тулча. Не сме влезнали в следите на този жанр, тъй като по едно време той е бил в Румъния, по-късно в България. Преди 10-15 години сестра ми имаше тази концепция, само че не оставаше време. Тя беше любопитна, само че аз и обясних, че към този момент е доста късно. Това няма да бъдат нашите директни прадеди, това ще бъдат техни пра-пра-правнуци, само че доста мъчно ще бъде проучването и намирането на рода.
От страна на баща имахме Лиляна Анастасова - дълги години примадона на Варненската опера, която беше негова братовчедка. Затова допускам, че нещо генно е имало.
Музикалното учебно заведение във Варна
Специално за мен мога да кажа, че насоката получих от майка. Когато бях на 6 - 7 години, майка е чула и схванала, че във Варна се отваря Музикално учебно заведение. Тя един ден ме хвана за ръка, от другата ми страна беше по-голямата ми сестра за кураж и ни заведе в Музикалното да се явим на изпит. Спомням си неясно изпита. Нещо съм пяла, след това нещо за възприятие за темп, почуквания с моливче по масата, аз повтарях, с цел да разбере музикалността. Не знам какъв брой се явиха, само че огромната ми сестра не я одобриха. Мен одобриха. И седем години трябваше да вървя в две учебни заведения по едно и също време. Сутрин – в естественото, след обяд – в музикалното и назад.
Ходихме постоянно на опера, най-често с дребната ми сестричка. Пък и Лиляна Анастасова беше в Операта – имахме си непосредствен човек. По подобен метод очевидно музикалният усет се разви. Гледахме доста спектакли. Всичко, което пееше кака Лиляна естествено, всички за спинтово-драматичен глас – „ Трубадур “, „ Бал с маски “… По-късно, когато пристигнаха Тодор Костов, Бохачек, с тях имаше доста впечатляващи спектакли.
А при нас се полагаха грижи, с цел да опознаем музикалното завещание освен на България, само че и на целия свят, композитори, запознаваха ни с музиката и освен в Музикалното, само че и в главното учебно заведение – имахме час по пеене, занимаваха ни с композитори, творби, столетия, стилове. Бих се радвала да чуя, че и в днешно време се прави, но…
Към оперното пеене се насочих, откакто завърших с Музикалното учебно заведение в 7 клас. Обичах пианото, учех елементарно наизуст, някаква зрителна памет ли, по-скоро механична памет имах. Но имах един недостатък. Пред аудитория ръцете ми малко се разтреперваха и от време на време на продукции ми се е случвало да закача непознат звук. Затова споделих на мама, че от мен не става добра концертна пианистка и желая да си продължа в естественото учебно заведение. Имах някакви ползи към медицина, след това си мислех за химия… Така, един ден и при започване на 9 клас отново нашата блага майка пристигна и ме извика от час и ми сподели, че желае да се явя на конкурсен изпит в Музикалното. Аз се ядосах и и споделих: “Аз не мога да стана пианистка, каквато бих желала и по тази причина няма да бъда някаква учителка по пиано. Това не ми е забавно. Майка сподели: „ Не, няма с пиано да се явяваш, а с пеене! “, което пък напълно ме озадачи, само че бях чинно дете. Оставих се, просто тъй като доста обичах майка и доста имах вяра в нейната обич, в нейния инстинкт.
Първата ми учителка по оперно пеене Златка Кунчева
И по този начин майка откри, благодарение на кака Лиляна Анастасова, може би, една напълно нова млада учителка Златка Кунчева. Тя таман беше почнала работа в Музикалното учебно заведение. Взех няколко урока при нея, приготвих една ария, някаква дребна песен за относително къс период, не повече от една седмица и се явих на изпит. Бяхме 45 деца за две места. Мен одобриха преди всичко. Отново потеглих към Музикалното, към този момент гимназия, с пеене. И би трябвало да кажа, че на Златка Кунчева дължа ужасно доста. Тя беше млад възпитател, теоретично не зная какъв брой е била готова, само че тя доста постоянно показваше, имаше доста хубав глас, само че за какво не стана певица – не зная. Много, доста хубав глас – тя показваше, естествено обясняваше. На мен ми беше доста мъчно. Това изкуство не го разбирах. Пианото беше по-лесно, клавишите ги виждаш, а пеенето ми беше първоначално безкрайна джунгла, само че след това започнахме да разбираме какво би трябвало да се прави и по какъв начин. Завърших Музикално и майка още веднъж ме запита – в този момент накъде? Имаш избора – какво решаваш? Казах – в този момент към този момент е ясно. Консерваторията.
Професор Христо Бръмбаров и Консерваторията в София
Не бях ходила в никакъв случай в София, не бях вземала никакви уроци, не познавах нито професори, нито някой от Консерваторията. След време, към този момент като студентка, разбрах, че всички мои сътрудници от провинцията и тези от София са вземали от време на време години наред уроци при професори и са се подготвяли за влизане в Консерваторията. Спомням си, че трябваше да се явя на изпит – с оповестени дати и репертоар, който да представим. Аз имах естествено репертоар от арии, опери още не, само че доста арии, песни. Отидох в София при един наш братовчед, който се свърза с проф. Христо Бръмбаров и уговори час за прослушване. Това беше към една седмица преди приемния изпит. Посетихме проф. Бръмбаров, квартирата му беше на ул. „ Бирюзов “. Прие ни в стаята си. Вече беше претърпял нещо, евентуално инфаркт. Спомням си, че даже не стана. Посрещна ме доста враждебно. Изгледа ме много укорно и сподели: „ Смятам, че доста рано сте пристигнали! “ В смисъл, че след една седмица е приемният изпит, а той не ме е чувал до тогава, не ме познава. Обясних, че не е било допустимо за нас по-рано да отида, пък и не съм знаела, че би трябвало. Бях извадила ноти, сгънах ги и желаех да си потеглям. Той ме спря: „ Да чуем нещо! “ Не помня какво съм пяла, той изиска още. След това, без въобще да се обърне към мен, сподели на Рени Бръмбарова: „ Обади на Лиляна Байнова, пианистката, и да поработи няколко часа с нея! “. Това беше от негова страна признанието, че той намира, че имам някакви данни и че е склонен да се явя на изпит.
След няколко часа с Лиляна Байнова се явих на изпит. Отново ме одобриха и то преди всичко. И по този начин – изкарахме 4 години с проф. Бръмбаров. Бяхме с Румяна Абаджиева – мецосопрано, Роза Митова беше при проф. Бръмбаров, имаше една Жечка или Желка, която умря доста млада, с луксозен глас… Събирахме се с Професора в една огромна стая, той ни разпяваше пред всички, един по един по 10 минути. След това, в края на седмицата, отново пред него пеехме песни, арии, които подготвяхме с Атанас Атанасов, един извънреден музикант и пианист. И Лиляна Байнова също… Това беше ученето. Така 4 години изминаха доста бързо.
В Софийска опера
Междувременно оповестиха конкурс за Софийската опера, на който аз не желаех да се явявам – там не се усещах подготвена. Но проф. Бръмбаров настоя. Аз и при него бях доста послушна – като сподели би трябвало – добре би трябвало. Още не бях взела дипломата, само че към този момент бях приключила четвърти курс. И помня, че се явихме много трагични гласове. Единият беше Гена Димитрова – тя беше приключила към този момент втори майсторски клас, аз с 4-ти курс. Третата беше Стефка Попангелова, която пееше във Военния отбор и преди малко се беше върнала от с Първа премия от конкурс в Тулуза. Аз бях много сконфузена и уплашена малко – другите две съпернички бяха много мощни. Взеха и трите ни. И по-късно стартира работата в Операта, която мисля, че даде най-бързите и най-хубави резултати – сцената, режисьора, оркестъра, сътрудниците – всичко това разви и доразви всичко. Бяхме със статут на стажанти и трябваше всяка от нас да покаже качествата си и по-късно щеше да се реши кой ще остане, кой ще бъде назначен за актьор, кой ще отиде някъде в провинцията вероятно. За благополучие и трите защитихме, както би трябвало местата си в Операта и бяхме назначени. Гена беше разпределена в „ Набуко “. Направи я отлично и получи предопределение. Аз бях разпределена за „ Тоска “, а Стефка в „ Трубадур “. През първата година бяхме на дребни партии. Аз съм пяла Инес от „ Трубадур “, Флора от „ Травиата “, графиня Чепрано – това бяха първите стъпки и беше безпределно вярно това, тъй като си припомням, че първия ми театър на Флора, аз не знаех с кой крайник да изляза.
Най-ярък спомен имам от Иван Маринов. С него подготвихме „ Тоска “. За мен той беше безпределно чудноват, само че и забавен човек – на настроения, с комизъм, със свадливост – само че беше един почтен музикант и особено за „ Тоска “ ужасно доста ми оказа помощ, както и Атанас Атанасов, за жалост и двамата покойници – единствено споменът остана за тях.
От режисьорите – в Академията още работех с Драган Кърджиев. Той приготви етюди, първите стъпки, изясни ми най-основно всичко за държанието на сцената. След това Петър Щърбанов, Мишо Хаджимишев, най-вече с него и с Петър Щърбанов сме работили. С Емил Бошнаков също доста сме работили. За мен персонално остава паметен Борис Покровски. Той гостува в Софийската опера по това време – ние върших партията на девицата Февроня в „ Невидимият град Китеж и девицата Февроня “ – това е основната женска партия. И някак-си се знаеше, че Гена ще пее премиерата. Репетирахме най-спокойно на петия етаж – ту тя, ту аз… И малко преди премиерата господин Покровски реши, че аз би трябвало да пея партията. Вероятно Покровски откри в мен нещо по-наивно и почтено, което беше належащо за девицата Февроня. С тази опера бяха първите изяви в чужбина – със Софийската опера ходихме в Испания,…
По света
Бях към този момент шест години в Софийската опера, когато казусът ме заведе в Париж и там беше моят дебют на Турандот и от там стартира международната кариера. След това към този момент имаше години, в които съчетавах изяви в България и на открито и най-после от 1979 година продължих единствено в чужбина.
Може би едно от най-хубавите ми качества беше, че аз постоянно бях влюбена в партията, която върша, и в сътрудниците, с които работя. За благополучие срещах едни от най-хубавите. Между които се откроява Пласидо Доминго. За първи път пяхме дружно в Барселона в „ Турандот “. Той беше при започване на огромната си кариера. След това към този момент сме пели в „ Метрополитен “, във Виена, в Маями пяхме „ Андре Шение “… Той е извънреден и като човек, и като музикант. Ето, стартира и да дирижира, и режисира, и е шеф на опера, и е доста добър пианист – несъмнено това най-вече му оказва помощ. Все още продължава да пее и да дирижира. Последно го чухме в Милано като баритон към този момент. Той знае тъкмо по кое време към какво да се насочи и е постоянно най-хубав.
Диригенти… То ще прозвучи като факсимиле – най-известните по мое време, които бяха в „ Метрополитен “ – с Джеймс Ливайн, който дълги години беше шеф на операта, с Джузепе Патане, с Лорин Маазел. Във Франция имаше един доста добър диригент – Ален Ломбард. Пол Етиен – с него съм пяла в доста театри. Великолепни диригенти. Работила съм и със Зубин Мета, Клаудио Абадо.
Ню Йорк
Много забавен беше дебютът ми в Метрополитен опера с „ Аида “ в „ Метрополитен “. Бях там с контракт за „ Джоконда “ за подготовки с диригента Джеймс Ливайн за идната година. Ненадейно два дни преди планувания театър ангажираната певица за „ Аида “, се почувствала несигурна. Заявила, че не може да изпее съботен театър, който от „ Бродкастърс “ предаваха в цяла Америка в 14.00 часа. В същия ден бях свободна от подготовки и се впуснах да опознавам Ню Йорк. Заваля някакъв страховит дъжд и таман се прибирам в хотела безусловно мокра от глава до пети и слушам, че са ме търсили от операта може би 10 пъти. Бях призована незабавно да се явя в Операта и да преговарям за събота за „ Аида “. Така се случи, че аз направих дебюта си в „ Метрополитен “ не с „ Джоконда “, както беше планувано, а с „ Аида “. И то цяла Америка чу!
Световна популярност против 10 000 $
След спектакъла на „ Аида “ в Ню Йорк получих предложение от импресариите на Павароти да работят за мен. Казаха ми изискванията си – би трябвало незабавно да им заплатя 10 000 $. И аз по балкански и български възпитана, незабавно се учудих и възмутих – за какво би трябвало аз да заплащам? Аз не съм получила от тях никакъв контракт още, не съм спечелила нищо, а те желаят аз на тях авансово да платя. Просто бях профан, че по този начин се правело. Той ми изясни, че има огромно бюро, има чиновници и на него му трябват пари. Аз се възмутих. Нашето образование беше такова. Как може без те да ми предложат работа, да желаят аз да им заплащам? Някак си неприлично ми се струваше. А може би не съм и имала тези 10 000 $. Може би тъкмо тогава всичко, което взема, да им дам – нещо такова е имало. И им отхвърлих. А това те са правели с безусловно всички, които са им харесвали – вземали са тия 10 000 $ и са започвали огромна реклама. Така се е случило и с Павароти преди време. Той е бил с някаква дребна италианска трупичка на гастрол в Америка и тъкмо тези импресарии, му желаят тази или друга сума. Той ги е нямал тези пари, само че всичките пари получени от спектаклите ги е дал, прежалил ги е, добавил и други по някакъв метод. И още на идващия ден целият свят е знаел, че се е появила страхотна звезда и по този начин неговата кариера по този начин стартира. Аз отхвърлих на тези импресарии. Продължих с моите - „ Сеймон “ - които бяха и на Доминго сега. Ако бях направила това, щях да получа може би и „ Сони “, „ Еми “ и огромната реклама. Там по този начин ставаше тогава. Сега към този момент не зная.
Верона
Дебютът ми в Италия стартира от Верона. Така се случи, по този начин пристигна предлагането с „ Джоконда “ през 1980 година. Изпълнители бяха Павароти, Гена беше, аз бях – дружно започнахме някак си във Верона. Там съм пяла много заглавия – „ Аида “ няколко пъти, „ Турандот “ няколко пъти, „ Джоконда “ два пъти – 1980, 1988 година.
Най-впечатляващо беше една „ Аида “, която стартира тъкмо среднощ и приключи в 5 сутринта. Отидохме за спектакъла, имаше трендове за дъжд, само че там регламентът, законите споделят би трябвало да се стои. Публиката беше на място – цялата Арена беше цялостна. Точно когато трябваше да стартираме, няколко минути преди 9, стартира страховит дъжд. Даже аз не желаех да поставям тежкия черен грим, тъй като и прогнозата беше, че няма да спре дъждът. И като стане 11 или 12 часа ще ни пуснат да си отидем. Колегите започнаха да си играят на карти, други четяха, трети си хапваха, анекдоти се разказваха, правехме си радостно вътре на изсъхнало, а на открито публиката – завити с мушами и чадъри – стояха. Ние отвреме в точния момент поглеждахме и казвахме – бедните, за какво стоят и се мокрят, ще се разболеят най-после – толкоз часа дъжд се излива върху тях с вярата, че ще се почне. И най-после няколко минути преди 12 чуваме овации. Поглеждаме – дъждът беше спрял и спектакълът стартира. Помня, че Никола Мартинучи беше тенорът. Някъде след второ деяние си направи една огромна пауза. Синдикатите в Италия бяха доста мощни. Всеки оркестър си имаше профсъюз, хористите, театралните служащи имаха профсъюз и артистите имаха, само че нашият не се обади. Първата пауза беше единият профсъюз на оркестъра споделиха – или ще ни заплатят в допълнение, тъй като е към този момент след 12.00 часа, или няма да свирим. Съветът се събира, шеф, интендант – умуват и вземат решение, че толкоз и толкоз ще им платят. Оркестърът се съгласява да свири – продължаваме. Следващият антракт, още веднъж огромна пауза – хорът – същото. Докато най-после след трето деяние – театралните служащи. Казаха и на тях би трябвало да се заплати – другояче няма да продължим. На тях обаче отхвърлиха и от трето деяние до края бяхме на един фон. Но спектакълът продължи.
Междувременно измежду трето деяние Мартинучи остана без глас. Опита се да приказва, да декламира и това не излизаше. Спряхме спектакъла и по-късно се появи един нов тенор, който не го познавам, който е бил там за спектакли на „ Тоска “. И индивидът си бил лежащ на втория етаж в резиденция или на частна квартира. Отиват да го разсънват – звънят – той не се обажда. Виждат, че прозорецът му е отворен и със стълба извън влизат, а той със запушалки в ушите спи блажено. Вдигат го от леглото, довеждат го в театъра, нямаше време да се гримира, по този начин го пускат на сцената, само че „ Аида “ беше приключено и то тъкмо в 5.00 часа. Публиката беше в еуфория – безпределно щастливи, удовлетворени – това е едно прекарване, което в никакъв случай дотогава не се беше случвало. И в 5.00 часа ние като излязохме на открито, публиката стои и желае подписи, кани ни да пием кафе дружно. Беше безпределно забавно прекарване. Мисля, че тава е единственият театър във Верона, който свърши в 5.00 сутринта.
Във Верона имам доста хубави прекарвания, тъй като това е една доста пленителна, забавна сцена, изключително, когато съм била аудитория мога да оценя това, когато към този момент е притъмняло и малко преди спектакъла всички възпламеняват тези свещички. Всички от публиката си купуват кандилца някакви и ги възпламеняват и става безспорна тишина – никой не мърда, като че ли никой не диша, тези свещички светват и стартира увертюрата. Неповторимо прекарване.
Виена
Там съм пяла много заглавия, много години поред и имам безпределно хубави усещания – от сътрудниците, с които съм пяла, заглавията, постановките, диригента, публиката. Преди всичко това е една безпределно умна музикална аудитория, разбираща аудитория, бореща се за положително равнище и качество на оперите. Това е в действителност един международен спектакъл. Самата Опера е толкоз красива – със спотаен мирис и като реализатор, и като слушател съм влизала. Там съм пяла „ Аида “, там съм пяла „ Джоконда “, „ Андре Шение “, „ Тоска “ – съвсем всички опери по сезон, през сезон са ме канили. Там си имах и своя аудитория, мои фенове.
Лондон
Трябва да загатна Лондон – „ Ковънт Гардън “. Там и вестниците писаха, че дебютът ми е малко късно – към този момент бях пяла безусловно на всички места в Европа, когато пристигна предлагането от „ Ковънт Гардън “. Преди много години имах предложение, не бях свободна – отхвърлих. Дали това повлия, стичане на събитията, само че по-късно пристигна още веднъж предложение – отново „ Турандот “ беше, и пяхме една след друга с Гена – няколко спектакъла тя, няколко аз. След това правихме в „ Уембли “ някаква грандиозна режисура „ Турандот “ с доста Турандоти, доста тенори. След това пристигна предлагането за „ Тоска “ и аз тъкмо в Токио си бях счупила крайници и трябваше да откажа. Но това е един извънреден спектакъл, с огромни обичаи, с огромни диригенти, артисти. Интересното в „ Ковънт Гардън “ беше, че пристигнаха от Би Би Си. Българи бяха. Аз не приказвам британски, единствения европейски език, който не приказвам, и доста трудничко ми беше и се усещах непозната и когато те пристигнаха беше безкрайна наслада. Много сърдечни бяха, поканиха ме Би Би Си да прегледам. С някои от тях още подкрепям връзка.
Мигновено се почувствах вкъщи и там, тъй като в Европа съм нямала проблеми – във всяка от страните се говореше италиански, или френски, или немски и съветски даже, и на всички места съм се чувствала вкъщи. Само там малко се постреснах.
Другите оперни подиуми
Пях доста в Хамбург, в Берлин, в съвсем всички вероятни градове на Франция, като почнем с Париж няколко пъти разнообразни постановки, в Тулуза… В Южна Америка - в Буенос Айрес съм пяла. За злощастие, когато бях в Буенос Айрес отново „ Турандот “ беше, пристигна предлагането за Рио де Жанейро и аз трябваше да предпочитам – беше неприятно и беше мъчно, само че трябваше да откажа за Рио.
Българите, с които съм пяла
Най-напред във Виена беше българката Маргарита Лилова, с която постоянно бяхме дружно на сцената, с Веселина Кацарова съм пяла „ Андре Шение “, когато правеше първите си стъпки. С Гяуров съм пяла единствено в Монте Карло „ Симон Боканегра “. Той беше към този момент женен за Мирела Френи. Беше приветлив, сдържан човек. С Емил Иванов съм пяла в Германия, в Щутгарт – „ Тоска “ сме пели. Безкрайно етичен, прелестен, млад, обаятелен беше. Имахме някакъв забавен, импровизиран контакт с него и със брачната половинка му. Останахме си другари. С Калуди Калудов сме пели в Швейцария „ Джоконда “ – това беше неговия дебют. С Димитър Петков пяхме във Варна „ Реквием “ и на концерт в Будапеща.
Бъдещето на операта.
Режисьорите на новото време търсят нови изяви. Всяка ера си има естествено характерното. В операта няма по какъв начин – доста, доста години се е повтаряло, образец един, който обаче е спазвал и епохата и костюмите и безусловно характерното на това време. Докато новите режисьори търсят някакви нови изяви, които за жалост отблъснаха много огромна част от публиката. Говоря за театри във Франция, Германия, Италия. Това на същинската музикална оперна аудитория не се харесва. Много съвременни постановки има. Имам един случай с Доминго в Хамбург. Режисьор беше синът на Марио дел Монако, беше направил една доста съвременна „ Тоска “ – действието се развиваше по време на фашизма. Скарпия беше боец с униформа. Във второ деяние имаше единствено една желязна маса с един тв приемник и той показваше на тв приемника на Тоска по какъв начин изтезават Марио. Марио трябваше да бъде нещо като полу-умен. Доминго като разбра концепцията на режисурата, като видя декора и костюмите и реши, че не би трябвало да се изявяваме в тази режисура и отхвърли. Той получи друга опера, а аз – „ Бал с маски “. И двамата бяхме единомислещи, че не можем това нещо да го създадем. Беше в ущърб и на музика и на осъществяване.
В момента това е наклонността – нови, съвременни неща, които безусловно не пасват към епохата, към времето, което са писани и показваха. Сега към този момент хората, които обичат музиката започнаха някак си да се помиряват и естествено избират съвременни постановки, които са безпределно забавни. Наскоро гледахме и слушахме със сестра ми Надя един запис, който приехме, с Анна Нетребко. Една „ Травиата “, която беше съвременна, само че имаше доста мисъл, беше направена доста забавно – съвсем никакъв фон, две канапета на една празна сцена и единствено артистите и един часовник. Беше безпределно забавно. Има и забавни постановки, които се одобряват.
Не бих споделила, че операта ще почине. Не. За благополучие, аз където отивам, следя публиката и виждам младежи. Имаше някакъв интервал, когато съвсем не се виждаха, бяха единствено старите възпитани в този дух музикални поклонници. Но в този момент се виждат доста младежи в Германия – виждам доста интерес към операта. Може би тази рецесия ще се отрази и някои дребни театри ще се затворят или уедрят, тъй като особено в Германия всеки дребен град си има спектакъл. Те са стотици театри в Германия. Но музикалната аудитория си я има и тя продължава да върви. Смятам, че единствено малко броят на оперните театри ще се понижи, само че операта ще живее. Да загине – не бих желала и нямам доверие.
В България
Варна е най-красивият, най-хубавият и най-интересният град тук. Така си го усещах. Намирала съм се в доста красиви и забавни градове, и на море, само че за мен Варна си оставаше най-интересният, най-хубавият град, фамилията ми беше тук естествено, съученици, първите ми стъпки, мемоари, Музикалното и така нататък И по тази причина си имам естествено специфичното отношение към Варна. Когато ме помолиха тук да вземам участие, не ми беше комфортно сега, само че нямах сърце да откажа. И изключително този „ Турандот “, който направихме през 1997 година – концерта за 50 годишнината на Операта с Гюзелев, Стефка Евстатиева... Въпреки че беше безпределно мъчно – тази „ Турандот “ трябваше да я пеем 12.00 часа през нощта. Но Летният спектакъл си има чара, аз особено като аудитория доста го одобрявам Когато съм аудитория ми е доста прелестно. Преди това не съм пяла нито в Летния, нито в зимния.
Малко съм видяла друго в България. Обикновено пристигам тук през лятото във Варна. Много се веселя на „ Варненско лято “. Винаги има забавни неща, забавни артисти, постановки. Виждам за жалост един отлив на непознатата аудитория. Това може би се изяснява с по-малкото туристи и с качеството на туристите, които идват в България, и най-много – не се прави реклама, не се канят тези хора, не се работи, с цел да се разсъни интереса им. А може би не може да се разсъни – не познавам туристите. Но ето тази година след доста години стартира да действа Летният спектакъл, виждам, че има интерес, има наслада, публиката е удовлетворена, щастлива и признателна, че започнаха да се играят оперни постановки в Летния спектакъл. И допускам, че би трябвало да се продължи, тъй като единствено с рок и чалги културата на народа ни умира.
Трябва нещо да се направи нещо за възстановяване на акустиката. Аз имах нещастието да бъда напред (3 след това 9 ред) в Летния спектакъл на „ Кармина Бурана “ и по-късно на „ Ернани “ и трябваше да напусна местата си, минах напълно откъм гърба, тъй като там където бяхме тези микрофони бяха толкоз мощни, че заболяваха ушите, не можеше да се слуша. Отзад е доста по-добра акустиката. И за Верона мога да кажа със спокойна съвест, че до момента в който нямаше усилватели, пееха единствено най-големи гласове, които можеха да запълнят тази Арена и всичко беше доста по-нормално и доста по-човешко. С техниката всичко стана технично. Гласовете изгубиха доста от качествата си. Започнаха да пеят и напълно дребни гласове, само че това към този момент не е същинско. Първите години, когато пеехме без микрофони беше доста по-хубаво и всеки даваше всичко от себе си. Новото време е времето на техниката и мисля, че няма метод по различен метод да се развива това изкуство./БЛИЦ
Предполагам, че е било нещо в родовете, от майчина и бащина страна. От рода на майка ми, нейният татко е имал нещо като прякор, Лъките са ги наричали. Дядо е бил от Тулча. Не сме влезнали в следите на този жанр, тъй като по едно време той е бил в Румъния, по-късно в България. Преди 10-15 години сестра ми имаше тази концепция, само че не оставаше време. Тя беше любопитна, само че аз и обясних, че към този момент е доста късно. Това няма да бъдат нашите директни прадеди, това ще бъдат техни пра-пра-правнуци, само че доста мъчно ще бъде проучването и намирането на рода.
От страна на баща имахме Лиляна Анастасова - дълги години примадона на Варненската опера, която беше негова братовчедка. Затова допускам, че нещо генно е имало.
Музикалното учебно заведение във Варна
Специално за мен мога да кажа, че насоката получих от майка. Когато бях на 6 - 7 години, майка е чула и схванала, че във Варна се отваря Музикално учебно заведение. Тя един ден ме хвана за ръка, от другата ми страна беше по-голямата ми сестра за кураж и ни заведе в Музикалното да се явим на изпит. Спомням си неясно изпита. Нещо съм пяла, след това нещо за възприятие за темп, почуквания с моливче по масата, аз повтарях, с цел да разбере музикалността. Не знам какъв брой се явиха, само че огромната ми сестра не я одобриха. Мен одобриха. И седем години трябваше да вървя в две учебни заведения по едно и също време. Сутрин – в естественото, след обяд – в музикалното и назад.
Ходихме постоянно на опера, най-често с дребната ми сестричка. Пък и Лиляна Анастасова беше в Операта – имахме си непосредствен човек. По подобен метод очевидно музикалният усет се разви. Гледахме доста спектакли. Всичко, което пееше кака Лиляна естествено, всички за спинтово-драматичен глас – „ Трубадур “, „ Бал с маски “… По-късно, когато пристигнаха Тодор Костов, Бохачек, с тях имаше доста впечатляващи спектакли.
А при нас се полагаха грижи, с цел да опознаем музикалното завещание освен на България, само че и на целия свят, композитори, запознаваха ни с музиката и освен в Музикалното, само че и в главното учебно заведение – имахме час по пеене, занимаваха ни с композитори, творби, столетия, стилове. Бих се радвала да чуя, че и в днешно време се прави, но…
Към оперното пеене се насочих, откакто завърших с Музикалното учебно заведение в 7 клас. Обичах пианото, учех елементарно наизуст, някаква зрителна памет ли, по-скоро механична памет имах. Но имах един недостатък. Пред аудитория ръцете ми малко се разтреперваха и от време на време на продукции ми се е случвало да закача непознат звук. Затова споделих на мама, че от мен не става добра концертна пианистка и желая да си продължа в естественото учебно заведение. Имах някакви ползи към медицина, след това си мислех за химия… Така, един ден и при започване на 9 клас отново нашата блага майка пристигна и ме извика от час и ми сподели, че желае да се явя на конкурсен изпит в Музикалното. Аз се ядосах и и споделих: “Аз не мога да стана пианистка, каквато бих желала и по тази причина няма да бъда някаква учителка по пиано. Това не ми е забавно. Майка сподели: „ Не, няма с пиано да се явяваш, а с пеене! “, което пък напълно ме озадачи, само че бях чинно дете. Оставих се, просто тъй като доста обичах майка и доста имах вяра в нейната обич, в нейния инстинкт.
Първата ми учителка по оперно пеене Златка Кунчева
И по този начин майка откри, благодарение на кака Лиляна Анастасова, може би, една напълно нова млада учителка Златка Кунчева. Тя таман беше почнала работа в Музикалното учебно заведение. Взех няколко урока при нея, приготвих една ария, някаква дребна песен за относително къс период, не повече от една седмица и се явих на изпит. Бяхме 45 деца за две места. Мен одобриха преди всичко. Отново потеглих към Музикалното, към този момент гимназия, с пеене. И би трябвало да кажа, че на Златка Кунчева дължа ужасно доста. Тя беше млад възпитател, теоретично не зная какъв брой е била готова, само че тя доста постоянно показваше, имаше доста хубав глас, само че за какво не стана певица – не зная. Много, доста хубав глас – тя показваше, естествено обясняваше. На мен ми беше доста мъчно. Това изкуство не го разбирах. Пианото беше по-лесно, клавишите ги виждаш, а пеенето ми беше първоначално безкрайна джунгла, само че след това започнахме да разбираме какво би трябвало да се прави и по какъв начин. Завърших Музикално и майка още веднъж ме запита – в този момент накъде? Имаш избора – какво решаваш? Казах – в този момент към този момент е ясно. Консерваторията.
Професор Христо Бръмбаров и Консерваторията в София
Не бях ходила в никакъв случай в София, не бях вземала никакви уроци, не познавах нито професори, нито някой от Консерваторията. След време, към този момент като студентка, разбрах, че всички мои сътрудници от провинцията и тези от София са вземали от време на време години наред уроци при професори и са се подготвяли за влизане в Консерваторията. Спомням си, че трябваше да се явя на изпит – с оповестени дати и репертоар, който да представим. Аз имах естествено репертоар от арии, опери още не, само че доста арии, песни. Отидох в София при един наш братовчед, който се свърза с проф. Христо Бръмбаров и уговори час за прослушване. Това беше към една седмица преди приемния изпит. Посетихме проф. Бръмбаров, квартирата му беше на ул. „ Бирюзов “. Прие ни в стаята си. Вече беше претърпял нещо, евентуално инфаркт. Спомням си, че даже не стана. Посрещна ме доста враждебно. Изгледа ме много укорно и сподели: „ Смятам, че доста рано сте пристигнали! “ В смисъл, че след една седмица е приемният изпит, а той не ме е чувал до тогава, не ме познава. Обясних, че не е било допустимо за нас по-рано да отида, пък и не съм знаела, че би трябвало. Бях извадила ноти, сгънах ги и желаех да си потеглям. Той ме спря: „ Да чуем нещо! “ Не помня какво съм пяла, той изиска още. След това, без въобще да се обърне към мен, сподели на Рени Бръмбарова: „ Обади на Лиляна Байнова, пианистката, и да поработи няколко часа с нея! “. Това беше от негова страна признанието, че той намира, че имам някакви данни и че е склонен да се явя на изпит.
След няколко часа с Лиляна Байнова се явих на изпит. Отново ме одобриха и то преди всичко. И по този начин – изкарахме 4 години с проф. Бръмбаров. Бяхме с Румяна Абаджиева – мецосопрано, Роза Митова беше при проф. Бръмбаров, имаше една Жечка или Желка, която умря доста млада, с луксозен глас… Събирахме се с Професора в една огромна стая, той ни разпяваше пред всички, един по един по 10 минути. След това, в края на седмицата, отново пред него пеехме песни, арии, които подготвяхме с Атанас Атанасов, един извънреден музикант и пианист. И Лиляна Байнова също… Това беше ученето. Така 4 години изминаха доста бързо.
В Софийска опера
Междувременно оповестиха конкурс за Софийската опера, на който аз не желаех да се явявам – там не се усещах подготвена. Но проф. Бръмбаров настоя. Аз и при него бях доста послушна – като сподели би трябвало – добре би трябвало. Още не бях взела дипломата, само че към този момент бях приключила четвърти курс. И помня, че се явихме много трагични гласове. Единият беше Гена Димитрова – тя беше приключила към този момент втори майсторски клас, аз с 4-ти курс. Третата беше Стефка Попангелова, която пееше във Военния отбор и преди малко се беше върнала от с Първа премия от конкурс в Тулуза. Аз бях много сконфузена и уплашена малко – другите две съпернички бяха много мощни. Взеха и трите ни. И по-късно стартира работата в Операта, която мисля, че даде най-бързите и най-хубави резултати – сцената, режисьора, оркестъра, сътрудниците – всичко това разви и доразви всичко. Бяхме със статут на стажанти и трябваше всяка от нас да покаже качествата си и по-късно щеше да се реши кой ще остане, кой ще бъде назначен за актьор, кой ще отиде някъде в провинцията вероятно. За благополучие и трите защитихме, както би трябвало местата си в Операта и бяхме назначени. Гена беше разпределена в „ Набуко “. Направи я отлично и получи предопределение. Аз бях разпределена за „ Тоска “, а Стефка в „ Трубадур “. През първата година бяхме на дребни партии. Аз съм пяла Инес от „ Трубадур “, Флора от „ Травиата “, графиня Чепрано – това бяха първите стъпки и беше безпределно вярно това, тъй като си припомням, че първия ми театър на Флора, аз не знаех с кой крайник да изляза.
Най-ярък спомен имам от Иван Маринов. С него подготвихме „ Тоска “. За мен той беше безпределно чудноват, само че и забавен човек – на настроения, с комизъм, със свадливост – само че беше един почтен музикант и особено за „ Тоска “ ужасно доста ми оказа помощ, както и Атанас Атанасов, за жалост и двамата покойници – единствено споменът остана за тях.
От режисьорите – в Академията още работех с Драган Кърджиев. Той приготви етюди, първите стъпки, изясни ми най-основно всичко за държанието на сцената. След това Петър Щърбанов, Мишо Хаджимишев, най-вече с него и с Петър Щърбанов сме работили. С Емил Бошнаков също доста сме работили. За мен персонално остава паметен Борис Покровски. Той гостува в Софийската опера по това време – ние върших партията на девицата Февроня в „ Невидимият град Китеж и девицата Февроня “ – това е основната женска партия. И някак-си се знаеше, че Гена ще пее премиерата. Репетирахме най-спокойно на петия етаж – ту тя, ту аз… И малко преди премиерата господин Покровски реши, че аз би трябвало да пея партията. Вероятно Покровски откри в мен нещо по-наивно и почтено, което беше належащо за девицата Февроня. С тази опера бяха първите изяви в чужбина – със Софийската опера ходихме в Испания,…
По света
Бях към този момент шест години в Софийската опера, когато казусът ме заведе в Париж и там беше моят дебют на Турандот и от там стартира международната кариера. След това към този момент имаше години, в които съчетавах изяви в България и на открито и най-после от 1979 година продължих единствено в чужбина.
Може би едно от най-хубавите ми качества беше, че аз постоянно бях влюбена в партията, която върша, и в сътрудниците, с които работя. За благополучие срещах едни от най-хубавите. Между които се откроява Пласидо Доминго. За първи път пяхме дружно в Барселона в „ Турандот “. Той беше при започване на огромната си кариера. След това към този момент сме пели в „ Метрополитен “, във Виена, в Маями пяхме „ Андре Шение “… Той е извънреден и като човек, и като музикант. Ето, стартира и да дирижира, и режисира, и е шеф на опера, и е доста добър пианист – несъмнено това най-вече му оказва помощ. Все още продължава да пее и да дирижира. Последно го чухме в Милано като баритон към този момент. Той знае тъкмо по кое време към какво да се насочи и е постоянно най-хубав.
Диригенти… То ще прозвучи като факсимиле – най-известните по мое време, които бяха в „ Метрополитен “ – с Джеймс Ливайн, който дълги години беше шеф на операта, с Джузепе Патане, с Лорин Маазел. Във Франция имаше един доста добър диригент – Ален Ломбард. Пол Етиен – с него съм пяла в доста театри. Великолепни диригенти. Работила съм и със Зубин Мета, Клаудио Абадо.
Ню Йорк
Много забавен беше дебютът ми в Метрополитен опера с „ Аида “ в „ Метрополитен “. Бях там с контракт за „ Джоконда “ за подготовки с диригента Джеймс Ливайн за идната година. Ненадейно два дни преди планувания театър ангажираната певица за „ Аида “, се почувствала несигурна. Заявила, че не може да изпее съботен театър, който от „ Бродкастърс “ предаваха в цяла Америка в 14.00 часа. В същия ден бях свободна от подготовки и се впуснах да опознавам Ню Йорк. Заваля някакъв страховит дъжд и таман се прибирам в хотела безусловно мокра от глава до пети и слушам, че са ме търсили от операта може би 10 пъти. Бях призована незабавно да се явя в Операта и да преговарям за събота за „ Аида “. Така се случи, че аз направих дебюта си в „ Метрополитен “ не с „ Джоконда “, както беше планувано, а с „ Аида “. И то цяла Америка чу!
Световна популярност против 10 000 $
След спектакъла на „ Аида “ в Ню Йорк получих предложение от импресариите на Павароти да работят за мен. Казаха ми изискванията си – би трябвало незабавно да им заплатя 10 000 $. И аз по балкански и български възпитана, незабавно се учудих и възмутих – за какво би трябвало аз да заплащам? Аз не съм получила от тях никакъв контракт още, не съм спечелила нищо, а те желаят аз на тях авансово да платя. Просто бях профан, че по този начин се правело. Той ми изясни, че има огромно бюро, има чиновници и на него му трябват пари. Аз се възмутих. Нашето образование беше такова. Как може без те да ми предложат работа, да желаят аз да им заплащам? Някак си неприлично ми се струваше. А може би не съм и имала тези 10 000 $. Може би тъкмо тогава всичко, което взема, да им дам – нещо такова е имало. И им отхвърлих. А това те са правели с безусловно всички, които са им харесвали – вземали са тия 10 000 $ и са започвали огромна реклама. Така се е случило и с Павароти преди време. Той е бил с някаква дребна италианска трупичка на гастрол в Америка и тъкмо тези импресарии, му желаят тази или друга сума. Той ги е нямал тези пари, само че всичките пари получени от спектаклите ги е дал, прежалил ги е, добавил и други по някакъв метод. И още на идващия ден целият свят е знаел, че се е появила страхотна звезда и по този начин неговата кариера по този начин стартира. Аз отхвърлих на тези импресарии. Продължих с моите - „ Сеймон “ - които бяха и на Доминго сега. Ако бях направила това, щях да получа може би и „ Сони “, „ Еми “ и огромната реклама. Там по този начин ставаше тогава. Сега към този момент не зная.
Верона
Дебютът ми в Италия стартира от Верона. Така се случи, по този начин пристигна предлагането с „ Джоконда “ през 1980 година. Изпълнители бяха Павароти, Гена беше, аз бях – дружно започнахме някак си във Верона. Там съм пяла много заглавия – „ Аида “ няколко пъти, „ Турандот “ няколко пъти, „ Джоконда “ два пъти – 1980, 1988 година.
Най-впечатляващо беше една „ Аида “, която стартира тъкмо среднощ и приключи в 5 сутринта. Отидохме за спектакъла, имаше трендове за дъжд, само че там регламентът, законите споделят би трябвало да се стои. Публиката беше на място – цялата Арена беше цялостна. Точно когато трябваше да стартираме, няколко минути преди 9, стартира страховит дъжд. Даже аз не желаех да поставям тежкия черен грим, тъй като и прогнозата беше, че няма да спре дъждът. И като стане 11 или 12 часа ще ни пуснат да си отидем. Колегите започнаха да си играят на карти, други четяха, трети си хапваха, анекдоти се разказваха, правехме си радостно вътре на изсъхнало, а на открито публиката – завити с мушами и чадъри – стояха. Ние отвреме в точния момент поглеждахме и казвахме – бедните, за какво стоят и се мокрят, ще се разболеят най-после – толкоз часа дъжд се излива върху тях с вярата, че ще се почне. И най-после няколко минути преди 12 чуваме овации. Поглеждаме – дъждът беше спрял и спектакълът стартира. Помня, че Никола Мартинучи беше тенорът. Някъде след второ деяние си направи една огромна пауза. Синдикатите в Италия бяха доста мощни. Всеки оркестър си имаше профсъюз, хористите, театралните служащи имаха профсъюз и артистите имаха, само че нашият не се обади. Първата пауза беше единият профсъюз на оркестъра споделиха – или ще ни заплатят в допълнение, тъй като е към този момент след 12.00 часа, или няма да свирим. Съветът се събира, шеф, интендант – умуват и вземат решение, че толкоз и толкоз ще им платят. Оркестърът се съгласява да свири – продължаваме. Следващият антракт, още веднъж огромна пауза – хорът – същото. Докато най-после след трето деяние – театралните служащи. Казаха и на тях би трябвало да се заплати – другояче няма да продължим. На тях обаче отхвърлиха и от трето деяние до края бяхме на един фон. Но спектакълът продължи.
Междувременно измежду трето деяние Мартинучи остана без глас. Опита се да приказва, да декламира и това не излизаше. Спряхме спектакъла и по-късно се появи един нов тенор, който не го познавам, който е бил там за спектакли на „ Тоска “. И индивидът си бил лежащ на втория етаж в резиденция или на частна квартира. Отиват да го разсънват – звънят – той не се обажда. Виждат, че прозорецът му е отворен и със стълба извън влизат, а той със запушалки в ушите спи блажено. Вдигат го от леглото, довеждат го в театъра, нямаше време да се гримира, по този начин го пускат на сцената, само че „ Аида “ беше приключено и то тъкмо в 5.00 часа. Публиката беше в еуфория – безпределно щастливи, удовлетворени – това е едно прекарване, което в никакъв случай дотогава не се беше случвало. И в 5.00 часа ние като излязохме на открито, публиката стои и желае подписи, кани ни да пием кафе дружно. Беше безпределно забавно прекарване. Мисля, че тава е единственият театър във Верона, който свърши в 5.00 сутринта.
Във Верона имам доста хубави прекарвания, тъй като това е една доста пленителна, забавна сцена, изключително, когато съм била аудитория мога да оценя това, когато към този момент е притъмняло и малко преди спектакъла всички възпламеняват тези свещички. Всички от публиката си купуват кандилца някакви и ги възпламеняват и става безспорна тишина – никой не мърда, като че ли никой не диша, тези свещички светват и стартира увертюрата. Неповторимо прекарване.
Виена
Там съм пяла много заглавия, много години поред и имам безпределно хубави усещания – от сътрудниците, с които съм пяла, заглавията, постановките, диригента, публиката. Преди всичко това е една безпределно умна музикална аудитория, разбираща аудитория, бореща се за положително равнище и качество на оперите. Това е в действителност един международен спектакъл. Самата Опера е толкоз красива – със спотаен мирис и като реализатор, и като слушател съм влизала. Там съм пяла „ Аида “, там съм пяла „ Джоконда “, „ Андре Шение “, „ Тоска “ – съвсем всички опери по сезон, през сезон са ме канили. Там си имах и своя аудитория, мои фенове.
Лондон
Трябва да загатна Лондон – „ Ковънт Гардън “. Там и вестниците писаха, че дебютът ми е малко късно – към този момент бях пяла безусловно на всички места в Европа, когато пристигна предлагането от „ Ковънт Гардън “. Преди много години имах предложение, не бях свободна – отхвърлих. Дали това повлия, стичане на събитията, само че по-късно пристигна още веднъж предложение – отново „ Турандот “ беше, и пяхме една след друга с Гена – няколко спектакъла тя, няколко аз. След това правихме в „ Уембли “ някаква грандиозна режисура „ Турандот “ с доста Турандоти, доста тенори. След това пристигна предлагането за „ Тоска “ и аз тъкмо в Токио си бях счупила крайници и трябваше да откажа. Но това е един извънреден спектакъл, с огромни обичаи, с огромни диригенти, артисти. Интересното в „ Ковънт Гардън “ беше, че пристигнаха от Би Би Си. Българи бяха. Аз не приказвам британски, единствения европейски език, който не приказвам, и доста трудничко ми беше и се усещах непозната и когато те пристигнаха беше безкрайна наслада. Много сърдечни бяха, поканиха ме Би Би Си да прегледам. С някои от тях още подкрепям връзка.
Мигновено се почувствах вкъщи и там, тъй като в Европа съм нямала проблеми – във всяка от страните се говореше италиански, или френски, или немски и съветски даже, и на всички места съм се чувствала вкъщи. Само там малко се постреснах.
Другите оперни подиуми
Пях доста в Хамбург, в Берлин, в съвсем всички вероятни градове на Франция, като почнем с Париж няколко пъти разнообразни постановки, в Тулуза… В Южна Америка - в Буенос Айрес съм пяла. За злощастие, когато бях в Буенос Айрес отново „ Турандот “ беше, пристигна предлагането за Рио де Жанейро и аз трябваше да предпочитам – беше неприятно и беше мъчно, само че трябваше да откажа за Рио.
Българите, с които съм пяла
Най-напред във Виена беше българката Маргарита Лилова, с която постоянно бяхме дружно на сцената, с Веселина Кацарова съм пяла „ Андре Шение “, когато правеше първите си стъпки. С Гяуров съм пяла единствено в Монте Карло „ Симон Боканегра “. Той беше към този момент женен за Мирела Френи. Беше приветлив, сдържан човек. С Емил Иванов съм пяла в Германия, в Щутгарт – „ Тоска “ сме пели. Безкрайно етичен, прелестен, млад, обаятелен беше. Имахме някакъв забавен, импровизиран контакт с него и със брачната половинка му. Останахме си другари. С Калуди Калудов сме пели в Швейцария „ Джоконда “ – това беше неговия дебют. С Димитър Петков пяхме във Варна „ Реквием “ и на концерт в Будапеща.
Бъдещето на операта.
Режисьорите на новото време търсят нови изяви. Всяка ера си има естествено характерното. В операта няма по какъв начин – доста, доста години се е повтаряло, образец един, който обаче е спазвал и епохата и костюмите и безусловно характерното на това време. Докато новите режисьори търсят някакви нови изяви, които за жалост отблъснаха много огромна част от публиката. Говоря за театри във Франция, Германия, Италия. Това на същинската музикална оперна аудитория не се харесва. Много съвременни постановки има. Имам един случай с Доминго в Хамбург. Режисьор беше синът на Марио дел Монако, беше направил една доста съвременна „ Тоска “ – действието се развиваше по време на фашизма. Скарпия беше боец с униформа. Във второ деяние имаше единствено една желязна маса с един тв приемник и той показваше на тв приемника на Тоска по какъв начин изтезават Марио. Марио трябваше да бъде нещо като полу-умен. Доминго като разбра концепцията на режисурата, като видя декора и костюмите и реши, че не би трябвало да се изявяваме в тази режисура и отхвърли. Той получи друга опера, а аз – „ Бал с маски “. И двамата бяхме единомислещи, че не можем това нещо да го създадем. Беше в ущърб и на музика и на осъществяване.
В момента това е наклонността – нови, съвременни неща, които безусловно не пасват към епохата, към времето, което са писани и показваха. Сега към този момент хората, които обичат музиката започнаха някак си да се помиряват и естествено избират съвременни постановки, които са безпределно забавни. Наскоро гледахме и слушахме със сестра ми Надя един запис, който приехме, с Анна Нетребко. Една „ Травиата “, която беше съвременна, само че имаше доста мисъл, беше направена доста забавно – съвсем никакъв фон, две канапета на една празна сцена и единствено артистите и един часовник. Беше безпределно забавно. Има и забавни постановки, които се одобряват.
Не бих споделила, че операта ще почине. Не. За благополучие, аз където отивам, следя публиката и виждам младежи. Имаше някакъв интервал, когато съвсем не се виждаха, бяха единствено старите възпитани в този дух музикални поклонници. Но в този момент се виждат доста младежи в Германия – виждам доста интерес към операта. Може би тази рецесия ще се отрази и някои дребни театри ще се затворят или уедрят, тъй като особено в Германия всеки дребен град си има спектакъл. Те са стотици театри в Германия. Но музикалната аудитория си я има и тя продължава да върви. Смятам, че единствено малко броят на оперните театри ще се понижи, само че операта ще живее. Да загине – не бих желала и нямам доверие.
В България
Варна е най-красивият, най-хубавият и най-интересният град тук. Така си го усещах. Намирала съм се в доста красиви и забавни градове, и на море, само че за мен Варна си оставаше най-интересният, най-хубавият град, фамилията ми беше тук естествено, съученици, първите ми стъпки, мемоари, Музикалното и така нататък И по тази причина си имам естествено специфичното отношение към Варна. Когато ме помолиха тук да вземам участие, не ми беше комфортно сега, само че нямах сърце да откажа. И изключително този „ Турандот “, който направихме през 1997 година – концерта за 50 годишнината на Операта с Гюзелев, Стефка Евстатиева... Въпреки че беше безпределно мъчно – тази „ Турандот “ трябваше да я пеем 12.00 часа през нощта. Но Летният спектакъл си има чара, аз особено като аудитория доста го одобрявам Когато съм аудитория ми е доста прелестно. Преди това не съм пяла нито в Летния, нито в зимния.
Малко съм видяла друго в България. Обикновено пристигам тук през лятото във Варна. Много се веселя на „ Варненско лято “. Винаги има забавни неща, забавни артисти, постановки. Виждам за жалост един отлив на непознатата аудитория. Това може би се изяснява с по-малкото туристи и с качеството на туристите, които идват в България, и най-много – не се прави реклама, не се канят тези хора, не се работи, с цел да се разсъни интереса им. А може би не може да се разсъни – не познавам туристите. Но ето тази година след доста години стартира да действа Летният спектакъл, виждам, че има интерес, има наслада, публиката е удовлетворена, щастлива и признателна, че започнаха да се играят оперни постановки в Летния спектакъл. И допускам, че би трябвало да се продължи, тъй като единствено с рок и чалги културата на народа ни умира.
Трябва нещо да се направи нещо за възстановяване на акустиката. Аз имах нещастието да бъда напред (3 след това 9 ред) в Летния спектакъл на „ Кармина Бурана “ и по-късно на „ Ернани “ и трябваше да напусна местата си, минах напълно откъм гърба, тъй като там където бяхме тези микрофони бяха толкоз мощни, че заболяваха ушите, не можеше да се слуша. Отзад е доста по-добра акустиката. И за Верона мога да кажа със спокойна съвест, че до момента в който нямаше усилватели, пееха единствено най-големи гласове, които можеха да запълнят тази Арена и всичко беше доста по-нормално и доста по-човешко. С техниката всичко стана технично. Гласовете изгубиха доста от качествата си. Започнаха да пеят и напълно дребни гласове, само че това към този момент не е същинско. Първите години, когато пеехме без микрофони беше доста по-хубаво и всеки даваше всичко от себе си. Новото време е времето на техниката и мисля, че няма метод по различен метод да се развива това изкуство./БЛИЦ
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ